Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (3)

СМЪРТ, ЖИВОТ, МАГЬОСНИКЪТ И РОЗИ

Вслушайте се в света. Той се казва Блис и никак не е трудно да бъде чут: звуците могат да бъдат смях, въздишки, доволни уригвания. Може да се чуе чук-чук на някакви машини или на биещи сърца. Могат да бъдат дишането на тълпите или техните думи. Могат да се чуят стъпки, още стъпки или звук от целувка, плесник или бебешки плач. Музика. Музика, може би… Или пък е звук от пишеща машина в Нощта на Черния папаша, на способността да се мисли, която целува само хартията? Може би. А сега забравете звуците и думите и гледайте само към света.

Най-напред, цветовете. Назовете един. Червено ли? Вижда се някакъв речен бряг с този цвят; източва се зелен поток, блъскащ се в тъмночервени скали. Жълт, сив и черен е градът в далечината. А тук, в откритото пространство от двете страни на реката има шатри. Изберете си кой да е цвят — виждат се всички. Повече от хиляда шатри, прилични на балони, индиански палатки и гъби без пънче, проблясващи посред синьо поле, осято с дълги, тесни знамена и пълно с движещи се цветове, които са хора. Три моста с цвета на прясна вар прекрачват реката. Реката води до море като кадифен каймак, което се надига, но вълните са редки. От него, нагоре по реката се виждат шлепове, лодки и други плавателни съдове, закотвени по протежение на бреговете. Други кораби идват откъм небето и кацат където намерят място по синята материя на полето. Техните пътници тръгват между шатрите. Те са от всякакви раси и видове. Ядат и разговарят. Играят. Именно от тях идват звуците и те внасят цветовете. Разбрахте ли вече?

Ароматите са от благоуханни неща с нарастващи размери, а ветровете полъхват като при целувка. Когато тези ветрове и тези аромати стигнат до мястото на панаира, те леко се променят. Разнася се мирис на дървени трици, който е почти приятен, а също и на пот, която на свой ред не може да е съвсем неприятна, ако част от нея е собствената ви миризма. Носят се миризми на пушек от горящи дърва, миризми на храна, както и недвусмисления аромат на алкохол. Помиришете света. Вкусете го, преглътнете го и го задръжте в стомаха си. Натъпчете се с него до пръсване.

…Също като мъжа с превръзката на окото и пикела.

Той се движи между амбулантните търговци и пъргавите млади момичета, дебел като евнух, без да е такъв. Тялото му е със странния цвят на плът, а дясното му око е някакво зелено око, което непрекъснато се върти. Едноседмична брада обрамчва лицето му, а по петното на неговите одежди не се виждат никакви цветове. Походката му е равномерна. Ръцете му са яки.

Той се спира за халба бира, а после се премества да гледа бой на петли.

Залага монета на по-дребната птица, която разкъсва по-едрата на парчета, и така плаща бирата си.

Наблюдава шоуто на лишаване от девственост, дегустира наркотици на специалния изложбен щанд и не дава никаква възможност на някакъв човек с кафява кожа и бяла риза, който се опитва да определи тежестта му. След това от една близка палатка излиза нисък мъж с близко разположени черни очи, който се приближава и го дръпва за ръкава.

— Какво има?

Гласът му е мощен, сякаш идва от средата на тялото му.

— По външността ти съдя, че може би си проповедник.

— Да, така е — от нетеистичния, безсектантски вид.

— Много добре. Искаш ли да спечелиш малко пари? Няма да ти отнеме повече от няколко минути.

— Какво искаш да направя?

— Един мъж след малко ще се самоубие и ще бъде погребан в тази палатка. Гробът е вече изкопан и всички билети са продадени. Публиката обаче започва да се безпокои. Главният изпълнител няма да го направи без подходящ религиозен съпровод, но проповедникът ни не може да изтрезнее.

— Ясно. Ще ти струва десетарка.

— Нека да са пет.

— Тогава си потърси друг проповедник.

