Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (4)

ИНТЕРЛЮДИЯ В ДОМА НА ЖИВОТА

Озирис е седнал в Дома на живота и пие кървавочервено вино. Яркозелената светлина изпълва целия въздух наоколо; отникъде нищо не пронизва, въобще не е студено. Той седи в Залата на стоте гоблена, където не се виждат стени. Подът е покрит с мека и плътна материя в златист цвят.

Слага долу празната чаша и става. Пресичайки Залата, той застава до зеления гоблен, вдига го и влиза в малка, скрита под него кабинка. Натиска три от табелките за осъществяване на връзка, заложени в стената, отмества встрани гоблена и влиза в стая, намираща се на 348 мили югозападно от Залата на стоте гоблена на дълбочина от 78,544 фута.

Стаята, в която влиза, е полутъмна, но се долавя малко от зеления отблясък.

Седналият на пода с кръстосани крака и червена препаска около бедрата не показва, че го е забелязал. Обърнал е гръб и не помръдва. Тялото му е добре оформено и стройно, а мускулите му изглеждат като тези на плувец. Косата му е гъста и тъмна, колкото може да бъде тъмна коса, която не е черна. Кожата на лицето му е бледа. Той е наведен напред и сякаш не диша.

Внезапно срещу него застава друг в огледална поза. Облечен е също като него. Цветът на лицето му, косата и мускулатурата са съвършено същите. Той действително е същият във всяко отношение и повдига тъмните си очи от малкия жълт кристал, в който са взряни. Като поглежда нагоре, той вижда оранжевозелената, жълта и черна птича глава на Озирис, очите му се разширяват и той казва: „Направих го отново“, а този другият, застанал срещу него, изчезва.

Грабва кристала, поставя го в платнена торба с шнурове и я окачва на кръста си. После се изправя.

— Деветсекундна фуга — казва той.

— Това ли е рекордът ти? — пита Озирис, а гласът му звучи като запис, пуснат на много бързи обороти.

— Да, татко.

— Владееш ли я?

— Не.

— Още колко време е необходимо?

— Знае ли някой? Може би три века, казва Ишибака.

— Тогава ще станеш ли майстор?

— Никой не може да каже предварително. Във всички светове има по-малко от тридесет истински майстори. Цели два века минаха, за да стигна дотук, а едва преди година дойде първото движение. Вярно е, че след като веднъж е развита, силата продължава да нараства…

Озирис поклаща глава, пристъпя и слага ръка на неговото рамо.

— Хор^[1], сине мой и отмъстителю, има нещо, което искам да направиш. Би било добре, ако беше майстор на фугата, но не това е най-важното. Другите ти сили следва да са достатъчни за задачата.

— Каква е тази задача, татко?

— Майка ти^[2], в старанието си да спечели отново моята благосклонност и връщането си от заточение, ми предостави допълнителни сведения за заниманията на моя колега. Изглежда, че Анубис е пратил нов емисар в Средните светове, без съмнение с цел да открие нашия стар враг и да го унищожи.

— Не би било зле — казва Хор и кима одобрително, — само да успее. Обаче се съмнявам, тъй като всеки негов опит е пропадал. Колко пъти го е правил — пет или шест?

— Шест пъти. Изпратеният сега на име Уаким е седмият.

— Уаким ли?

— Да, а онази кучка ми каза, че е нещо специално.

— Как го е направил?

— Възможно е чакалът да е посветил хиляда години за подготовката му за целта. Бойната му мощ може да бъде равна на тази на самия Мадрак. А изглежда притежава още една способност, която няма никой от останалите. Може би е настроен така, че да може да черпи енергия директно от полето.

— Чудя се как е успял да го направи — казва Хор и се усмихва.

— Може би е изучавал номерата, които някои от безсмъртните са ползвали срещу нас.

— Какво искаш да сторя? Може би да му помогна срещу нашия неприятел?

— Не. Прецених, че който от нас успее да унищожи Принца Който Беше Хиляди, той ще спечели подкрепата на победените Ангели, числящи се към безсмъртните. Останалите ще го последват. Които не го сторят, несъмнено ще отидат в Дома на мъртвите при своите приятели. Моментът е подходящ. Някогашното чувство за вярност вече е забравено. Струва ми се, че един нов самотен сеньор ще бъде много добре приет от васалите, защото може да сложи край на тяхното мимолетно съществувание. А с подкрепата на безсмъртните, един Дом може да се окаже на върха.

— Татко, разбирам мисълта ти. Напълно възможно е да се окаже вярна. Искаш от мен да намеря Принца Който Беше Хиляди, да го направя преди Уаким и да го убия в името на живота, така ли е?

— Да, мой отмъстителю. Вярваш ли, че ще се справиш?

— Безпокои ме фактът, че ми задаваш този въпрос, след като познаваш моите сили.

— Принцът не ще бъде лесна жертва. Силите му са почти непознати, а и аз не мога да ти кажа нито как изглежда, нито къде пребивава.

— Ще го намеря и ще приключа с него. Все пак, не е ли по-добре да унищожа този Уаким, преди да започна търсенето?

— Не! Той е в света на Блис, където всеки момент ще се разрази мор. Хор, не се доближавай до него! Освен ако не ти заповядам. Имам странни усещания във връзка с Уаким. Длъжен съм да разбера кой е, преди да разреша такова начинание.

— Защо, могъщи отче? Какво би могло да означава това?

— Един спомен от дните преди началото на твоите дни, който ще остане неизказан, се връща, за да ме измъчва. Не ме питай повече.

— Много добре.

— Онази мръсница, майка ти, стана причина да кроя различни планове, засягащи Принца. Ако се срещнеш с нея по време на твоите странствания, не обръщай никакво внимание на съвети за снизходителност. Принцът трябва да умре.

— Може би тя иска да остане жив?

Озирис кима утвърдително.

— Да, тя много го обича. Може би ни е уведомила за Уаким само за да защити Принца от него. Тя е готова на всякаква лъжа, за да достигне целта си. Не се оставяй да бъдеш излъган от нея.

— Не ще го допусна.

— Хор, отмъстителю и сине мой, пращам те като пръв емисар на Озирис в Средните светове.

Хор навежда глава, Озирис полага ръката си върху нея и я задържа за един преливащ от топлина миг.

— Той е все едно мъртъв — бавно казва Хор, — защото не бях ли аз, който унищожи самия Стоманен Генерал?

Озирис не отговаря, защото някога той също е унищожавал Стоманения Генерал.