Джон Гришам
Партньори (23)

23

Патрик седеше в леглото и гледаше телевизия. Беше гол до кръста, щорите бяха спуснати. На масата слабо светеше настолна лампа.

— Седни тук — каза той на Карл и посочи края на леглото. Изчака достатъчно дълго, за да може съдията да види раните на гърдите му, и после бързо нахлузи фланелката си. — Благодаря, че дойде — добави той и изключи телевизора. Стаята стана още по-тъмна.

— Жестоки изгаряния, Патрик — рече Карл и седна в долния край на леглото, максимално далеч. Единият му крак висеше във въздуха. Патрик сви колене към гърдите си.

Под завивката изглеждаше болезнено слаб.

— Бяха зловещи — отвърна той. — Докторът каза, че ще заздравеят скоро. Проблемът е, че трябва да остана тук известно време.

— За мен това не е проблем, Патрик. Никой не се е разпищял да те преместя в затвора.

— Още не, но скоро ще започнат.

— Спокойно. Решението ще взема аз.

Патрик въздъхна облекчено.

— Благодаря, Карл. Знаеш, че няма да оцелея, ако ме тикнат в затвора. Знаеш какво е там.

— Ами Парчман? Там е сто пъти по-зле.

Карл веднага съжали за тези думи и му се прииска да не ги бе произнасял. Беше необмислено, жестоко.

— Съжалявам — каза той след дълга пауза. — Беше неуместно.

— По-скоро ще се самоубия, отколкото да отида в Парчман.

— И с право. Хайде да говорим за нещо по-приятно.

— Не можеш да останеш до края на делото, нали?

— Не. Разбира се, че не. Ще трябва да се оттегля.

— Кога?

— Много скоро.

— Кой ще го поеме?

— Тръсел или Ланкс. По-вероятно Тръсел. — Карл напрегнато се вторачи в него. Патрик отбягваше погледа му. Съдията очакваше да види насмешливо пламъче, усмивка, после смях и Патрик да се откаже от потайността, гордо да разкаже подвизите си. „Хайде, Патрик — щеше му се да каже, — дай да чуем. Искам цялата история.“

Но очите на Патрик бяха далечни. Това не беше същият човек.

Карл се видя принуден да опита.

— Къде се сдоби с тази брадичка?

— Купих си я в Рио.

— А носът?

— Пак там, по същото време. Харесва ли ти?

— Хубав е.

— В Рио можеш да си направиш пластична операция на всеки ъгъл.

— Чувал съм, че имало хубави плажове.

— Невероятни.

— Запозна ли се с някоя мадама?

— С една-две.

Патрик никога не говореше за секс. Обичаше да се зазяпва по красивите жени, но според Карл не бе изневерявал на Труди по време на брака им. Веднъж, когато бяха на лов, се заприказваха за жените си и Патрик призна, че на Труди не се угажда лесно.

След дълго мълчание Карл си даде сметка, че Патрик не бърза да говори. Измина цяла минута, започна втора. Радваше се, че вижда приятеля си, но не беше в състояние да стои в полутъмна стая и да мълчи безкрайно дълго.

— Патрик, аз няма да гледам делото ти и не съм тук като съдия. Не съм и твой адвокат. Аз съм ти приятел. Можеш да ми имаш доверие.

Патрик взе кутийка портокалов сок със сламка.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

Патрик отпи глътка и остави сока на шкафчето.

— Сигурно звучи романтично, какво ще кажеш? Мечтаеш си просто да си тръгнеш, да изчезнеш в нощта и когато слънцето изгрее, да си съвсем друг човек. Всичките ти проблеми остават в миналото… отегчителната служба, разочарованията от лошия брак, напъните да се замогваш все повече и повече… И ти си си мечтал за това, нали, Карл?

— Предполагам, че всеки си мечтае за нещо подобно в един или друг момент. Кога го замисли това?

— Отдавна. Съмнявах се, че детето е мое. Реших…

— Моля?

— Точно така, Карл. Аз не съм бащата. Труди непрекъснато ми изневеряваше. Обичах детето, доколкото можех, но се чувствах зле. Събрах доказателства и си обещах да й потърся сметка, но непрекъснато отлагах. Странно е, но някак си свикнах с мисълта, че има любовник. Исках да се махна, но не знаех как да го направя. Прочетох една-две по-специални книги за това как да промениш самоличността си и да се снабдиш с фалшиви документи. Не е сложно. Просто трябва добре да обмислиш нещата и да планираш всичко.

— Значи затова си пусна брада и надебеля?

