Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (23)

ЧИФТ ПОДМЕТКИ НА ОЛТАРА

Когато най-после стигат до Междинния свят и влизат през внезапно появилата се, зелена врата (в която поетът се блъсва в тъмнината), Уаким и Врамин хлътват в побърканата вселена на много дъждове и религии. Бързоноги, и двамата стоят във влажната тревна площ, простряна извън града със страшни черни стени.

— Сега ще влезем — казва поетът, поглаждайки своята брада с масленозелен цвят. — Ще минем през онази малка врата вляво, която ще отворя пред нас, После ще хипнотизираме или снижим ръста на евентуалните пазачи, за да стигнем в сърцето на града, където се издига големият храм.

— За да откраднем обувки за Принца — продължава Уаким. — Това е странно занимание за такъв като мен. Ако не беше обещанието му да ми каже някогашното ми истинско име, преди да го убия, никога не бих се съгласил да го сторя заради него.

— Сине мой и лорд Рандал — казва Врамин, — това ми е ясно, но кажи ми какво мислиш да правиш с Хор, който също като теб иска да го убие, и сега изпълнява негови нареждания, само и само да получи същата възможност?

— Първо ще трябва да убия Хор.

— Психологичната подплата на това съждение ме очарова, поради което се надявам, че ще ми позволиш още един въпрос; Има ли някаква разлика, дали ще го убиеш ти или Хор? И в двата случая ще бъде мъртъв.

Уаким млъква, очевидно обмисляйки въпроса, сякаш за първи път.

— Тази мисия е моя, а не негова — казва той най-сетне.

— И в двата случая ще бъде мъртъв — повтаря Врамин.

— Но в единия няма да бъде от моята ръка.

— Вярно е, но не виждам разликата.

— Както и аз, по този въпрос. Въпреки всичко, аз бях натоварен със задачата.

— Навярно с Хор е станало същото.

— Но не го е направил моят господар.

— А защо трябва да имаш господар, Уаким? Защо сам не си господар на себе си?

Уаким потрива челото си.

— Не знам, просто не знам… Но трябва да свърша това, което ми е наредено.

— Разбирам — казва Врамин и докато мислите на Уаким са в друга посока, между върха на бастунчето на поета и тила на Уаким прескача малка зелена искра. Той се плясва и почесва по тила.

— Какво е…?

— Някакво местно насекомо — пояснява поетът. — Хайде, да влизаме.

Вратата пред тях се отваря при почукването на бастунчето, а пазачите задрямват от някакво зеленикаво припламване. Взели наметалата на двама от тях, Уаким и Врамин продължават към центъра на града Лесно намират храма. Проникването в него е друга работа.

Ето ги и пазачите — замаяни от наркотик, — които стоят пред входа.

Двамата приближават смело и искат да бъдат пуснати.

Осемдесетте и осем копия на външната стража се насочват към тях.

— Няма да има поклонение за външни преди дъждовете по залез — им казват покрай няколко леки тикове.

— Ще почакаме.

И наистина го правят.

С дъждовете по залез те се присъединяват към процесия от измокрени молещи се и влизат във външния храм.

При опита си да продължат по-нататък, те са спрени от триста петдесет и двама замаяни от наркотик копиеносци, които стоят на стража пред следващия вход.

— Имате ли значките на богомолци от вътрешния храм? — пита техният капитан.

— Разбира се — казва Врамин, като вдига бастунчето си.

В очите на капитана трябва да са ги имали, защото им разрешават да влязат.

Когато приближават до Самата Светая Светих, ги спира офицер с петстотин и десет замаяни от наркотик воини, които пазят подстъпа.

— Кастрирани или некастрирани? — пита той.

— Кастрирани, разбира се — оповестява Врамин с великолепно сопрано. — Пуснете ни да влезем! — очите му припламват в зелено и офицерът се отдръпва.

С влизането си те съзират олтара с петдесетте си пазача и шестте си странни жреци.

— Там са, на олтара.

— Как ще ги вземем?

— За предпочитане е крадешком — казва Врамин, който си пробива път към олтара, преди да е започнала службата, предавана по телевизията.

— Крадешком, но как?

— Сигурно ще можем да ги сменим с чифт от нашите и да си тръгнем със свещените.

— Готов съм.

— А я си представи, че са били откраднати само преди пет минути.

— Разбирам те — казва Уаким и навежда глава, сякаш се покланя.

Службата започва.

— Поздрав на Вас, Обувки — изфъфля първият жрец, — преносители на краката…

— Поздрав! — пропяват монотонно останалите петима.

— Добри, мили, благородни и свещени Обувки.

— Поздрав!

— …дошли при нас от хаоса…

— Поздрав!

— …да озарят сърцата ни и укрепят нашите души.

— Поздрав!

— О, Обувки, които подкрепихте човечеството от зората на цивилизацията…

— Поздрав!

— …върховни кухини, обиколители на стъпалата.

— Поздрав!

— Поздрав! О, дивни, очукани Котурни!

— Боготворим Ви!

— Прекланяме се пред Вас с всеобхватната Ви Обувност!

— Слава!

— О, първообраз на обувните принадлежности!

— Слава!

— Върховна представа за Обувки…

— Слава!

— Какво бихме правили без Вас?

— Какво, какво?

— Ударете с Вас пръстите на краката ни, издерете нашите пети, направете ни дюстабанлии!

— Поздрав!

— Защитете Вашите богомолци, добри и благословени Обувни принадлежности!

— Дошли при нас от хаоса…

— …в мрачен и печален ден…

— …от нищото, пламтящи…

— …но не изгорели …

— …Вие дойдохте, за да ни успокоите и подкрепите…

— Поздрав!

— …изправени, на прав път и винаги напред!

— Завинаги!

Уаким изчезва.

Започва да духа студен, силен вятър. Това е вятърът на промяната, дошъл от времето; а там, на Олтара, нещо се замъглява.

Седем предварително упоени с наркотици копиеносци лежат проснати на всички страни, а вратовете им са изкривени под необичаен ъгъл.

Внезапно до Врамин се появява Уаким и казва:

— Моля те, бързо намери изход!

— Носиш ли ги?

— Нося ги!

Врамин вдига бастунчето си и се поколебава.

— Страх ме е от малко закъснение! — пламва смарагдовият му поглед.

Изведнъж всички очи в храма се заковават в тях.

Четирийсет и трима опиянени с наркотик копиеносци изкрещяват в един глас бойния си вик и се хвърлят напред.

Уаким се навежда и протяга ръцете си.

— Ето, такова е небесното царство — коментира Врамин, а по челото му се стича студена пот в цвета на абсент. — Чудя се как ще излезе на видео цялата тази работа.