Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (11)

ГРАДСКИЯТ ГАДАТЕЛ НА ЛИГЛАМЕНТИ

Хор е влязъл в Средните светове и пристига в края на мъглите, в света, наричан Д’донори от своите обитатели, което означава Място на доволство от съдбата. Когато слиза от колесницата си, прекосила студената и душна нощ, той дочува в близост звуците на въоръжен конфликт в плътните мъгли, които покриват целия Д’донори.

След като премахва със собствените си ръце трима рицари, изпречили се на пътя му, той пристига най-после до високите стени на града Лигламенти, чиито управници в миналото са имали донякъде основание да го считат за бог, настроен благосклонно към тяхното добруване.

Въпреки че се намира посред приливите и отливите на Силата, Д’донори е свят, който никога не е бил обект на мора, войните и глада, намаляващи рязко населението на другите Средни светове. Причината за това е фактът, че жителите му обръщат достатъчно внимание на собствените си затруднения. Д’донори се състои от множество малки градове-държави и херцогства, които са в непрекъсната война помежду си, обединявайки се само с цел да унищожат всеки, който се опитва да ги обедини за по-дълго време.

Хор стига до голямата порта на Лигламенти и я блъсва с юмрука си. Бумтящият звук се разнася из града и портата изскърцва на пантите си.

Един пазач хвърля в мрака факла, последвана от стрела, която без съмнение пропуска целта си, защото Хор може да предугади мисълта на своя нападател и да проследи полета на стрелата. Затова се отмества встрани и стрелата изсвистява покрай него, както е застанал в светлината на факлата.

— Отвори вратата, или ще я откача от пантите! — виква той.

— Кой си пък ти, дето обикаляш без оръжие и само с една препаска, а си позволяваш да даваш заповеди?

— Аз съм Хор.

— Не ти вярвам.

— Остава ти по-малко от минута живот — казва Хор, — ако не ми отвориш вратите. Смъртта ти ще е доказателство, че Хор не лъже. После ще откача тези врати от пантите и ще вляза, за да прекрача трупа ти и да потърся твоя господар.

— Почакай! Може би казваш истината, но разбери, че само изпълнявам задълженията си, както е заповядал моят господар. Не приемай за богохулство това, че не пускам човек, който се представя за Хор. Откъде да знам, че не си неприятел, който го казва, за да ме измами?

— Възможно ли е някой враг да бъде такъв глупец?

— Може и да се случи. Защото повечето хора са глупци.

Хор свива рамене и отново вдига юмрук. Вибриращ музикален тон се смесва с въздуха и вратите на Лигламенти се разтърсват на пантите си заедно с пазача в своята броня.

В това време Хор е извисил ръста си до около три метра. Цветът на препаската му е кървав. Факлата мъждее в краката му. Той отдръпва назад юмрука си.

— Чакай! Ще те пусна!

Хор сваля юмрук и музиката стихва. Височината му намалява с една трета.

Пазачът задейства механизма на портала, който се отваря, и Хор влиза в Лигламенти.

Когато най-сетне стига до забуления в мъгла дворец на управителя лорд Дилуит, херцог на Лигла, Хор разбира, че вестта за пристигането му е вървяла пред него от стената дотук. Мрачният херцог с черна брада, чиято корона е присадена на темето му, се опитва според възможностите си да изрази нещо като усмивка, а по-точно се появяват два реда зъби между плътно стиснати устни. Той едва кима с глава.

— Ти наистина ли си Хор?

— Да.

— Казано е, че всеки път, когато бог Хор се отбива насам, се появяват затруднения при разпознаването му.

— Нищо чудно — отбелязва Хор. — Цяла загадка е как успявате да се разпознаете един друг във всичката тази мъгла.

Дилуит изпръхтява в нещо, което би трябвало да бъде смях.

— Вярно е, често не ни се удава и по погрешка избиваме собствените си хора. Но при всяко идване на Хор, господарят, който е на власт, прави изпитание. Последния път…

— …Последния път при лорд Булуах пронизах с дървена стрела куб от мрамор с двуфутова стена така че двата края на стрелата останаха да стърчат.

— Значи си спомняш!

— Разбира се. Нали съм Хор. Пазиш ли още куба?

— Да. Без съмнение.

— Тогава ме заведи при него.

Те влизат в осветената от факли тронна зала където единствено космати кожи от хищници отвлича погледа от блестящите оръжия, окачени по стените Върху малка поставка в една ниша, разположена от лявата страна на трона, се вижда мраморен куб, оцветен в сиво и оранжево, в който е пъхната стрела.