— Да. Сам се изненадах, че брадата ме промени толкова. Това стана по времето, когато ме направиха съдружник. Вече бях отчаян. Жена ми ме мамеше, играех си с дете, което не беше мое, работех с хора, които не можех да понасям. Нещо в мен се пречупи, Карл. Един ден карах по крайбрежната магистрала, имах някаква важна работа, но попаднах на задръстване. Погледнах към Залива и почти на хоризонта видях самотна малка яхта с платна, която едва се движеше. Страшно ми се прииска да съм на нея, да отплавам някъде, където никой не ме познава. Седях в колата и просто ми идеше да скоча във водата и да заплувам към нея. Разплаках се. Можеш ли да го повярваш, Карл?

— Всички преживяваме такива дни.

— Тогава нещо се пречупи в мен и вече не бях същият човек. Разбрах, че ще изчезна.

— Колко време мина след това?

— Трябваше търпение. Повечето хора бързат, когато решат да изчезнат, и допускат грешки. Аз имах време. Не бях разорен, нито пък трябваше да се крия от кредитори. Купих застраховка „Живот“ за два милиона долара, което ми отне три месеца. Не исках да оставя Труди и детето без нищо.

Започнах да дебелея — ядях като побъркан. Промених завещанието си. Успях да убедя Труди, че трябва да помислим за погребенията си отрано, и не събудих подозренията й.

— Кремирането беше умен ход.

— Благодаря. Препоръчвам го горещо.

— Така става невъзможно да се определи причината за смъртта и самоличността на мъртвия, както и други съществени неща.

— Хайде да не говорим за това.

— Извинявай.

— После научих за мистър Бени Арисия и войната, която е повел срещу Пентагона и „Плат и Рокланд“. Боуган криеше всичко това. Започнах да душа и установих, че Витрано, Рейпли и Хаварак също са в играта. Всички, с изключение на мен. Те се промениха, Карл, до един. Станаха потайни, криеха се. Е, вярно е, че бях новият човек във фирмата, но все пак бях съдружник, нали така? Бяха гласували единодушно за това, а само два месеца по-късно искаха да ме изолират от заговорите с Арисия. Изведнъж започнаха да изпращат само мен, когато трябваше да се пътува, което устройваше всички. Труди можеше да урежда тайните си срещи, съдружниците можеха да се виждат с Арисия, без да се крият. Изпращаха ме навсякъде, а аз бях доволен, защото това улесняваше плановете ми. Веднъж отидох във Форт Лодърдейл, за да взема някакви показания, и в Маями попаднах на човек, който изпипваше съвършени документи. Срещу две хиляди долара получих нова шофьорска книжка, паспорт, карта за обществена осигуровка и документи за регистрация като гласоподавател оттук, от окръг Харисън. Името ми беше Карл Хилдебранд, в твоя чест.

— Трогнат съм.

— В Бостън открих човек, който може да ти помогне да изчезнеш. Срещу хиляда долара ми бе осигурен еднодневен частен семинар по тези въпроси. В Дейтън наех експерт по подслушвателни устройства, който ме научи да работя с бръмбари и други подобни гадости. Бях търпелив, Карл.

Много търпелив. Оставах в офиса до късно и се опитвах да разбера каква е историята с Арисия. Ослушвах се, разпитвах секретарките, преглеждах боклука в кошчетата. След това започнах да подслушвам кабинетите… най-напред само два, за да се науча как се прави. Единият беше на Витрано и, трябва да ти кажа, че не повярвах на ушите си. Искаха да ме изхвърлят от фирмата, Карл. Можеш ли да си представиш? Знаеха, че делът им от компенсацията на Арисия ще е около трийсет милиона, и се канеха да ги разделят на четири. Частите обаче нямаше да са равни. Боуган, разбира се, щеше да получи повече, някъде към десет милиона. Той трябваше да се погрижи за благословията на някои хора от Вашингтон. Другите трима трябваше да получат по пет милиона, а остатъкът да бъде похарчен за фирмата. Според плана им аз трябваше да изхвърча на улицата.

— Кога стана всичко това?

— През деветдесет и първа. На четиринайсети декември деветдесет и първа Министерството на правосъдието даде принципно съгласие претенцията на Арисия да бъде удовлетворена и от този момент до получаването на парите трябваше да минат около деветдесет дни. Дори и сенаторът не би могъл да ускори нещата.

— Разкажи ми за катастрофата.

Патрик се намести в леглото, после изрита завивката и стана.

— Ох, схванах се — промърмори той и се протегна. Застана до вратата на банята. Пристъпваше от крак на крак и гледаше Карл. — Беше неделя.

— Девети февруари.

— Да. Девети февруари. Прекарах почивните дни в хижата си и по пътя на връщане претърпях катастрофа, умрях и се отправих към небето.