— Добре, десет! Хайде! Започват да пляскат с ръце и да дюдюкат!

Той влиза в палатката и примигва.

— Ето проповедникът! — извиква церемониалмайсторът. — Можем да продължим. Как те казват, отче?

— Понякога ме наричат Мадрак.

Човекът спира, обръща се и го гледа, като облизва устни.

— Просто… не помислих.

— Да приключваме.

— Да, господине… Сторете път оттук! Минавайте! Чиста работа!

Тълпата се разделя. В палатката има може би триста души. Окачените отгоре лампи осветяват ярко ограден с въже кръг гола земя, в която е изкопан гроб. Насекоми кръжат из стълбовете от прах в осветените места. До зеещия гроб лежи отворен ковчег. На малка дървена площадка е поставен стол. Мъжът, седнал на стола, е някъде около петдесетте. Лицето му е безизразно и осеяно с бръчки, а кожата му е бледа. Очите му са леко изпъкнали. Носи къси панталони, а гърдите, ръцете и краката му са обрасли с гъсти сиви косми. Той се навежда напред и свива очи, докато двамината приближават през тълпата.

— Долмин, всичко е уредено — казва малкият човек.

— Моята десетарка — изрича Мадрак.

Ниският човек мушва сгъната банкнота, която Мадрак оглежда и пъхва в торбата си.

Ниският човек се качва на площадката и се усмихва на всички. След това поставя отново сламената шапка на главата си.

— Е, народе — започва той, — вече всичко е готово. Ще разберете, че си е струвало да чакате. Както вече обявих, този човек на име Долмин след малко ще се самоубие пред самите ви очи. По лични причини той се оттегля от породата на големците и се съгласи да спечели известна сума пари за семейството си, като го направи пред очите на всички. Неговото изпълнение ще бъде последвано от истинско погребение в земята, върху която сте застанали. Без съмнение, изминало е много време, откакто някой от вас е видял истинска смърт, а аз лично се съмнявам, че някой от тук присъстващите изобщо е виждал погребение. Сега оставям нещата в ръцете на проповедника и на г-н Долмин. Нека поздравим заслужено и двамата!

В палатката се разнасят аплодисменти.

— Отделете ми още малко внимание. Не заставайте много близо. Длъжни сме да се съобразим с едно разпореждане, въпреки че палатката е напълно обезопасена. Хайде! Отдръпнете се!

Той слиза от площадката, Мадрак се качва и се навежда към седналия човек, докато поставят до стола му туба с надпис „Огнеопасно“.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — пита той човека.

— Да.

Мадрак поглежда в очите мъжа, но зениците му не са нито разширени, нито свити.

— Защо?

— Поради лични причини, отче. Предпочитам да не ги разисквам. Опростете греховете ми, моля ви.

Мадрак поставя ръка върху главата на човека.

— Доколкото мога да бъда чут от нещо, което може или не може да се интересува от моите думи, аз моля, ако това има значение, да ти се прости за всичко, което може да си направил или да си пропуснал да направиш и за което се иска прошка. И обратното. Ако не се изисква прошка, а нещо друго, за да се осигури всяка възможна облага, за която си подходящ след унищожаването на твоето тяло, аз моля това, каквото и да е то, да ти се даде или да ти се отнеме в зависимост от случая по такъв начин, че да ти осигури получаването на тази облага. Моля за това в качеството ми на избран посредник между теб и това, което може да не си ти, но което може да е заинтересувано ти да получиш възможно най-много от това нещо и което в известна степен може да бъде повлияно от настоящата церемония. Амин.

— Благодаря ви, отче.

— Колко е хубаво! — изхълцва от първия ред пълна жена със сини криле.

Мъжът, назован Долмин, вдига тубата с надписа „Огнеопасно“, отвива запушалката и излива съдържанието върху себе си.

— Някой ще ми даде ли цигара! — пита той. Малкият човек му подава цигара. Долмин бърка в джоба на късите си панталони и изважда запалка. За миг спира и оглежда тълпата.