— Ето го — посочва с жест Дилуит.

Хор приближава и гледа изложения предмет.

— Сега аз ще измисля проверката — казва той. — Ще ти върна стрелата.

— Може да бъде изтеглена. Не е толкова…

Хор вдига, десния си юмрук на височината на рамото и нанася удар напред и надолу върху камъка който се разбива на късове. После вади стрелата и я подава на Дилуит.

— Аз съм Хор — заявява той.

Дилуит гледа стрелата и купчината мраморни отломки.

— Наистина си Хор — съгласява се той. — С какво мога да ти услужа?

— Д’донори винаги е бил прочут със своите гадатели, и то с пълно право. Тези от Лигламенти често са били изключително добри. Ето защо искам да видя вашия пръв гадател, който да отговори на няколко мои въпроса.

— Това ще бъде старият Фрейдаг — казва Дилуит, като отупва с пръсти каменния прашец от фустанелата си, оцветена в червено и зелено. — Той действително е един от най-добрите, но…

— Но какво? — пита Хор, вече прочел мисълта на Дилуит, само че сдържащ се от любезност.

— Славни Хор, той е изключително добър гадател по вътрешности, но задължително му трябват такива от човек. Напоследък рядко задържаме пленници, тъй като е съпроводено с разноски, а за такива неща доброволци се намират още по-трудно.

— Не може ли Фрейдаг да бъде убеден да свърши този път работата си с животински вътрешности?

Хор отново прочита мисълта му и въздиша.

— Разбира се, славни Хор. Но той няма да поеме задължението за същото ниво на познаваемост, което би му осигурил по-качествен материал.

— Направо съм учуден защо е така.

— Не мога да отговоря, всесилни Хор, тъй като самият аз не съм гадател, въпреки че майка ми и сестра ми бяха дарени с Взора, но знам, че скатолозите са най-ексцентрични от всички възможни гадатели. Да се върнем на Фрейдаг. Той казва, че е доста късоглед, а това означава…

— Доставете му необходимия материал и ми съобщете, когато е готов да се занимае с моите въпроси! — заповядва Хор.

— Слушам, могъщи Хор. Веднага ще организирам нападателна група, тъй като виждам, че си обезпокоен.

— И то много.

— А един от моите съседи ще получи добър урок по спазване на граници!

Дилуит се качва със скок на трона, пресяга се нагоре и сваля висящия над него дълъг рог. Три пъти го поднася към устата си и го надува, докато бузите му се зачервяват, а очите му едва не изскачат изпод веждите. После връща рога на място, олюлява се и се сгромолясва върху херцогския си задник.

— Главатарите ми ще дойдат всеки миг — задъхано казва той.

Само след миг се чува тропот на копита и трима воини, облечени във фустанели и яхнали еднорогоподобни твари, се втурват, яздейки, в залата, за да спрат едва когато Дилуит вдига ръка и извиква:

— Набег! Набег, смелчаци мои! Върху Уискеаг Червения. Искам половин дузина пленници преди мъглата да просветлее от утринната зора!

— Пленници ли казахте, господарю? — пита някакъв човек, облечен в черно и светлокафяво.

— Правилно си разбрал.

— Преди утринната зора! — повдига се едно от копията.

Другите две проблясват нависоко:

— Преди утринната зора!

— Тъй вярно!

Те обикалят залата и излизат.

На разсъмване будят Хор и го завеждат в една стая, където са легнали шестима голи мъже. Ръцете и глезените им са вързани заедно отзад, а телата им са покрити с рани и следи от удари с камшик. Тази стая е малка, студена и осветена от четири факли, а единственият прозорец е отворен към стена от мъгла. Голям брой страници от месечното издание на Лигла „Таймс“ са разстлани по пода, покривайки го напълно. Облегнат на подпрозоречната дъска, един нисък и белязан от възрастта мъж с розово лице, хлътнали бузи и кривогледи очи изостря с брус наколко къси ножа. Той е облечен в бяла престилка, а лицето му изразява нещо като полуусмивка. Бледите му очи се обръщат към Хор и той кима няколко пъти.

— Разбирам, че имаш някакви въпроси — казва той, като почива задъхан след няколко думи.

— Правилно си разбрал. Три са.

— Само три! Как е възможно, велики Хор? За всички ще стигне само един комплект вътрешности. Един бог, мъдър като теб, би могъл да помисли за повече въпроси. Разполагаме с необходимия материал, а ще е жалко да го похабим напразно. От толкова време…

— И все пак въпросите, които имам за гадател по вътрешности, са само три.