Карл го наблюдаваше съсредоточено, без да се усмихне.

— Опитай пак — предложи той.

— Защо, Карл?

— Болно любопитство.

— Само това ли?

— Честна дума. Измамата беше страхотна. Как го направи?

— Ще трябва да пропусна някои подробности.

— Несъмнено.

— Хайде да се поразходим. Омръзна ми да стоя тук.

Излязоха в коридора и Патрик обясни на двамата полицаи, че със съдията имат нужда от малка разходка. Една сестра се усмихна и ги попита дали искат нещо. Патрик учтиво я помоли за две диетични коли. Закрачи решително, без да каже дума, докато не стигнаха до края на коридора, където имаше големи прозорци, през които се виждаше паркингът. Седнаха на пластмасовата пейка с лице към коридора. Полицаите бяха на петдесетина крачки, с гръб към тях.

Патрик беше по пижама, с кожени сандали на бос крак.

— Виждал ли си снимки от мястото на катастрофата? — попита той много тихо.

— Да.

— Намерих го предишния ден. Склонът беше доста стръмен и реших, че е идеално място за произшествие. В неделя вечерта изчаках да стане десет и излязох от хижата. Отбих се на една малка бензиностанция с магазинче, точно на границата между окръзите.

— Бензиностанцията на Върхол.

— Именно. Напълних резервоара.

— Четирийсет и пет литра, четиринайсет долара и четирийсет цента, платени с кредитна карта.

— Май така беше. Побъбрих с мисис Върхол и си тръгнах. Шосето беше пусто. След три-четири километра свих по черен път и стигнах до едно място, което си бях избрал предварително. Спрях, отворих багажника и се преоблякох… Бях си подготвил екип за мотокрос — каска, наколенки и всичко останало. Сложих тези неща върху дрехите си, без каската, върнах се на шосето и свих на юг. Първия път зад мен се появи кола. Втория път срещу мен се задаваше кола — видях светлината на фаровете в далечината. Въпреки всичко натиснах рязко спирачката, за да оставя следи от гумите върху асфалта. Третия път нямаше никакви коли. Сложих си каската, поех въздух и излетях от шосето. Беше доста страшно, Карл.

Карл си помисли, че някъде в колата е имало още един човек, жив или мъртъв, но не искаше да пита. Поне засега.

— Преди да изхвърча от платното, карах с около четирийсет, но когато си във въздуха и край теб летят дървета, ти се струва тройно по-бързо. Колата подскачаше, кършеше малките дървета. Предното стъкло се счупи. Въртях кормилото и се опитвах да избягвам по-големите препятствия, но в края на краищата предницата закачи един голям бор. Предпазната възглавница на кормилото се изду и за момент не можех да виждам нищо. Имам чувството, че се обърнах няколко пъти, после всичко спря. Отворих очи и усетих остра болка в лявото рамо. Нямаше кръв. Бях някак увиснал и разбрах, че колата е паднала на дясната си страна. Започнах да се измъквам. Когато най-накрая изпълзях навън, разбрах, че съм имал късмет. Рамото ми не беше счупено, а само натъртено. Огледах шевролета и установих, че се е смачкал много добре. Покривът беше хлътнал точно над главата на шофьора. Още десетина сантиметра, и може би нямаше да успея да се измъкна.

— Рискът е бил много голям. Можеше да умреш или да се осакатиш зле. Защо просто не бутна колата по склона?

— Нямаше да се получи. Всичко трябваше да изглежда автентично, Карл. Склонът не беше чак толкова стръмен.

— Можеше да сложиш тухла на газта и да изскочиш преди падането.

— Тухлите не горят. Ако бяха намерили тухла, щяха да заподозрат някаква игра. Премислих всички възможности и реших, че трябва да съм вътре. В края на краищата имах предпазен колан, въздушна възглавница, каска…

— Същински състезател.

Сестрата донесе диетичните коли и си побъбри с тях.

— Докъде бях стигнал? — попита Патрик, когато тя си отиде.

— Струва ми се, до запалването.

— Да. Ослушах се. Въртеше се само задното ляво колело и това бе единственият звук. Отдолу не се виждаше пътят, но щях да чуя, ако се бе задала кола. Нямаше нищо, абсолютно нищо. Можех да се измъкна незабелязано. Най-близката къща беше на около миля. Бях сигурен, че никой не е чул трясъка. Махнах каската и наколенките и ги хвърлих в колата. Изтичах малко по-надолу, до мястото, където бях скрил бензина.

— Кога?

