Джон Гришам
Партньори (6)

6

Джак Стефано беше арестуван от ФБР в офиса му във Вашингтон. Прекара трийсет минути в ареста, след което бе закарай във Федералния съд, където на закрито заседание магистратът го уведоми, че ще бъде освободен незабавно, ако подпише декларация, че няма да напуска района и че е съгласен да бъде следен от ФБР непрекъснато. Докато беше в съда, в офиса му нахълта цяла армия агенти, взе буквално всички документи и изпрати служителите у дома.

След като го освободиха, Стефано бе закарай при Хамилтън Джейнс в Хувър Билдинг на Пенсилвания Авеню. Щом двамата останаха сами в кабинета на Джейнс, заместник-директорът се извини хладно за ареста и обясни, че не е имал избор — когато отвлечеш издирван от федералните власти престъпник, когато го дрогираш и изтезаваш почти до смърт, не може да се измъкнеш, без да те обвинят в нещо. Каквото и да е то.

Проблемът бил в парите. Арестът бил средство. Стефано се закле, че Патрик не е казал нищо.

Докато разговаряха, вратите на офиса на Стефано бяха запечатани със злокобните лепенки на ФБР. Когато съпругата му излезе да играе бридж, домашните му телефони бяха оборудвани с бръмбари.

След кратката безплодна среща с Джейнс го оставиха недалеч от Върховния съд. Тъй като му бе наредено да не припарва в офиса си, Стефано спря такси и каза на шофьора да го закара до хотел „Хей-Адамс“. Чакаше да стигнат, спокойно четеше вестник и опипваше устройството, което бяха зашили в подгъва на сакото му, когато беше в ареста. Беше малък, но мощен предавател, с чиято помощ се проследяваха хора, пакети, дори автомобили. Бе го открил, докато разговаряше с Джейнс, и едва бе устоял на изкушението да разпори подгъва и да хвърли предавателя на бюрото му.

Беше експерт в тези неща. Мушна сакото си под седалката на таксито и бързо влезе в хотел „Хей-Адамс“, срещу парка Лафайет. Казаха му, че няма свободни стаи. Поиска да се срещне с директора, бивш клиент, и след минута го придружиха до един апартамент на четвъртия етаж, от който се откриваше чудесна гледка към Белия дом. Съблече се съвсем гол, хвърли дрехите си на леглото и опипа внимателно всеки сантиметър от плата. Поръча си обяд. Позвъни на жена си, но никой не вдигна телефона.

След това се обади на Бени Арисия, клиента, чиито деветдесет милиона бяха изчезнали почти веднага след като бяха пристигнали в банката в Насо. Арисия трябваше да получи шейсет милиона, а трийсет да даде на адвокатите си — Боуган, Витрано и останалите мошеници от Билокси. Парите обаче бяха изчезнали малко преди да стигнат до него.

Сега Бени беше в хотел „Уилърд“, също близо до Белия дом, където се криеше и очакваше новини от Стефано.

Срещнаха се след час в хотел „Четирите сезона“ в Джорджтаун. Арисия току-що бе наел там апартамент за една седмица.

Наближаваше шейсетте, но изглеждаше десет години по-млад. Беше слаб и загорял от слънцето, с постоянния тен на богат жител на Южна Флорида, който играе голф всеки ден. Обитаваше къща край плавателен канал заедно с една шведка, която би могла да му е дъщеря.

При изчезването на парите се бе оказало, че юридическата фирма притежава застрахователна полица срещу измама и кражба от страна на служителите и съдружниците. Мошеничествата са често явление в юридическите фирми. Полицата, продадена от застрахователна компания „Монарх-Сиера“, беше за четири милиона долара, платими на фирмата. Арисия заведе дело срещу нея за компенсации. Настояваше за шейсет милиона. Те му се полагаха.

Тъй като нямаше какво повече да вземе, а и фирмата съвсем скоро щеше да се яви пред съда за фалит, Бени се примири с четирите милиона, платени от „Монарх-Сиера“. Почти половината от тях бе похарчил за издирването на Патрик. Хубавата къща в Бока бе глътнала половин милион. Като се добавят и останалите разходи, Бени вече бе наченал последния милион.

Застана пред прозореца с чаша кафе без кофеин.

— Ще ме арестуват ли? — попита той.

— Вероятно не. Все пак на твое място бих се спотайвал известно време.

Бени остави чашата на масата и седна срещу Стефано.

— Говори ли със застрахователите?

— Още не. Ще се обадя по-късно. За вас няма опасност.

