Роджър Зелазни
Създания от светлина и мрак (22)

СИЛАТА НА КУЧЕТО

В краищата на мрака и лошата слава на света Уалдик влизат двамата големи герои Мадрак и Тайфон. Пратеници на Тот Хермес Трисмегистус^[1] със задача да задигнат една ръкавица с единствена по рода си сила, те идват, готови за бой с пазача на тази ръкавица. Днес в света Уалдик, твърде отдавна опустошен напълно, живее стадо същества, които обитават пещери и камери под повърхността, разположени много далече от царството на деня и нощта. Тъмнина, влага, мутации, братоубийство, кръвосмешение и изнасилвания са най-често срещаните думи на малцината, които предлагат коментари за света Уалдик. Пренесени дотук от транспортно средство за отвличане в космоса, познато само на Принца, героите ще успеят или няма да си тръгнат оттук. Сега се движат през големи дупки, следвайки указанието да се движат по посока на мученето.

— Мислиш ли, черна конска сянко — пита воинът-жрец, — че брат ти може да ни намери и отведе в необходимия момент?

— Да — отговаря сянката, която се движи отстрани. — Но аз не се вълнувам, дори да не успее. Защото мога да се измъкна сам, когато пожелая.

— Да, но аз не мога.

— Дебели отче, това е твоя грижа. Сам пожела да дойдеш с мен. Не съм го искал.

— Тогава се оставям в ръцете на Това Което Може Да Бъде, което е по-висше от живот или смърт, ако това дело може да помогне с нещо за опазването на моя живот. Ако не може, не се оставям. Ако в моите думи има някакво самохвалство, и следователно не се приемат добре от всяко нещо, което държи или не държи да ме чуе, аз оттеглям своето изказване и моля за прошка, ако е необходимо. Ако не е, не го правя. От друга страна…

— Амин! И тишина, моля! — избоботва Тайфон. — Чух нещо като мучене откъм лявата ни страна.

Тайфон се плъзва напред, невидим на тъмната стена, завива и продължава. Мадрак свива очи и изпраща лъча на косия си поглед като благословия към всяко срещнато същество.

— Колко дълбоки и големи са тези пещери — въздъхва той.

Не се чува никакъв отговор.

Внезапно той се изправя пред врата, която би могла да бъде търсената от тях.

Отваря я и вижда Минотавъра.

Вдига тоягата си, но съществото изчезва моментално.

— Къде…? — пита той.

— Крие се — казва Тайфон, внезапно оказал се до него, — някъде между многото криволици и завои на леговището си.

— Защо го прави?

— Изглежда видът му е преследван от създания, прилични до голяма степен на теб, както за храна, така и за трофеите, които окичват главите, и на биковете. Затова се страхува от пряк сбъсък и се оттегля, защото човек посяга с оръжие към добитъка. Да влезем в лабиринта с надеждата да не го срещнем отново. Входът към долните помещения, които търсим, е някъде там.

Почти половин ден те обикалят в безуспешно търсене на Неподходящата врата. Натъкват се на три врати, но зад тях виждат само кости.

— Чудя се как се справят другите — пита войнът-жрец.

— По-добре или по-зле, а може би и по същия начин — отговаря със смях другият.

Мадрак не се засмива.

С влизането си в кръг от разхвърляни кости, Мадрак в последния миг вижда връхлитащия звяр. Той вдига тоягата си и битката започва.

Удря го между рогата и отстрани. Промушва го, рязва го надълбоко, отблъсква го и продължава да нанася удари на създанието. Накрая го стяга в хватка и се бори с него тяло в тяло.

Нанасяйки си рани един на друг, те продължават да напрягат сили, докато накрая Мадрак е вдигнат от пода и хвърлен напреко през помещението, за да се приземи на лявото си рамо върху купчина кости. Той се опитва да се изправи, но го обгръща раздиращо слуха мучене. Минотавърът се хвърля напред с наведена глава. Мадрак стъпва на краката си и понечва да се изправи.

В същия миг черната, сянка на кон пада върху създанието и то изчезва — изцяло и завинаги.

Той навежда глава и монотонно запява Възможно Най-Подходящата Последна Молитва.

— Великолепно — изпръхтява неговият съпътник, когато той стига до финалното „Амин“. — Е, дебели отче, мисля, че намерих търсената от нас Неподходяща врата. Аз мога да вляза, без да я отварям, но ти не можеш. Какво ще правиш?

— Почакай малко — казва Мадрак, докато става. — Малко наркотик, и ставам като нов, дори по-силен отпреди. После влизаме заедно.

— Чудесно. Ще почакам.

Мадрак си слага инжекция и след известно време е същински бог.

— А сега ми покажи вратата и да влизаме.

— Оттук.

Ето я вратата — огромна, заплашителна и безцветна в инфралъчевия спектър.

— Отвори я — казва Тайфон и Мадрак го прави.

То си играе с ръкавицата, подмятайки я в светлината на огъня. Навярно с големината на два и половина слона, то прави спортни упражнения с играчката си върху купчина кости. Едната от главите му подушва внезапното раздвижване на въздуха откъм Неподходящата врата, две от главите му изръмжават, а третата оставя ръкавицата да падне на земята.

— Разбираш ли какво ти казвам? — пита Тайфон, но в шестте червени очи не се забелязва разумна реакция в отговор на това, което стои зад тях. Опашките му помръдват и то се изправя в светлината и отблясъците на огъня, цялото покрито с люспи като олицетворение на студенината.

— Любезно куче! — опитва се да направи нещо като коментар Мадрак, но то размахва опашките си, отваря устите си и се хвърля към него.

— Убий го! — крещи Мадрак.

— Сега е невъзможно — отговаря Тайфон, — След време.