Лий Чайлд
Утре ме няма (2)

2

Моментално отхвърлих тази мисъл. Не заради расовия профил. Белите жени са способни на също толкова налудничави действия, колкото и всички останали. Отхвърлих мисълта поради тактическа неправдоподобност. Времето не беше подходящо. Нюйоркското метро би било чудесна мишена за самоубийствен атентат. Влакът по линия №6 бе дори по-подходящ за целта от останалите. Спираше под терминала на „Гранд Сентръл“. Осем сутринта, шест следобед, претъпкани вагони, 40 седящи, 148 правостоящи пътници чакат вратите да се отворят към претъпканите перони. Натискате копчето. Стотина мъртви, двеста тежко ранени, паника, повредена инфраструктура, може би пожар, важен транспортен възел остава затворен с дни или седмици и може би никога повече няма да си възвърне доверието на пътниците. Сериозен резултат от гледна точка на лица, чието мислене е неразбираемо за нормалните хора.

Но в два часа сутринта?

Не и във вагон, в който пътуват само шест души. Не и когато по пероните на метрото под „Гранд Сентръл“ се търкалят единствено боклуци и пластмасови чашки, а по пейките дремят само двама-трима бездомници.

Влакът спря на Астор Плейс. Вратите се отвориха. Никой не се качи. Никой не слезе. Вратите се затвориха, моторите зажужаха и влакът потегли.

Точките от списъка продължаваха да светят.

Първата очевидно не беше кой знае колко сложна — неуместно облекло. В наши дни коланите с експлозиви са се усъвършенствали колкото и ръкавиците за бейзбол. Вземате парче плътен брезент, метър на шейсет сантиметра, и сгъвате веднъж надлъжно. Получава се джоб, дълбок трийсет сантиметра. Увивате джоба около атентатора и го зашивате на гърба му. Ципове и закопчалки могат да предизвикат съмнения. Слагате пръчки динамит в джоба, свързвате ги с жиците, слагате пирони или сачми в кухините, зашивате горния край, после добавяте груби презрамки, за да поемат тежестта. Много ефективно, но и обемисто. На практика може да се скрие само под доста голяма дреха, като подплатено зимно яке. В Близкия изток това винаги бие на очи, а в Ню Йорк е приложимо само три месеца в годината.

Сега обаче беше септември и бе горещо като през лятото. А в метрото беше дори с няколко градуса по-топло. Бях по тениска. Пътник номер четири беше със зимно яке, черно, издуто, блестящо, един-два номера по-голямо и закопчано до брадичката.

Ако видите нещо, съобщете ни.

Минах към втората от единайсетте точки, която в случая бе неприложима. Тя гласеше: вдървена походка. Може би имаше значение, ако ставаше въпрос за пропускателен пункт, оживен пазар, църква или джамия, но не и при обект, седнал в обществения транспорт. Атентаторите крачат като роботи не от екстаз, породен от мисълта за приближаващото мъченичество, а защото носят допълнителен товар от двайсетина килограма, който прорязва раменете им през грубите презрамки, и защото са дрогирани. Привлекателността на мъченичеството е дотук. Повечето атентатори самоубийци са наплашени наивници, стиснали късче сурова опиумна паста между венците и бузата. Знаем това, защото поясите с динамит експлодират с характерна, наподобяваща поничка взривна вълна, която се раздува нагоре за наносекунда и къса главата от раменете. Човешката глава не е като завинтена към тялото. Държи я отчасти гравитацията, а отчасти се крепи на кожа, мускули, сухожилия и хрущяли, но тези незначителни биологични фактори не могат да издържат на силата, която се отделя при мощната химическа експлозия. Моят израелски инструктор ми беше казал, че най-лесният начин да определите дали атентат на открито е бил извършен от самоубиец или от взрив в кола или пакет, е да се огледате в радиус от двайсетина-трийсет метра и да потърсите откъсната човешка глава, която най-вероятно ще изглежда странно запазена и здрава. Дори и късчето опиум все още ще е в устата.

Влакът спря на Юниън Скуеър. Никой не се качи. Никой не слезе. Откъм перона нахлу горещ въздух и се опита да задуши климатика вътре. После вратите се затвориха пак и влакът потегли.

Точките от трета до шеста са вариации на субективна тема — раздразнителност, потене, тикове, неспокойно поведение. Макар че според мен потенето е също толкова вероятно да бъде предизвикано от горещина, колкото и от нерви. Неуместното облекло и динамита. Динамитът представлява дървесен пулп, накиснат в нитроглицерин и излят в цилиндрични форми с големина на палка. Дървесният пулп е добър термоизолатор. Значи потенето е според околната температура. Раздразнителността и тиковете обаче, както и неспокойното поведение са ценни индикатори. Атентаторите преживяват последните мигове от живота си, тревожни са, страхуват се от болката, замаяни са от наркотиците. Ирационални са по дефиниция. Вярата, половинчатата вяра или липсата на вяра в съществуването на рая, реките от мляко и мед, тучните пасища и девиците, идеологическият натиск и очакванията на близки и приятели изведнъж се осъзнават много дълбоко. Вече няма място за отстъпление. Дръзките приказки и тайните срещи са едно. Действието е съвсем друго. Оттук и потиснатата паника с всичките й видими проявления.

При пътник номер четири се наблюдаваха всичките. Приличаше точно на жена, отправила се към края на живота си, непоколебимо и сигурно като влак, приближаващ крайната си спирка.

Преминах към седма точка — дишането.

Тя дишаше тежко, дълбоко и някак насила. Навътре, навън, навътре, навън. Като някакво упражнение за преодоляване на болката при раждане, като последица от зловещ шок или като отчаяно усилие да се спре писъкът на ужас, страх и мъка.

Навътре, навън, навътре, навън.

Осма точка — атентаторите самоубийци, които се готвят да задействат взрива, гледат втренчено напред. Никой не знае защо, но видеозаписите и разказите на оцелели очевидци показват именно това. Атентаторите гледат право напред. Може би са форсирали решителността си докрай и се страхуват от намеса. Може би си мислят — като кучетата и децата, — че ако не виждат никого, никой не вижда и тях. Може би някакъв последен остатък от съвест им пречи да погледнат хората, които скоро ще лишат от живот. Никой не знае защо, но всички те постъпват така.

Пътник номер четири гледаше право напред. Категорично. Гледаше право пред себе си, към прозореца на вагона, толкова напрегнато, че можеше да прогори дупка в стъклото.

Бях проверил всичко от първа до осма точка. Прехвърлих тежестта си напред върху ръба на седалката.

И спрях. Идеята беше тактически абсурдна. Времето беше неподходящо.

После погледнах пак. И се раздвижих отново. Защото всичко от девета до единайсета точка съвпадаше, а те бяха най-важните в списъка.