— Рано същия ден. Много рано. Призори. Имах четири пластмасови туби по десет литра бензин и бързо ги домъкнах при колата. Беше тъмно като в рог и не можех да използвам фенерче, но бях обозначил пътеката. Сложих три от тубите в купето и пак се ослушах. Откъм пътя не се чуваше нищо. Нито звук, отникъде. Сърцето ми се бе качило в гърлото и туптеше до пръсване. Последната туба излях вън и вътре и я хвърлих при останалите. Отдалечих се на около двайсет крачки и запалих цигарата, която беше в джоба ми. Хвърлих я, отдалечих се още повече и се скрих зад едно дърво. Падна върху колата и след миг тя избухна. Същинска бомба. След секунда огънят изригна от всички прозорци. Покатерих се по най-стръмния участък на склона и намерих удобно място за наблюдение на около трийсет метра. Исках да гледам какво става, без да ме хванат. Огънят бумтеше, нямах представа, че ще се вдигне толкова силен шум. Подпалиха се някакви храсталаци и ми мина през ум, че може да стане горски пожар. За щастие в петък беше валяло, така че храстите и земята бяха мокри. — Патрик отпи малко кола. — Карл, пропуснах да те попитам как е семейството ти. Извинявай. Как е Айрис?

— Айрис е добре. Ще говорим за семейството ми по-късно. Бих искал да чуя разказа ти.

— Разбира се. Докъде бях стигнал? Толкова съм разсеян!

Заради химикалите, с които ме тъпкаха, е, предполагам.

— Гледал си горящата кола.

— Да. Температурата се повиши много и резервоарът гръмна… още една бомба. За миг си помислих, че може да ме опърли. Във въздуха се разхвърчаха отломки и се посипаха върху дърветата. Най-накрая чух нещо откъм шосето. Гласове. Крещяха хора. Не виждах никого, но имаше суматоха. Мина известно време и огънят се разпространи около колата. Започна да приближава към мен, така че трябваше да се махна. Чух вой на сирена. Опитах се да намеря потока, който бях пресякъл предишния ден. На стотина метра от мястото. Исках да тръгна по него. Трябваше да открия мотоциклета си.

Карл поглъщаше жадно всяка дума, представяше си всяка сцена, изминаваше пътя заедно с Патрик. Начинът, по който е избягал, бе тема на множество разгорещени спорове през месеците след изчезването му, но никой не бе стигнал до някакво смислено обяснение.

— Мотоциклет ли?

— Да, стар. Състезателен. Броих за него петстотин долара в Хатисбърг няколко месеца преди това. Бях го пробвал в гората. Никой не знаеше, че го имам.

— Без документ за собственост и регистрация?

— Естествено. Карл, трябва да ти кажа, че докато търсех потока, уплашен, но все пак жив и здрав, докато чувах виковете на хората и воя на сирената, знаех, че бягам към свободата. Патрик беше мъртъв, сложил край на един лош живот. Щеше да бъде погребан почтено и всички щяха да се сбогуват с него. Скоро хората щяха да започнат да го забравят. Аз бягах като обезумял към новия живот. Чувствах се фантастично.

А горкото момче, изгоряло в колата, Патрик? Докато ти си бягал щастлив през гората, друг човек е умирал вместо теб. Карл едва се сдържа, да не го попита. Патрик сякаш не осъзнаваше, че е извършил убийство.

— И тогава, изведнъж, се загубих. Гората беше гъста и по някакъв начин бях объркал пътя. Имах малко фенерче и прецених, че ще е безопасно да го използвам. Започнах да обикалям наоколо, докато престанах да чувам сирената. В един момент седнах на някакъв пън, за да се овладея. Бях изпаднал в паника. Представи си само… да оцелея след преобръщането, за да умра от глад или да ме хванат. Продължих да търся и най-накрая извадих късмет. Открих потока.

Не след дълго намерих и мотоциклета. Бутах го нагоре по склона около стотина метра и стигнах до една просека. Едва се тътрех от умора с онзи дебел задник… Наоколо нямаше къщи, така че запалих мотора и потеглих по просеката.

Бях минавал оттам няколко пъти, за да проуча района, така че го познавах доста добре. Намерих един застлан с чакъл път и скоро стигнах до първата къща. Бях сложил на мотоциклета специални алуминиеви ауспуси, които заглушаваха трещенето. След малко излязох на едно шосе в окръг Стоун.

Избягвах главните пътища и карах по второстепенните. Два часа по-късно се върнах в хижата.

— Защо?

— За да се реорганизирам.

— Не се ли страхуваше, че Лют може да те види?

Патрик дори не мигна. Карл бе задал въпроса намясто и очакваше реакцията. Никаква. Патрик заби поглед в краката си и след няколко секунди каза:

— Лют го нямаше вече.