„Нордърн Кейс Мючуъл“, застрахователната компания, с чиито пари Труди бе забогатяла, бе отделила тайно половин милион за издирването на Патрик. „Монарх-Сиера“ бе отделила милион. Общо взето, консорциумът на Стефано бе глътнал над три милиона долара, за да залови Патрик.

— Някакви новини за момичето? — попита Арисия.

— Засега няма. Хората ни са в Рио. Намерили са баща й, но той не иска да говори. Същото е и в адвокатската фирма, в която работи. Твърдят, че е заминала по работа.

Арисия скръсти ръце и попита спокойно:

— Кажи ми, какво е казал той?

— Още не съм прослушал записите. Трябваше да ги донесат в офиса ми днес следобед, но нещата се усложниха.

Изпращат ги чак от джунглите на Парагвай.

— Знам.

— Според Гай той проговорил след пет часа натиск. Казал, че парите са налице, пръснати из различни банки, чиито имена не знаел. Гай едва не го довършил, защото не бил в състояние или не е искал да ги назове. Тогава Гай стигнал до извода, и правилно, че някой друг контролира парите.

След още няколко токови удара Патрик съобщил името на момичето. Веднага се обадили в Рио, откъдето потвърдили съществуването й. Но тя вече била изчезнала.

— Искам да чуя записите.

— Жестоко е, Бени. Кожата му горяла и той пищял за милост.

Бени не успя да сдържи усмивката си.

— Знам. Точно затова искам да ги чуя.

 

 

Настаниха Патрик на края на коридора в едно от крилата на военната болница. Това бе единствената стая, чиито врати се заключваха отвън, а прозорците не се отваряха.

Щорите бяха спуснати. В коридора, неизвестно защо, пазеха двама военни.

Патрик нямаше намерение да ходи, където и да било. Токът бе увредил сериозно мускулите и тъканите по бедрата и гръдния му кош. Боляха го дори ставите и костите. На четири места плътта бе оголена — две на гърдите, едно на бедрото, едно на глезена. Четири други рани бяха определени като изгаряния втора степен.

Болката беше силна и лекарите, общо четирима, единодушно решиха да го държат упоен за момента. Не бързаха да го преместват — беше търсен човек, но трябваше да минат няколко дни, докато стане ясно кой ще го получи първи.

Стаята му беше полутъмна, пазеше се тишина, венозните системи бяха пълни с очарователни успокоителни. Горкият Патрик спеше през цялото време, без да сънува нищо, без да знае каква буря се надига у дома.

 

 

През август 1992 година, пет месеца след изчезването на парите, разширеният състав на Федералния съд взе решение да обвини Патрик за кражбата. Имаше достатъчно улики срещу него и нито един факт, който да подсказва друг извършител. Кражбата бе осъществена вън от страната и следователно попадаше в юрисдикцията на федералните власти.

Полицейският участък на окръг Харисън и местната прокуратура бяха започнали съвместно разследване за убийство, но отдавна вече се занимаваха с други, по-належащи неща. Сега изведнъж отново влизаха в играта.

Обявената обедна пресконференция закъсня, защото представителите на различните власти бяха в кабинета на Кътър и се мъчеха да се споразумеят. Срещата беше напрегната, защото интересите на присъстващите не бяха еднопосочни. От едната страна на масата седяха Кътър и хората на ФБР, които получаваха заповедите си от Морис Маст, федерален прокурор за западните области на Мисисипи, пристигнал специално за случая от Джаксън. От другата страна бяха Реймънд Суийни, шериф на окръг Харисън, и дясната му ръка Гримшоу. И двамата презираха ФБР. От тяхно име говореше Т. Л. Париш, прокурор на Харисън и съседните окръзи.

Конфликтът беше между федералните и щатските власти, между големите и малките бюджети, с участието на силни егоистични стремежи, които искаха да извлекат дивиденти от „представлението Патрик“.

— Най-важният въпрос тук е смъртното наказание — отбеляза прокурор Париш.

— Смъртно наказание има и на федерално ниво — отвърна Маст скромно, доколкото това бе възможно.

Париш се усмихна и сведе очи. Смъртното наказание на федерално ниво бе гласувано от Конгреса съвсем наскоро, без никакви указания за въвеждането му. Наистина, президентът подписа закона, това добре, но съществуваха невероятни пречки.

На свой ред щатът имаше дълга и богата традиция в законните екзекуции.

— При нас положението е по-добро — отбеляза Париш. — И всички го знаем.

Париш бе изпратил на смърт осем души, а Маст нито един.