— Защо го правиш? — вика някой.

— Поради пълен протест срещу живота може би, който е една глупава игра, не е ли така? Последвайте ме…

После щрака запалката. По това време Мадрак е вече далече извън оградения с въже кръг.

Горещ порив следва лумналия огън и пламтящият шип на един-единствен вик пронизва всичко наоколо.

Застаналите в непосредствена близост шестима мъже с пожарогасители отпускат напрегнатите си тела, когато виждат, че пламъците не тръгват встрани.

Мадрак събира длани под брадата си и се обляга на своята тояга-жезъл.

След известно време пламъците притихват и мъжете с азбестови ръкавици минават напред, за да приберат останките. Дотук няма аплодисменти.

— Значи, това е цялата работа! — пошепва някой накрая и думите плъпват из палатката.

— Може би, да — раздава се добре овладян, приятен глас от дъното на палатката, — а може би, не.

Някои глави се обръщат към говорителя, който минава напред. Той е висок, със заострена зелена брадичка; със същия цвят са очите и косата му. Лицето му е бледо, а носът е дълъг и тънък. Облечен е в черно и зелено.

— Това е магьосникът — казва някой, — от представлението на реката.

— Правилно — отговаря той, кима и се усмихва, след което тръгва през тълпата, проправяйки си път с пръчка със сребърен накрайник.

Капакът е поставен върху ковчега, когато той минава край него и прошепва:

— Мадрак Могъщият.

Мадрак се обръща и казва:

— Търсих те.

— Знам. Затова съм тук. Каква е тази глупотевина?

— Показно самоубийство — казва Мадрак. — Мъж на име Долмин. Тези са забравили как изглежда смъртта.

— Колко скоро, ах, колко скоро — въздиша другият. — Е, нека видят всичко за парите си: целия номер!

— Врамин, знам, че можеш да го направиш, но след като видът му е такъв…

Ниският човек със сламената шапка наближава и ги гледа с малките си черни оченца.

— Господине — обръща се той към Мадрак, — държите ли за още някоя церемония преди погребението?

— Бих…

— Не, разбира се — казва Врамин. — Човек погребва само мъртвите.

— Какво искате да кажете?

— Че мъжът не е мъртъв, а само поопушен.

— Грешите, господине. Нашето представление е почтено.

— Въпреки това казвам, че той е жив и отново ще се движи за ваше забавление.

— Сигурно сте някой от хаховците.

— Само един скромен магьосник — отговаря Врамин и стъпва в кръга.

Мадрак го следва. Врамин вдига бастунчето си и прави загадъчен жест. То пламва със зеленикава светлина, която отскача напред и пада върху ковчега.

— Долмин, излез! — изрича Врамин. Публиката се стълпява напред. Врамин и Мадрак се отдръпват до стената на палатката. Малкият човек понечва да тръгне след тях, но е объркан от някакво почукване от вътрешността на ковчега.

— Братко, по-добре е да изчезваме — казва Врамин и разделя плата с накрайника на бастунчето си.

Капакът на ковчега леко се повдига в мига, когато те минават през стената във външния свят.

Зад тях остава друг, по-различен шум. В него са смесени писъци и викове: „Измама!“, „Върнете ни парите!“ и „Гледай го този!“

— „Какви глупци са мъртвите“ — казва зеленият човек, който е един от малцината живи същества, които могат да сложат кавички на това място и да знаят защо.

Той идва, спускайки се от небето на гърба на огромен звяр от излъскан до блясък метал. Този звяр има осем крака, а копитата му са диаманти. Тялото му е дълго колкото два коня. Вратът му има дължината на тялото, а главата му е на китайски демон-куче от злато. Лъчи от синя светлина излизат от ноздрите му, а опашката му е от три антени. Той пресича чернотата, която лежи между звездите, и механичните му крака се движат бавно. Но всяка направена стъпка, когато минава от небитие в небитие, го отнася на два пъти по-голямо разстояние от предишната. За всяка крачка му трябва толкова време, колкото и за тази преди нея. Слънца припламват, отпадат назад, примигват. Той прекосява материята на твърди тела, пресича пъкли и пронизва мъглявини, като се носи все по-бързо и по-бързо през звездопадната виелица в гората на нощта. Говори се, че ако побяга достатъчно за загрявка, би могъл да заобиколи цялата вселена само с един разкрач. А никой не знае какво би могло да се случи, ако продължи след това.

