Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Partner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Партньори

Издателство „Обсидиан“, София, 1997

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–8240–44–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от V79)

19

Когато телефонът позвъни, секретарката на Санди изрязваше от вестника снимката и статията за краткото съдебно заседание предишния ден. Намери го веднага, измъкна го от съда и го свърза.

Лия Пирис. Тя поздрави и веднага попита дали е проверил офиса си за буболечки. Санди отговори, че го е направил предишния ден. Бе отседнала в един хотел на няколко пресечки и предложи да се срещнат там. Нейното предложение имаше повече тежест за него от нареждане на федерален съдия. Каквото поиска, това ще стане. Развълнува се още като чу гласа й.

Лия не бързаше, така че Санди тръгна пеша. Не искаше да се озърта. Параноята на Патрик бе разбираема — горкият бе бягал от призраци достатъчно дълго и най-накрая го бяха хванали. Никой обаче не беше в състояние да убеди Санди, че същите хора ще решат да следят и него. Той беше адвокат на защитата в шумен процес. Онези типове трябваше да са луди, за да решат да подслушват телефоните му или да го следят. Един грешен ход от тяхна страна стигаше, за да увеличи сериозно шансовете на Патрик.

Все пак бе наел фирма, която да пази чист офиса му. Това бе желание на клиента му, не негово.

Лия стисна ръката му енергично и се усмихна, но той веднага разбра, че се безпокои за доста неща. Беше боса, с джинси и бяла памучна фланелка, облечена съвсем нехайно — вероятно всички бразилци ходеха така. Вратата на гардероба беше отворена и вътре нямаше много дрехи. Всичките й вещи биха се побрали в една чанта. Вероятно не се задържаше дълго на едно място и се криеше както Патрик до миналата седмица. Лия наля кафе за двамата и го покани да седне на масата.

— Как е той? — попита тя.

— Оздравява. Лекарят каза, че ще се оправи.

— Много ли е зле? — Акцентът й, макар и едва доловим, го очароваше.

— Доста. — Бръкна в куфарчето си, извади папка и й я подаде. — Ето.

При вида на първата снимка Лия се намръщи и промърмори нещо на португалски. При втората очите й се насълзиха.

— Горкият Патрик! — каза тя на себе си.

Продължи да разглежда снимките, без да бърза, като бършеше очите си с ръка, докато Санди не събра кураж да й предложи салфетка. Тя не се срамуваше, че плаче. Когато свърши със снимките, внимателно ги сложи една върху друга и ги прибра в папката.

— Съжалявам — обади се Санди. Не можеше да измисли какво друго да каже. — Имаш писмо от Патрик.

Лия се овладя и наля още кафе.

— Ще останат ли някакви трайни увреждания? — попита тя.

— Лекарят смята, че по-скоро няма. Ще има белези, но с времето и те ще изчезнат.

— А как е психически?

— Добре е. Спи още по-малко. Непрекъснато сънува кошмари. Денем и нощем. Лечението обаче му помага. На истина не мога да си представя какво преживява. — Отпи глътка кафе и добави: — Има късмет, че е останал жив.

— Винаги е казвал, че няма да го убият.

Искаше да й зададе толкова въпроси… Адвокатът в него просто крещеше: Патрик знаел ли е, че са буквално по петите му? Досещал ли се е, че скоро ще го хванат? Къде е била тя, когато са го спипали? С него ли е живяла? Как са скрили парите? Къде са те сега? На сигурно място ли? Умолявам те, идеше му да каже, аз съм адвокатът му. Можеш да ми се довериш.

Лия смени темата.

— Да поговорим за развода — каза тя. Долавяше любопитството му. Отиде до един шкаф, извади от чекмеджето дебела папка и му я подаде. — Гледа ли Труди по телевизията снощи?

— Да. Жалка история, нали?

— Тя е много хубава — отбеляза Лия.

— Да, така е. За жалост Патрик допусна грешката да се ожени за нея само заради красотата й.

— Не е първият, нито последният.

— Вярно.