— Важен е и въпросът за затвора — продължи той. — Ако остане при нас, ще го тикнем в Парчман, където ще стои заключен във влажна килия двайсет и три часа на денонощие, ще яде два пъти дневно, и то отвратителна храна, ще се къпе два пъти седмично и ще е заобиколен от хлебарки и изнасилвачи. Ако го вземете вие, до края на живота си ще бъде като на хотел, защото Федералният съд ще го глези и ще измисли десетки начини да го остави жив.

— Няма да е курорт — възрази Маст. Нервите му бяха изопнати и не успяваше да го скрие.

— Добре де, балнеосанаториум. Стига, Морис. Въпросът е във въздействието. Имаме две загадки, два големи въпроса, които трябва да получат отговор, преди да решим съдбата на Ланиган. Големият проблем са парите. Къде са?

Какво е направил с тях? Могат ли да бъдат намерени и върнати на собствениците? Вторият е кой е погребан вместо него. Нещо ми подсказва, че само Ланиган може да ни отговори, но няма да го направи, ако не го принудим. Трябва да го сплашим, Морис. Парчман е ужасно място. Уверявам те, че ще се моли да попадне в ръцете на федералните власти.

Маст беше убеден в това, но не можеше да се съгласи. Случаят бе твърде сериозен, за да го оставят на местните. Телевизионните камери вече пристигаха.

— Има и други обвинения — каза той. — Кражбата е станала в чужбина, доста далеч оттук.

— Но по това време жертвата е била жител на нашия окръг.

— Случаят никак не е прост.

— Какво предлагаш?

— Може би трябва да работим съвместно — каза Маст и до голяма степен ледът се пропука. Федералните можеха да вземат всичко в свои ръце, когато си пожелаят и фактът, че Маст предлагаше участие, бе най-многото, на което Париш можеше да се надява.

Ключовият въпрос беше затворът Парчман и всички присъстващи го знаеха. Ланиган, адвокатът, беше наясно какво го очаква там и перспективата да прекара десет години в ада преди смъртта си би развързала езика му.

Бе съставен план на кого какво парче от тортата се пада, като Париш и Маст мълчаливо се споразумяха да поделят славата. ФБР щеше да продължи да търси парите. Местните щяха да насочат усилията си към убийството. Париш щеше веднага да свика разширения състав съдебни заседатели. Пред обществеността щеше да бъде представен обединен фронт. Неясните въпроси около съдебния процес и евентуалните обжалвания бяха прескочени с набързо даденото обещание да бъдат решени впоследствие. За момента бе важно да се постигне примирие, така че едната страна да не се притеснява от действията на другата.

Тъй като в сградата на Федералния съд в момента течеше дело, журналистите бяха отведени в съда на Билокси, от другата страна на улицата, където имаше свободна зала на втория етаж. Присъстваха десетки репортери. Повечето бяха местни, с настървени любопитни погледи, но бяха дошли и немалко от Джаксън, Ню Орлиънс и Мобайл. Бутаха се напред и се надигаха на пръсти като деца на парад.

С мрачни физиономии Маст и Париш се качиха на подиума, отрупан с микрофони и жици. Кътър и останалите ченгета застанаха като стена зад тях. Запалиха прожекторите, засвяткаха светкавици.

Маст се прокашля и заговори:

— Имаме удоволствието да съобщим за арестуването на Патрик Ланиган, бивш жител на Билокси. Той е жив и здрав и в момента е под охрана. — Маст замълча драматично, за да се наслади на звездния си час, вслуша се във възбудения шепот на тълпата лешояди долу. След това описа някои подробности от залавянето — в Бразилия, преди два дни, нова самоличност, — без дори да намекне, че нито той, нито ФБР имат нещо общо с откриването му. След това спомена няколко излишни подробности около пристигането на задържания, за бързата и уверена ръка на федералното правосъдие.

Париш не бе толкова драматичен. Обеща бърз процес за предумишлено убийство, както и за всички други обвинения, възможни в случая.

Въпросите се изсипаха като порой. Маст и Париш отказваха да коментират почти всичко. В този дух мина цял час и половина.

 

 

Тя настоя на срещата да присъства и Ланс. Обясни, че се нуждаела от него. Той изглеждаше страхотно в тесните си къси панталони от дънков плат. Мускулестите му крака бяха космати и загорели от слънцето. Адвокатът се намръщи презрително, но от него да мине, беше виждал какво ли не.

Труди беше облечена като за прием — къса тясна пола, елегантна червена блуза, пълен комплект грим и бижута. Кръстоса добре оформените си крака, за да привлече вниманието на адвоката. Ланс започна да разтрива с длан коляното й, а тя — да гали ръката му.