Неговият ездач някога е бил човек. Именно него наричат Стоманения Генерал. Той не е облечен и не носи доспехи; това е тялото му. Заличил е почти всичките си човешки белези по време на пътуването и сега се взира право напред покрай люспите, прилични на дъбови листа с бронзов цвят, които покриват от страни врата на язденото от него животно. С върховете на пръстите на лявата си ръка той държи четири юзди всяка от които има дебелината на копринена нишка. На малкия му пръст се вижда пръстен от щавена човешка плът, тъй като не би почувствал метални бижута, а те само щяха да вдигат шум. Някога плътта бе негова или поне го обвиваше по едно време, и то много отдавна.

Където и да отива, той винаги носи със себе си едно сгъваемо петструнно банджо, поставено в кутия близо до мястото, където обичайно стои сърцето му. Когато засвирва с него, той става нещо като Орфей с отрицателна величина и мъжете го следват в Ада.

Той е също така един от неколцината майстори на темпоралната фуга в цялата вселена. Говори се, че никой мъж не може да го залови, освен ако той не позволи.

Язденото от него животно някога е било кон.

 

 

Вгледайте се в света на Блис с неговия цвят, и смях, и ветрове. Разглеждайте сега света на Блис като Мегра от Калган.

Мегра е медицинска сестра от 73-и Център по акушерство в Калган и за нея светът е бебета. Блис разполага с около десет милиарда жители, които дишат един в друг и непрекъснато се появяват все нови и нови, докато съвсем малко си тръгват. Повредените се ремонтират. Детската смъртност отсъства. Плачът на новороденото и смехът на неговите създатели са най-често чуваните звуци на Блис.

Мегра от Калган разглежда Блис през кобалтовооцветените си очи и дълги руси ресници. Тънките кичури на светлата й коса я гъделичкат по голите рамене, а два втвърдени филиза от нея се кръстосват в средата на нейното чело. Носът й е малък, устата е мъничко синьо цвете, а брадичката й е толкова незначителна, че не си струва да се говори за нея. Тя носи сребърна препаска на гърдите, златен колан и къса сребърна пола. Висока е някъде около пет фута и от нея се разнася аромат на цветя. Носи златен медалион, който се загрява на гърдите й, когато мъжете покажат пред нея някакъв предмет, който събужда еротични мисли.

Мегра чака деветдесет и три дни, за да влезе на панаира. Списъкът на чакащите е дълъг поради факта, че мястото на панаира, събрало всички цветове, аромати и движения, е едно от съвсем малкото подобни открити пространства, останали на Блис. Само четиринайсет града има на Блис, но те покриват четирите континента от море до море с цвят на каймак, заравят се дълбоко под земята и се извисяват високо в небето. Части от тях се простират и под моретата. В действителност всички са свързани с някои от останалите, създавайки по този начин континентални развъдници на Цивилизация; но тъй като съществуват четиринайсет отделни градски правителства с ясно очертани пълномощия, прието е да се казва, че на Блис има четиринайсет града. Градът на Мегра е Калган, където тя се грижи за живота, който надава вик и е нов, а от време на време и за живота, който надава вик и е стар, но винаги е във всички цветове и всички форми. Тъй като моделът на гена може да се конструира така, че да задоволи специалните желания на родителите, както и да претърпи хирургична намеса за смяна на оплодената клетка, тя е принудена да вижда раждането на какво ли не, а и често го прави. Тъй като бяха старомодни, единственото желание на родителите на Мегра беше една кукла с кобалтови очи срещу силата на дузина или почти толкова мъже, за да може детето им да се грижи само за себе си в живота.

