БАСТУНЧЕ, МЕДАЛИОН, КАЛЯСКА И ЗАМИНАВАНЕ
Ръката му я прегръща през кръста и двамата гледат картините, появяващи се в рамката в Дома на мъртвите. Те следят Озирис, който плава по небето върху черния си арбалет, зареден с нещо, което може да размазва слънца. Той се носи сам и жълтите му очи никога не мигат на лицето, което не познава изражение. Те наблюдават раковината с Анубис, Мадрак и една празна ръкавица, в която е събрана мощ.
Врамин нанася с края на бастунчето си две линии, които са продължение на курса на двата съда. Картината сега показва пресечната точка на линиите. Там се намира светът на сумрака, върху чиято повърхност протичат дълбоки промени, които те следят.
— Какво ще стане, ако не могат да разпознаят мястото? — пита Изис.
— Не знам. Освен ако… Озирис! Той намери някаква бележка. Следих изражението му, докато я четеше.
— Е, и…?
— Хор. Сигурно Хор му е оставил бележката с указание за мястото.
— Как ли е го разбрал Хор?
— Той се би с Тот, по всяка вероятност и с неговата мисъл, а Хор умее да прониква в главата на човека и да чете мислите му. Навярно по време на двубоя е съумял да открадне това сведение от Принца, който по принцип е защитен срещу подобни умения. Да, сигурно по някое време само за миг е изпуснал защитата. Трябва да бъде предупреден!
— Сигурно Тайфон ще се погрижи за неговата безопасност.
— Къде е сега Тайфон?
Те се вглеждат в рамката, където изчезват всички картини.
Черно, черно, черно. Нищо не се вижда.
— Все едно Тайфон вече не съществува — казва Врамин.
— Не — отговаря Изис. — Ти виждаш Бездната Скаганаук. Тайфон се е оттеглил от вселената, за да потърси собствен път откъм долните страни на пространството, както ги наричат хората. А може би той също е намерил оставената от Хор бележка.
— Това не е достатъчно за сигурността на Принца. Цялата операция е застрашена от неуспех, освен ако не успеем да отидем при него.
— Тръгвай веднага!
— Не мога.
— През някой от твоите прочути входове…
— Те са възможни само в Средните светове. Там мога да черпя от приливно-отливната сила. Отвъд тези места е невъзможно. Лейди, как дойде дотук?
— С моята колесница.
— Не е ли тази на Десетте невидими сили?
— Тя е.
— Да тръгнем с нея.
— Страх ме е. Слушай, магьоснико. Длъжен си да ме разбереш. Аз съм жена и обичам своя син, но не по-малко обичам и собствения си живот. Боя се. Страхувам се от мястото на схватката. Не ме споменавай с лошо, ако откажа да дойда с теб. Можеш да вземеш колесницата и да препуснеш, но без моята компания.
— Лейди, нищо лошо не мисля за теб.
— Тогава, вземи този медалион. Той направлява Десетте сили, които движат колесницата, а ще влее в теб и допълнителни сили.
— Има ли сили отвъд Средните светове?
— Да — казва тя и се мушва в ръцете му, а неговата зелена брадичка я погалва за миг по врата, въпреки че духчето й заскърцва с малките си зъбки и навива два пъти своята опашка.
После го отвежда до колесницата върху покрива на Дома на мъртвите и той се качва на нея, като държи високо медалиона а дясната си ръка; само за миг той става част от една добре композирана жива картина в бутилка от червено стъкло, след което проблясва някъде далече в небесата, наблюдавани внимателно от Изис.
Потръпвайки от ужас, тя се връща при местата на мъртвите, без да е спряла да мисли за онзи, когото я е страх да погледне в лицето и който точно сега се бие с безименното.
Врамин се взира напред с нефритените си очи. В тях танцуват точици жълта светлина.