— Той я презира. Тя е долна личност. През цялото време му е изневерявала.

— Изневерявала ли? — попита Санди.

— Да. Всичко това е документирано тук, в папката. През последната година, докато са били заедно, Патрик е наел частен детектив да я следи. Любовникът й се нарича Ланс Макса и са се срещали непрекъснато. Има снимки, на които се вижда как Ланс влиза и излиза от къщата. Когато Патрик е отсъствал, разбира се. Ланс и Труди са снимани и как се пекат на слънце край басейна. Голи.

Санди отвори папката и намери снимката. Съвсем голи, както ги е майка родила. Усмихна се злорадо.

— Това ще придаде аромат на развода.

— Патрик иска да се разведе, както си разбрал. Няма да оспорва. Иска обаче тази жена да млъкне. Доставя й истинско удоволствие да говори гадости по негов адрес.

— Това ще затвори устата й. Ами детето?

Лия седна и го погледна право в очите.

— Патрик обича Ашли Никол, но има един проблем. Той не е неин баща.

Санди сви рамене, като че ли това не бе никаква новина.

— Кой е бащата?

— Патрик не знае. Вероятно Ланс, защото е любовник на Труди от доста време. Още от училище.

— А откъде знае, че не е бащата?

— Когато Ашли е била на годинка и два месеца, Патрик е взел малко кръв от пръста й и я е изпратил в лаборатория за анализ на ДНК, както и своя кръв. Подозренията му се оказали основателни. Категорично е доказано, че той не е баща на детето. Документът от лабораторията също е в папката.

Санди трябваше да стане и да се разходи, за да осмисли чутото. Отиде до прозореца и се загледа в движението по улицата долу. Още едно камъче от мозайката заставаше на мястото си. Важният въпрос в момента беше колко време Патрик е планирал бягството от стария си живот? Невярна съпруга, чуждо дете, кошмарна катастрофа, неизвестен труп, ловка кражба, бягство с парите. Всичко това бе планирано удивително точно. Всичко — до този момент, разбира се — бе минало много добре.

— Тогава защо не й даде развода направо? — попита той, свел поглед към улицата. — След като не иска детето, защо ще вади на светло тази помия?

Санди знаеше отговора, но искаше да чуе какво ще каже Лия. Това щеше да е първото му надзъртане в големия им план.

— Помията ще види само адвокатът й. Ще му покажеш папката. Цялата. При това положение ще предпочетат да се споразумеят.

— Да се споразумеят финансово, имаш предвид.

— Да.

— А какво споразумение предлагате?

— Тя не получава нищо.

— А какво би могла да получи?

— Зависи. Може да е малко състояние, а може да се окаже и голямо.

Санди се обърна към нея и я изгледа ядосано.

— Не мога да преговарям за имуществено споразумение, ако не съм наясно какво притежава клиентът ми. Мисля, че е крайно време вие двамата да ме посветите в замислите си.

— Бъди търпелив — каза тя съвършено невъзмутимо. — С времето ще научиш повече.

— Патрик наистина ли смята, че ще се откупи с пари при тази каша?

— Имаш ли по-хубава идея?

— Не.

— Така и предполагах. Това е единственият ни шанс.

Санди се поуспокои.

— Наистина ще е по-добре, ако ми кажете повече.

— Ще ти кажем. Обещавам. Най-напред обаче трябва да приключим с развода. Труди трябва да се откаже от всякакви финансови претенции към Патрик.

— Това няма да е проблем. И ще е забавно.

— Направи го и ще говорим пак следващата седмица.

Изведнъж му показа, че трябва да си върви — стана и започна да събира книжата. Той взе папката и я мушна в куфарчето си.

— Колко ще останеш тук? — попита я.

— Не много — отвърна Лия и му подаде пощенски плик. — Това е писмо за Патрик. Кажи му, че съм добре и че не се застоявам на едно място. Засега не съм забелязала някой да ме следи.

Санди взе плика и се опита да я погледне в очите. Лия му се стори припряна и нервна, сякаш искаше да остане сама колкото се може по-бързо. Санди искаше да й помогне, поне да й предложи помощ, но знаеше, че каквото и да изрече в този момент, няма да е от полза.