Все пак, след като се грижи успешно за себе си цели осемнайсет години, Мегра реши, че е дошло времето да даде своя принос в общото дишане. Необходими са двама, които да се стремят към безкрайността, и Мегра разреши въпроса със своя стремеж, като избра цветовете и романтиката на откритите пространства, на мястото на панаира. Животът е нейното занимание и нейната религия и тя силно желае да му служи и занапред. Пред нея е цял месец отпуска.

Единственото, което й остава да направи, е да намери другия…

 

 

Нещото Което Вие В Нощта извисява глас в затвора без решетки. То скимти, кашля, лае, ломоти несвързано и ридае. Затворено е в сребърен пашкул от променливи енергийни полета, провесено от невидима паяжина от сили и е окачено на място, непознало никога дневна светлина.

Принцът Който Беше Хиляди го гъделичка с лазерни лъчи, къпе го в гама излъчвания и го храни с променящ се диапазон от ултразвуци и инфразвуци.

После то млъква и само за миг Принцът вдига глава от апаратурата, която е донесъл; зелените му очи се разширяват и ъгълчетата на тънките му устни помръдват леко нагоре след една усмивка, която така и не настигат.

То започва да вие отново.

Той скръцва с млечнобелите си зъби и отмята тъмната си качулка.

Косата му е ореол от светложълто злато в здрача на Мястото Без Врати. Взира се нагоре към почти видимата форма, която се гърчи в светлината. Всеки път, когато я проклина, устните му се придвижват механично около думите, които те винаги оформят, когато той не успява.

Цели десет века той се опитва да го убие, но то все още е живо.

Кръстосва ръце на гърдите си, навежда глава и изчезва.

Нещо ужасно вие в светлината, вие в нощта.

 

 

Мадрак накланя стъкленицата и пълни отново техните чаши.

Врамин вдига своята, гледа широкия път пред своята шатра и пие на големи глътки.

Мадрак налива отново.

— Това нито е живот, нито пък е приятен — казва Врамин най-сетне.

— Въпреки това ти никога не подкрепи активно програмата.

— Има ли някакво значение? Аз съм във властта на моите сегашни чувства.

— Чувства на поет…

Врамин поглажда брадата си.

— Никога не мога да бъда абсолютно верен на нещо или на някого — отговаря той.

— Колко жалко, бедни Ангел от Седмата Станция.

— Тази титла изчезна заедно със Станцията.

— В изгнание аристокрацията винаги се стреми да запази по нещо от своя ранг.

— Като се огледаш в мрака, какво виждаш?

— Нищо.

— Точно така.

— Каква е връзката?

— Мрака.

— Пак не я виждам.

— Воин-жрецо, това е обичайно в мрака.

— Брамин, престани с твоите гатанки. За какво става дума?

— Защо ме търсеше тук, на панаира?

— Разполагам с последните данни за населението. Поразяват ме с близостта си до легендарната Критична точка, което никога не се случва. Искаш ли да ги погледнеш?

— Не. Няма смисъл. Независимо от цифрите, твоето заключение е правилно.

— Може би го долавяш със специалните си сетива — в приливите и отливите на Силата?

Брамин кима утвърдително.

— Дай ми една цигара — казва Мадрак. Врамин прави жест и между пръстите му се появява запалена цигара.

— Този път е нещо особено — казва той. — Не става дума за просто снижаване на прилива на живота. Страхувам се, че ще се появи нещо като обратен бързей.

— По какъв начин ще се изрази това?

— Не знам, Мадрак. Но не смятам да остана тук повече, отколкото е необходимо, за да разбера.

— Така ли? Кога заминаваш?

— Утре вечер, макар и да знам, че пак кокетирам с Черната вълна. Може би ще е по-добре да подготвя отново нещо за предсмъртното си желание, и то бързо и за предпочитане в пентаметър.

