Лий Чайлд
Утре ме няма (12)

12

Не беше нужно да ми казва. Вече знаех достатъчно, за да мога да отгатна. Отпечатъците й бяха в базата данни, а трима лъскави и червендалести бивши щабни офицери бяха пристигнали бързо, но си бяха тръгнали само след няколко минути. Това означаваше, че Сюзан Марк е била в отбраната, но не на висока позиция. И е живяла в Анандейл, щата Вирджиния. Югозападно от Арлингтън, доколкото си спомнях. Може би мястото се беше променило след последното ми посещение там, но вероятно все още беше прилично за живеене и много удобно за пътуване до най-голямата сграда с офиси в света. От единия до другия край на шосе 244.

— Работела е в Пентагона — отбелязах.

— Беше й забранено да говори за работата си — кимна Джейк.

Поклатих глава.

— Ако наистина е било тайна, щеше да ти каже, че работи в някой супермаркет.

Той не отговори.

— Някога имах кабинет в Пентагона — продължих аз. — Знам как стоят нещата там. Изпитай ме, ако искаш.

Той се поколеба за момент, после сви рамене и каза:

— Тя беше цивилен служител. Чиновник, но когато говореше за работата си, звучеше интересно. Работеше за отдел, наречен КГАСЩУЧР. Никога не ми е разказвала за него. Имам чувството, че е нещо секретно. Хората вече нямат право да говорят толкова много, особено след единайсети септември.

— Не е отдел — казах му. — А е човек. КГАСЩУЧР значи „Командващ генерал, армия на Съединените щати, управление «Човешки ресурси»“. Не е никак интересно. Това е отдел „Личен състав“. Документация и досиета.

Джейк не каза нищо. Помислих си, че съм го обидил, като съм се изказал пренебрежително за работата на сестра му. Може би не бях научил достатъчно на семинара в Ръкър. Може би е трябвало да внимавам повече по време на занятията. Мълчанието продължи и стана неловко.

— Разказвала ли ти е изобщо нещо за това? — попитах накрая.

— Не много. Може би не е имало кой знае какво за разказване.

Изрече го с някаква горчивина, като че ли бе хванал сестра си в лъжа.

— Хората обичат да украсяват нещата, Джейк — обясних му. — Човешко е. И най-често безобидно. Може би просто е искала да не пада по-долу от теб, след като си полицай.

— Не бяхме близки.

— Били сте от едно семейство все пак.

— Да, вярно.

— Тя обичаше ли работата си?

— Така изглеждаше. И сигурно е била подходяща за нея. Притежаваше уменията за работа с досиета. Страхотна памет, педантична, много организирана. И от компютри разбираше.

Отново настъпи мълчание. Пак се замислих за Анандейл. Приятно, но незабележително градче. Всъщност град спалня. Предвид сегашните обстоятелства обаче имаше само една съществена характеристика: беше много далеч от Ню Йорк.

Не беше нещастна.

— Какво? — попита Джейк.

— Нищо — отговорих. — Не е моя работа.

— И все пак, какво? — настоя.

— Мислех си.

— За какво?

Има нещо повече от очевидното.

— От колко време си ченге? — попитах го.

— От осемнайсет години.

— Виждал ли си много самоубийства в Ню Джърси?

— Едно-две на година може би.

— Някой успявал ли е да предвиди, че ще станат?

— Не. Обикновено идват като гръм от ясно небе.

— Както сега.

— Точно така.

— Но зад всяко самоубийство се крие причина.

— Винаги. Финансова, сексуална, някаква друга гадория, която изниква изненадващо.

— Значи и сестра ти трябва да е имала причина.

— Нямам представа каква.

Отново млъкнахме. След малко Джейк се обади:

— Кажи ми каква е. Искам да знам.

— Не мога.

— Бил си ченге. Вероятно виждаш нещо.

Кимнах.

— Предполагам, че седем от всеки десет самоубийства, които си виждал, са станали у дома, а при останалите три самоубийците са отивали на някое усамотено място и са се обесвали на градински маркуч.

— Повече или по-малко — отвърна той.

— Мястото обаче винаги е познато. Тихо и усамотено. Винаги имат за цел някаква крайна дестинация. Стигат там, събират мислите си и го правят.

— Накъде биеш?

— Само казвам, че досега не съм чувал за самоубийство, при което самоубиецът да е изминал стотици километри от дома и да го е извършил още преди пътуването да е приключило.

— Казах ти.

— Каза ми, че не се е самоубила. Само че тя се самоуби. Пред очите ми. И го направи по много необичаен начин. Истината е, че досега не съм чувал някой да се е самоубил във влака. Под влака — да. Но не и вътре. Ти чувал ли си за самоубийство в обществения транспорт по време на пътуване?

— Е, и?

— Нищо. Просто се чудя, това е.

— Защо?

— Така. Мисли като ченге, Джейк. Не като неин брат. Какво правиш, когато нещо изглежда необичайно?

— Ровя по-дълбоко.

— Тогава направи го и сега.

— Нищо няма да я върне.

— Да разбереш какво става обаче е полезно.

Това също го преподаваха във Форт Ръкър. Но не и на семинара по психология.

 

 

Поръчах си още кафе, а Джейкъб Марк взе пакетче захар и започна да го върти между пръстите си, така че захарта се стичаше от единия в другия край на пакетчето като в пясъчен часовник. Разбрах, че умът му работи като на ченге, а сърцето му — като на брат. Ровя по-дълбоко. Нищо няма да я върне.

— Какво друго? — попита той.

— Имаше още един пътник във влака, който слезе малко преди полицаите да стигнат до него.

— Кой е той?

— Не знам. Според ченгетата не е искал да вкарат името му в системата. Смятат, че е изневерявал на жена си.

— Възможно е.

— Аха — кимнах. — Възможно е.

— И?

— И федералните, и частните ченгета ме попитаха дали сестра ти ми е дала нещо.

— Какво нещо?

— Не ми казаха. Предполагам, че е нещо малко.

— Кои са били тези федерални?

— Не ми казаха.

— Кои са другите?

Надигнах се от стола и извадих от задния си джоб визитката. Евтина, вече измачкана, попила малко боя от новите ми джинси. Сложих я на масата, обърнах я към него и я бутнах напред. Джейк я прочете бавно, може би два пъти. Сигурност и спокойствие. Охрана, разследвания, интервенции. Прочете номера. Извади мобилен телефон и го набра. Мина малко време, после чух специфично писукане и предварително записано съобщение. Джейк затвори.

— Номерът не съществува.