Адвокатът не обърна внимание на краката й, както и на опипването.

Труди му обясни, че трябва да подаде заявление за развод, въпреки че още по телефона му бе казала накратко за какво става дума. Беше гневна и оскърбена. Как бе могъл да постъпи така с нея? И с Ашли Никол, скъпата им дъщеря? Бе го обичала всеотдайно. Съвместният им живот бе добър. А сега… това.

— Разводът не е проблем — повтори адвокатът за стотен път. Името му беше Дж. Мъри Ридълтън, специалист по бракоразводни дела с много клиенти. — Случаят е ясен — била си изоставена, което според закона на Алабама ти дава право на развод, родителски права, имущество и всичко останало.

— Искам да действаме колкото се може по-бързо — каза тя и се вгледа в стената зад гърба на адвоката, осеяна с галещи суетата му снимки и дипломи.

— Утре сутрин подавам заявлението.

— Колко време ще отнеме всичко?

— Три месеца. Няма да има никакви проблеми.

Уверението не намали тревогата й ни най-малко.

— Просто не виждам как един човек може да постъпи по този начин с някого, когото е обичал. Чувствам се като глупачка.

Ръката на Ланс отиде малко по-нагоре.

Разводът беше най-малкият й проблем. Адвокатът го знаеше. Мъчеше се да изглежда съкрушена, но не се получаваше.

— Колко получи от застраховката „Живот“? — попита адвокатът и запрелиства една папка.

При споменаването на застраховката Труди вдигна изпълнени с ужас очи.

— Какво общо има това? — попита тя рязко.

— Ще те съдят да върнеш парите. Труди, той е жив. Няма смърт, няма застраховка.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Не могат да го направят! Могат ли? Разбира се, че не.

— Могат. И няма да се бавят никак.

Ланс дръпна ръката си и се отпусна на стола. Труди отвори уста и очите й се навлажниха.

— Просто не могат!

Адвокатът взе бележника си и извади химикалка.

— Да направим списък — предложи делово той.

Беше платила сто и трийсет хиляди за ролс-ройса и все още го притежаваше. Ланс караше порше, което му бе купила за осемдесет и пет хиляди. Къщата струваше деветстотин хиляди в брой, без ипотека, и беше на името на Ланс. Шейсет хиляди за моторницата му. Сто хиляди за бижутата. Разсъждаваха, пресмятаха, добавяха нови цифри. Списъкът спря на около милион и половина. На адвоката не му даваше сърце да им каже, че най-напред ще трябва да се простят с тези скъпоценни активи.

Сякаш вадейки зъб без новокаин, той накара Труди да пресметне месечните си разходи. Според нея те възлизаха на около десет хиляди през последните четири години. Бяха си позволили няколко скъпи пътешествия — хвърлени на вятъра пари, които никой застраховател не би признал. Тя беше безработна, или отказала се от активна дейност, както предпочиташе да се изразява. Ланс нямаше намерение да споменава бизнеса с наркотиците. Не смятаха да обявяват, дори пред адвоката си, че са скътали триста хиляди долара в една банка във Флорида.

— Кога според теб ще заведат делото? — попита Труди.

— В края на седмицата.

 

 

Всъщност стана много по-бързо. По време на пресконференцията по повод възкръсването на Патрик адвокатите на „Нордърн Кейс Мючуъл“ слязоха на долния етаж и заведоха дело срещу Труди Ланиган за два и половина милиона долара, плюс лихва и съдебни разходи. Към иска бе приложена молба за временна забрана Труди да оперира с имуществото си, защото вече не бе вдовица.

След това адвокатите занесоха молбата си малко по-нататък по коридора, при услужливия съдия, с когото бяха разговаряли няколко часа по-рано и който, след съвсем законното закрито заседание и предвид на нетърпящите отлагане обстоятелства, подписа заповедта за временната забрана. Като изтъкнат член на юридическите кръгове, съдията бе напълно запознат със сагата на Патрик Ланиган. Труди бе навирила презрително нос пред жена му малко след появата на ролс-ройса.

Докато Труди и Ланс се опипваха и крояха планове с адвоката си, в Окръжния съд в Мобайл бе изпратено копие от постановената забрана. Два часа по-късно, докато пиеха първите за деня питиета на верандата си и гледаха мрачно към Залива, един куриер на съда връчи на Труди копие от иска на „Нордърн Кейс Мючуъл“, призовка да се яви в съда в Билокси и заверено копие от заповедта, ограничаваща възможността на Труди за разпореждане с имуществото й. Сред забраните в нея беше и тази да подписва каквито и да било чекове без разрешение на съдията.