— Остават ли други?

— Не, единствените безсмъртни на Блис сме само ние двамата.

— Когато си тръгваш, ще ми оставиш ли врата?

— Разбира се.

— Тогава ще остана на панаира до утре вечер.

— Решително бих ти препоръчал да тръгнеш незабавно, вместо да чакаш. И сега мога да осигуря път — Врамин отново прави жест и поема дим от собствена цигара. Забелязва напълнената си отново чаша и отпива. — Незабавното тръгване би било едно мъдро решение — преценява той, — но мъдростта сама по-себе си е продукт на познанието, а познанието, за жалост, обикновено е продукт на безразсъдни постъпки. Следователно, ще остана още един ден, за да видя какво ще се случи, и така ще попълня собствените си познания, с което пък ще укрепя мъдростта си.

— Тоест, очакваш утре да се случи нещо специално, така ли?

— Да. Обратния бързей. Чувствам пристигането на Силите. Наскоро нещо се раздвижи в голямата Къща, където отиват всички неща.

— Значи, отнася се за познание, което и аз искам да придобия — казва Мадрак, — тъй като то засяга моя бивш господар, Принца Който Беше Хиляди.

— О, могъщи, придържаш се към една износена лоялност.

— Може би. А какъв е твоят претекст?

— Мъдростта е завършек сама по себе си. В допълнение, тези постъпки могат да бъдат източник на голяма поезия.

— Ако смъртта може да бъде източник на голяма поезия, аз лично предпочитам по-малкото разнообразие. Чувствам, обаче, че Принцът би искал да знае за всяко ново развитие в Средните светове.

— Стари друже, пия за твоята лоялност, въпреки че според мен нашият бивш сеньор е поне отчасти виновен за сегашната бъркотия.

— Чувствата ти по този въпрос не са ми непознати.

Поетът отпива и сваля чашата си. В очите му постепенно се утаява само един цвят, а именно зеленият. Белият, който стои като пръстен, изчезва заедно с черните точки, намиращи се в техния център. Сега те се превръщат в бледи, смарагди, а във всеки от тях свети жълта искра.

— В качеството си на магьосник и пророк — изрича той с глас, който сега е глух и далечен, — казвам, че в Блис пристигна Нещото, което вещае хаоса. Освен това казвам, че пристига още някой, защото чувам беззвучни удари на копита в мрака и виждам това, което не се вижда, когато то минава над звездите със стъпки, състоящи се от много крачки. И ние, които нямаме никакво желание да участваме, още можем да бъдем въвлечени в това нещо.

— Къде? И как?

— Тук. И това нито е живот, нито е приятен.

Мадрак кима и казва:

— Амин.

Магьосникът скръцва със зъби.

— Съдбата ни определя за свидетели — решава той, очите му горят с дяволски блясък, а кокалчетата на пръстите му стискат до побеляване черното бастунче със сребърна глава.

 

 

…Някакъв евнух и жрец с най-висок сан поставя тънки свещички пред чифт стари обувки.

…Кучето ръфа мръсната ръкавица, видяла много по-добри времена. Слепите Норни^[1] блъскат по сребърна наковалия с пръсти, които са дървени чукчета. Върху метала лежи отрязък от синя светлина. Огледалото оживява с образи на това, което не може да се сравни с нищо, застанало пред него.

То е увиснало в стая, която никога не е била мебелирана; виси на стена, покрита с тъмни гоблени, виси пред магьосницата, която е червена, и пред нейните пламъци.

Когато гледате в него, все едно гледате през прозорец в стая, изпълнена с розови паяжини, раздвижени от внезапни пориви на въздуха.

Нейното духче е изправено на дясното й рамо, а голата му опашка виси около врата й между нейните гърди. Тя го гали по главата и то размахва опашка.

Тя се усмихва и паяжините бавно се разхвърчават. Около нея подскачат пламъци, но нищо не гори.

После паяжините изчезват и тя се вглежда в цветовете на Блис.