— Добре тогава — въздиша Фрейдаг, — налага се да ползваме неговия материал. — Той сочи с ножа си мъж със сива брада, който не отмества погледа на тъмните си очи от него. — Казва се Болтаг.

— Познаваш ли го?

— Мой далечен братовчед. Освен това е и главен гадател на лорд Уискеаг, но е шарлатанин, разбира се. Доволен съм, че най-сетне съдбата пожела той да попадне в ръцете ми.

Посоченият с името Болтаг се изплюва върху раздела с некролозите на „Таймс“, когато чува думите му.

— Ти си измамник, о, най-велики от слабите гадатели по вътрешности! — казва той.

— Лъжец! — извиква Фрейдаг, който се дотътря до него и го дърпа за брадата. — Това е краят на безславната ти кариера!

При тези думи той разпаря корема на другия. Бръква вътре, изважда цяла шепа вътрешности и ги пръсва на пода. Болтаг вика, стене, а после притихва. Фрейдаг отсича по дължината на извитите черва и разстила съдържанието им с пръсти. После прикляка и се навежда ниско напред.

— Е, какви са въпросите ти, сине на Озирис? пита той.

— Първият е: къде мога да намеря Принца Който Беше Хиляди? По втория — искам да знам кой е емисарът на Анубис. А третият е: къде е той сега?

Фрейдаг започва да мънка нещо и да мушка с пръсти димящата купчина на пода. Болтаг изстена отново и се размърдва.

Хор прави опити да прочете мислите на гадателя но те са така объркани, че все едно е погледнал през единствения прозорец на стаята.

Фрейдаг заговаря:

— В цитаделата на Марашек — казва той, — в Центъра на Средните светове ще се срещнеш с някой, който може да те заведе при този, когото търсиш.

— Странно — измърморва Болтаг, който прави красноречив жест с главата си, — изтълкува правилно тази част. Но на отслабналото ти зрение попречи това парче от булото, което погрешно си смесил с другите неща.

Той се примъква с върховно усилие по-наблизо и шепне:

— Не каза на великия Хор, че ще го сполети голяма опасност, а накрая го чака поражение…

— Тихо! — виква Фрейдаг. — Не съм те поканил за консултация!

— Тези вътрешности са мои! Няма да позволя да бъдат тълкувани грешно от някакъв позьор!

— Драги Хор, следващите два отговора още не се виждат съвсем ясно — казва Фрейдаг и реже още една дължина от червата.

— Фалшив гадател! — хлипа Болтаг. — Марашек ще го срещне още и с емисаря на Анубис, чието име е изписано с кръвта ми ето тук, на страницата с уводната статия! Името му е Уаким…

— Няма нищо вярно! — крясва Фрейдаг и удължава разреза.

— Спри! — казва Хор и ръката му пада върху рамото на гадателя. — Твоят колега казва истината поне за едно нещо, тъй като и аз знам сегашното име на Уаким.

Фрейдаг спира и оглежда страницата с уводната статия.

— Така да бъде — съгласява се той. — Дори любител може да стигне до случайно еднократно просветление.

— Изглежда е речено да се срещна с Уаким, ако отида до мястото, наречено Марашек, а аз трябва да отида там. Но кажи ми нещо по втория въпрос: освен името Уаким, искам да знам повече за истинската му самоличност. Кой е бил той, преди Анубис да му даде друго име и да го изпрати със задача от Дома на мъртвите?

Фрейдаг навежда още по-ниско главата си към пода, разбърква купчината пред себе си и отрязва още една дължина от вътрешностите.

— Славни Хор, това не ми се казва. Оракулът няма да го разкрие…

— Изкуфял глупак!… — задъхва се Болтаг. — Всичко е тук… Вижда се съвсем ясно…

Хор улавя мисълта на умиращия гадател с извадени вътрешности, но когато я проследява, косата на тила му се изправя. Пред вътрешния му взор обаче не се очертава нито едно страховито име, защото другият е вече издъхнал.

Хор затваря очите му и потръпва, защото нещото, толкова близо до момента на своето разгадаване, внезапно избледнява и изчезва.

Когато Хор дръпва ръката си, Фрейдаг се изправя, и гледа с усмивка надолу към трупа на своя братовчед.

— Шарлатанин! — обобщава той, изсумтява презрително и бърше ръцете си в престилката.

Някаква малка, странна и ужасяваща сянка се размърдва на стената.