Тя се насили да се усмихне и каза:

— Чака те работа. Свърши я. Патрик и аз ще мислим за останалото.

 

 

Докато Стефано даваше показания във Вашингтон, Бени Арисия и Гай се заловиха за работа в Билокси. Наеха тристаен апартамент в Бак Бей, инсталираха телефон и факс.

Предполагаха, че момичето рано или късно ще се появи в Билокси. Патрик беше задържан и в близко бъдеще около него не можеха да се очакват изненади. Нямаше къде да ходи. Тя обаче щеше да отиде при него. Тогава щяха да я хванат.

Арисия бе дал сто хиляди за тази кампания, заричайки се, че това е краят. Бе загубил близо два милиона и трябваше да престане да пилее пари, преди да е профукал всичко. „Нордърн Кейс Мючуъл“ и „Монарх-Сиера“ — другите съдружници в несигурния консорциум, се бяха отказали. Стефано щеше да залъгва ФБР със сладките си приказки, докато Гай и останалите от фирмата му открият момичето. Ако изобщо го открият. Положението изглеждаше доста безнадеждно.

Осмар и хората му още слухтяха по улиците на Рио. Наблюдаваха определени места непрекъснато. Ако се появеше, щяха да я засекат. Осмар използваше много хора, но те, слава богу, работеха за малко пари.

 

 

Завръщането бе огорчило Бени Арисия. Беше се заселил на Крайбрежието през 1985 година като изпълнителен директор на „Плат и Рокланд“ — огромен конгломерат, който в продължение на двайсет години го бе пращал къде ли не по света, за да разрешава непредвидени проблеми. Едно от печелившите подразделения на компанията беше новата корабостроителница в Паскагула, между Билокси и Мобайл. През 1985 година тя бе сключила договор с Пентагона за построяването на четири атомни подводници. Договорът бе за дванайсет милиарда и някой от шефовете бе решил, че Бени има нужда от постоянно местожителство.

Беше отрасъл в Ню Джърси, следвал бе в Бостън и имаше за съпруга недоволна от скуката светска дама, тъй че животът край Мексиканския залив му се струваше истинско падение. Смяташе, че така се отдалечава сериозно от върховете на йерархията, за които толкова бе мечтал. Жена му го напусна на втората година след преселването в Билокси.

„Плат и Рокланд“ беше акционерно дружество с двайсет и един милиарда акционерен капитал и осемдесет хиляди служители в трийсет и шест дъщерни фирми с клонове в сто и три държави. Продаваха офис оборудване, занимаваха се с дърводобив и медодобив, произвеждаха хиляди потребителски стоки, правеха застраховки, транспортираха стоки в контейнери, добиваха нефт и природен газ и наред с многото други начинания строяха атомни подводници. Това беше една огромна маса разпръснати навред фирми и както обикновено в такива случаи лявата ръка рядко знаеше какво прави дясната. Въпреки всичко това дружеството реализираше огромни печалби.

Бени мечтаеше да вкара ред в работата, да продаде губещите и да инвестира в печелившите предприятия. Беше неприкрито амбициозен и за висшите мениджъри не бе тайна, че се стреми към поста на самия връх.

Животът в Билокси за него беше жестока шега, капан, заложен на пътя към върха от враговете му. Ненавиждаше договорите с правителството, мразеше бюрократите и арогантността на Пентагона. Костенурското темпо, с което се строяха подводниците, го ужасяваше.

През 1988 година поиска да го преместят, но му бе отказано. Година след това се появиха слухове за сериозно превишаване на бюджета за подводниците. Производството бе спряно, защото в корабостроителницата дойдоха ревизори и висши офицери от Пентагона. Бени се оказа на прицел и стана ясно, че краят е близо.