С особен интерес тя гледа високия мъж, застанал гол до кръста в средата на кръг от трийсет и пет стъпки заобиколен от хора.

Раменете му са широки, а кръстът — съвсем тесен. Той е бос и носи черни, плътно прилепнали панталони. Гледа надолу. Косата му е с пясъчен цвят; ръцете му имат грамадни добре очертани мускули; кожата му е доста светла. Около кръста му е опасан широк черен колан, върху който са заплашително наредени къси шипове. Той гледа с жълтите си очи човека, който се опитва да се изправи от мястото, където е паднал на земята.

Човекът в краката му има много плът по раменете, гърдите и стомаха. Той се повдига на едната си ръка. Брадата закача рамото му, когато обръща главата си назад и поглежда нагоре. Устните му се раздвижват, но зъбите му са стиснати.

Изправеният мъж премества почти небрежно единия си крак, при което бутва подкрепящата ръка. Другият пада по лице и повече не помръдва.

След известно време в кръга влизат двама мъже и отнасят падналия.

— Кой е? — изписква духчето.

Червената Магьосница тръсва глава и продължава да гледа.

В кръга влиза четирирък мъж; големите му пети са извити навън и встрани и приличат на още един чифт огромни ръце в долната част на кривите му крака. Той няма никакви косми по тялото си и сякаш блести; когато доближава до изправения мъж, той се снижава така, че по-долните му ръце стъпват на земята. При това коленете му се обръщат навън към страничната част на тялото, а той се огъва назад, така че главата и раменете му остават в отвесно положение спрямо земята на височина около три фута над нея.

Той скача като жаба, но не се сблъсква с целта си; вместо нея го пресреща една длан върху тила и друга на стомаха. Всяка от ръцете описва полукръг и той се премята презглава, като пада на ръце, а след това на пети. След падането се свива, а после се надига три пъти и скача отново.

Този път високият мъж улавя глезените му и го задържа с главата надолу на разстояние от тялото си точно толкова, колкото е дължината на ръцете му.

Четириръкият човек обаче се извива и сграбчва китките, които го държат, и забива главата си в стомаха на другия. По черепа му се появява кръв, тъй като се е ударил в някое шипче, но високият мъж не го пуска. Той се завърта на пета и го люшва навън и встрани. Продължава да се върти, докато заприличва на истински пумпал. След цяла минута забавя и спира, а очите на четириръкия са затворени. Той го сваля на земята, пада върху него, раздвижва бързо ръцете му и става. Четириръкият продължава да лежи. След известно време отнасят и него.

Още трима падат пред него, включително Вили Трънката, Шампион на четири града от Блис, въпреки механичните му щипци. После качват мъжа на раменете си, окичват го с гирлянди и го отнасят до един пиедестал, където му дават купата на победителя и чека за паричната награда. Той не се усмихва до мига, когато очите му се спират на застаналата там Мегра от Калган, чийто светлорус знак „Х“ е целта на погледа му, докато се освободи, за да я последва, потрепвайки с ботушите си.

И тя чака същото.

Червената Магьосница наблюдава устните на множеството.

— Уаким — най-после казва тя. — Наричат го Уаким.

— За какво ни е да го гледаме?

— Сънувах сън, който разтълкувах така: „Гледай мястото, където приливът се обръща“. Дори тук, отвъд Средните светове, умът на магьосницата е свързан с приливните връзки на Силата. Макар и да не мога да ги ползвам, аз все пак ги долавям.

— А защо този… Уаким… е на мястото на промяната?

— Огледалото осигурява безмълвното всезнание. То показва всичко, но не обяснява нищо. Все пак то получи указания от моя сън, а за мен остава да изтълкувам всичко чрез медитация.

— Той е силен и много бърз.

— Наистина, не съм виждала подобен на него от времето, когато слънцеокият Сет^[2] бе поразен от Чука, който размазва слънца в боя си с Безименното. Уаким е нещо повече от това, за което го взема тълпата или онова момиченце, при което отива той. Виж, накарах огледалото да се проясни! Ето, още! Около него се вижда светла аура, която не ми харесва. Той има нещо общо с причината за безпокойството в съня ми. Трябва да се погрижим да бъде проследен. Трябва да разберем кой е той.

— Ще отведе момичето отвъд хълма — казва духчето и пъха студеното си носле в ухото й. — О, нека ги погледаме!

— Много добре — казва тя, а духчето размахва опашка и обгръща с предните си лапи върха на рошавата си главичка.

Мъжът е застанал на място, оградено отвсякъде с розов жив плет и пълно с цветя с всякакви багри. Виждат се пейки, легла, столове, маса и дървени решетки, окичени с рози, а отгоре някакво голямо зелено дърво, оформено като чадър, скрива небето. Разнасят се цветни аромати и благоухания; чува се музика, която остава за малко във въздуха и след това бавно отминава. Бледи светлини се разхождат в клоните на дървото. До масата в подножието на дървото искри малък фонтан, от който се носи упойваща миризма.

Момичето затваря вратата в живия плет. От външната страна светва надпис: „Не обезпокоявайте“.

— Уаким… — казва тя.

— Мегра — отговаря той.

— Знаеш ли защо поисках да дойдем тук?

— Това е градина за любов — казва той, — и мисля, че разбирам обичаите в тази страна…

Тя се усмихва, сваля препаската от гърдите си, окачва я на един храст и поставя ръцете си на неговите рамене.

Той се опитва да я притегли към себе си, но не успява.

— Момиченце, ти си било силно.

— Доведох те тук, за да се борим — казва тя.

Той поглежда към едно синьо ложе, после отново към момичето и се усмихва.

Тя бавно поклаща глава с отрицателен жест.

— Не за това, което мислиш. Най-напред трябва да ме победиш в двубой. Не искам обикновен човек, чийто гръбнак мога да пречупя с прегръдката си. Нито пък човек, който ще се умори след час или три часа. Искам мъж, от който блика сила като от река, течаща към безкрая. Такъв мъж ли си, Уаким?

— Нали ме видя в боя.

— И какво от това? Аз съм по-силна от всеки мъж, когото познавам. Ето, ти напрягаш сили да ме притеглиш към себе си, но не успяваш.

— Чедо, не искам да те нараня.

Тя се изсмива, разделя сключените му ръце от кръста си, изтегля едната от тях през рамото си и като обхваща едното му бедро във вариант на наге-ваза, наричан ката-гарума^[3], го хвърля в градината за любов.

Той се изправя и я поглежда. След това сваля ризата, която някога е била бяла, като я изтегля през главата си. Пресяга се и я окачва на един от клоните на голямото дърво.

Тя тръгва напред и застава пред него.

— Сега ще се биеш ли с мен?

В отговор той откъсва една роза от дървената решетка и й я поднася.

Тя изтегля лактите си назад, като свива юмруци. После двете й ръце се стрелват напред, нанасяйки двоен удар в неговата коремна област.

— От това разбирам, че не искаш цветето — казва задъхано той и го хвърля.

В очите й светва син огън и тя стъпва върху розата.

— Сега ще се биеш ли с мен?

— Да — казва той. — Ще те науча на една хватка, наричана „Целувката“.

Улавя я с мощна прегръдка и я притиска плътно до себе си. Устата му намира нейната, макар че тя извива главата му встрани, изпъва се и я повдига от земята. Тя не може да диша в прегръдката му, нито да се откъсне от нея; целувката им трае, докато силите я напускат, а той я отнася до леглото и я полага върху него.

Виждат се рози, много, много рози; после музика, движещи се светлини и едно цвете, изтръгнато и стъпкано.

Червената Магьосница плаче безмълвно.

Духчето й не разбира нищо.

Но ще разбере, и то скоро.

В огледалото се вижда само мъж, легнал до жена и жена, легнала до мъж.

Те наблюдават вълненията на Блис.