Като компания с множество държавни поръчки по отбраната, „Плат и Рокланд“ имаше богато минало на преразходи, нереално високи цени и фалшиви счетоводни документи. Това бе стил за фирмата и когато подобни факти излезеха наяве, ръководството уволняваше всички замесени в скандала служители и уговаряше с Пентагона неголямо възстановяване на щетите.

Бени отиде при един местен адвокат, Чарлс Боуган, старши съдружник във фирмата, където работеше и Патрик Ланиган. Братовчедът на Боуган беше сенатор от Мисисипи, фанатичен войнолюбец, председател на подкомисията за военни разходи и дълбоко обичан от въоръжените служби човек.

Бившият шеф на адвокат Боуган сега бе станал федерален съдия и поради това малката фирма имаше отлични политически връзки. Бени знаеше това и то бе причината да се обърне към нея.

Законът за подвеждане на държавата от производителите бе гласуван от Конгреса, за да насърчи осведомените за надуване на цените при правителствена поръчка да представят информация на съответните власти. Бени проучи закона много внимателно и дори накара един от юрисконсултите на компанията да му го разясни алинея по алинея. След това отиде при Боуган.

Заяви, че може да докаже как „Плат и Рокланд“ кроят планове да приберат от правителството шестстотин милиона в повече по проекта за подводниците. Усещал как острието на гилотина се спуска и не желаел да понесе чуждата отговорност. С изнасянето на информацията се лишавал завинаги от възможността да си намери подобна работа, защото „Плат и Рокланд“ несъмнено щели да пуснат всевъзможни слухове за собствената му непочтеност. Щял да влезе в черните списъци и толкова — край на кариерата. Разбирал много добре правилата на играта.

Законът даваше право на изнеслия информацията евентуално да получи петнайсет процента от възстановената надписана сума. Бени разполагаше с документи, които доказваха измамата на „Плат и Рокланд“. Нуждаеше се от професионализма и влиянието на Боуган, за да получи петнайсетте процента.

Боуган нае технически експерти и консултанти, за да прегледат и да анализират стотиците документи, които Бени изнасяше от корабостроителницата. Замисълът се бе оказал ефективен и в края на краищата не чак толкова сложен. Компанията правеше това, което бе правила винаги — фактурираше едно и също нещо няколко пъти, вземаше пари за несвършена работа. Всичко бе толкова добре организирано, че само двама от висшите мениджъри знаеха за съществуването на схемата. Бени твърдеше, че е открил всичко това по една случайност.

Адвокатите изградиха ясна и убедителна теза и заведоха дело във Федералния съд през септември 1990 година. Твърдението им беше, че „Плат и Рокланд“ е надвзела необосновано шестстотин милиона долара. Бени напусна фирмата същия ден.

Фактите по делото бяха събрани и систематизирани педантично, а Боуган изпълни задачата си безупречно. Както и братовчед му. Сенаторът знаеше какво се готви дълго преди делото и след това следеше развоя на събитията отблизо. Услугите на Боуган не бяха евтини. Също и тези на сенатора. Фирмата трябваше да получи обичайните трийсет процента. Една трета от петнайсет процента върху шестстотин милиона долара. Делът на сенатора така и не бе уточнен.

Боуган пусна на медиите достатъчно помия, за да поддържат висок градуса в Мисисипи. Сенаторът правеше същото във Вашингтон. Около „Плат и Рокланд“ се развихри страхотен публичен скандал. Компанията загуби делото, загуби парите, акционерите побесняха. Десетина мениджъри на корабостроителницата бяха уволнени. Очакваха се още уволнения.

Както обикновено, хората на „Плат и Рокланд“ опитаха да преговарят, но този път нямаха успех. След година компанията обеща да върне надвзетите шестстотин милиона и повече да не върши грехове. Тъй като две от подводниците бяха наполовина построени, Пентагонът се съгласи да не прекратява договора. По този начин „Плат и Рокланд“ получи възможност да довърши проекта за дванайсет милиарда долара, които обаче скоро щяха да станат двайсет.

Бени точеше зъби за новото си богатство. Боуган и съдружниците му се заеха да харчат предварително своя дял. След това Патрик изчезна. Парите го последваха.