Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Partner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Партньори

Издателство „Обсидиан“, София, 1997

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–8240–44–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от V79)

18

Единственото, за което можеха да обвинят Стефано, бе отвличането и изтезаването на Патрик, но имаше малка вероятност да го осъдят за това. Бе станало в Южна Америка, извън територията на страната. Същинските извършители бяха други, сред тях имаше и бразилци. Адвокатът на Стефано бе убеден, че ще спечелят, ако се стигне до съд.

Но Стефано имаше и клиенти — трябваше да защити репутацията им. Адвокатът много добре познаваше способността на ФБР да упражнява натиск, без да повдига официални обвинения. Посъветва Стефано да приеме предложението да си развърже устата в замяна на обещанието той и клиентите му да бъдат оставени намира. С какво щяха да му навредят, след като не ставаше дума за по-сериозни престъпления?

Адвокатът настоя да присъства, докато Стефано дава показания. Неколкодневните разпити щяха да траят часове наред и той държеше да е там. Джейнс искаше да се проведат от неговите хора във вашингтонската централа.

Донесоха кафе и сладки. Видеокамерите бяха насочени към края на масата, където седяха Стефано и адвокатът му. Стефано беше по риза, със спокойно изражение.

— Кажете си името, моля — започна Ъндърхил, първият от екипа. Всички бяха научили досието на Ланиган почти наизуст.

— Джонатан Едмънд Стефано. Джак.

— Името на фирмата ви?

— Едмънд Асошиътс.

— Предмет на дейност?

— Много неща. Консултации по сигурността. Наблюдение. Лични разследвания. Издирване на изчезнали.

— Кой е собственик?

— Аз. Едноличен.

— Колко служители имате?

— Различно. В момента са единайсет с постоянни договори и около трийсет на хонорар.

— Бяхте ли нает да откриете Патрик Ланиган?

— Да.

— Кога?

— На двайсет и осми март деветдесет и втора. — Стефано бе донесъл няколко папки със записки, но не се нуждаеше от тях.

— Кой ви нае?

— Бени Арисия. Човекът, чиито пари бяха откраднати.

— Каква сума поискахте от него?

— Първоначално двеста хиляди долара.

— Колко ви е платил до днешна дата?

— Милион и деветстотин хиляди.

— Какво направихте, след като Бени Арисия ви нае?

— Няколко неща. Веднага заминах за Насо на Бахамските острови, за да проведа съответните разговори в банката, от която бяха откраднати парите. Става дума за клон на Юнайтед Банк ъв Уейлс. Клиентът ми мистър Арисия и юридическата фирма, която тогава бе наел, имаха там новооткрита сметка, специално за получаването на тази сума.

Както знаем, някой друг бе успял да се добере до нея преди тях.

— Мистър Арисия американски гражданин ли е?

— Да.

— Защо е открил сметка в чужбина?

— Парите бяха деветдесет милиона долара, шейсет за него и трийсет за адвокатите. Не искаха те да се появят в банка в Билокси. По това време мистър Арисия живееше там и всички бяха единодушни, че не е желателно получаването на сумата да стане известно в района.

— Мистър Арисия се опитваше да избегне данъчното облагане, така ли?

— Не знам. Ще трябва да попитате него. Това не беше мой проблем.

— С кого разговаряхте в банката?

Адвокатът изсумтя неодобрително, но не каза нищо.

— С Греъм Дънлап, англичанин, един от вицепрезидентите.

— Какво ви каза той?

— Същото, което е казал и на ФБР. Че парите са изтеглени.

— Откъде са постъпили при тях?

— От тук, от Вашингтон. Преводът е направен в девет и трийсет сутринта на двайсет и шести март деветдесет и втора. От Националната банка. Бил е експресен, което означава, че е стигнал до Насо за по-малко от час. В десет и петнайсет парите са били получени в банката, където са останали девет минути. След това са били изпратени в банка в Малта. Оттам са били препратени в Панама.

— По какъв начин са били изтеглени от сметката?

Въпросът подразни адвоката.

— Губим си времето — каза той. — Тези неща са ви известни от четири години. Вашите хора са разговаряли с банкерите по-дълго, отколкото клиентът ми.

Ъндърхил остана невъзмутим.

— Имаме право да зададем тези въпроси. Искаме да потвърдим това, което знаем. По какъв начин са били изтеглени парите от сметката, мистър Стефано?

— Без клиентът ми и неговите адвокати да знаят, някой — предполагаме, че е бил мистър Ланиган — е представил фалшиви документи за достъп до банковата сметка. Инструкциите за малтийската банка са били подготвени предварително, преди пристигането на превода. Представил е фалшиво нареждане за превод от името на адвокатите на клиента ми и е прехвърлил сумата девет минути след пристигането й. Разбира се, по това време адвокатите са го смятали за мъртъв и не са имали основание да подозират каквото и да било. Самата сделка, от която са дошли парите, е строго секретна и никой, освен клиентът ми, неговите адвокати и няколко души от Министерството на правосъдието, не е знаел точно кога и къде ще бъдат изпратени.

— Доколкото разбирам, когато парите са пристигнали, въпросното лице вече ги е очаквало в банката.

— Да. Почти сме сигурни, че е бил Патрик Ланиган. Сутринта преди прехвърлянето той се е представил на Греъм Дънлап като Дъг Витрано, един от съдружниците във фирмата на адвокатите. Документите са били изрядни — паспорт, шофьорска книжка и така нататък. Освен това е бил добре облечен и е знаел, че от Вашингтон ще бъдат преведени деветдесет милиона. Имал е нотариално заверено пълномощно от името на фирмата, което му дава право да прехвърли сумата в Малта.

— Знам много добре, че имате копия на всички тези документи — обади се адвокатът.

— Имаме — кимна Ъндърхил и запрелиства бележките си, без да обръща внимание на адвоката. Хората на ФБР бяха проследили движението на парите до Малта и след това до Панама, откъдето следите им се губеха. Разполагаха с размазана снимка от една от охранителните камери, на която се виждаше човекът, представил се за Дъг Витрано. Бяха сигурни, че е Патрик, макар и да бе дегизиран много добре. Беше доста по-слаб, косата му беше къса и черна, беше си пуснал мустаци и носеше стилни очила с рогови рамки. На Греъм Дънлап бе обяснил, че е дошъл лично да проследи получаването и изпращането на парите, защото клиентът му и фирмата се безпокоели за трансфера. Според Дънлап това не било нещо необикновено и той се отзовал с готовност. Три седмици след случката англичанинът бе уволнен и си бе заминал за Лондон.

— След това се върнах в Билокси и в продължение на един месец търсих някакви улики — продължи Стефано.

— И открихте, че офисите на фирмата са били подслушвани.

— Да. Веднага заподозряхме мистър Ланиган. Причините са ясни. Задачата ми се състоеше от две части. Да открием мистър Ланиган и парите и да установим точно как е осъществил кражбата. Съдружниците ни осигуриха достъп до офисите си през почивните дни и моите специалисти буквално разглобиха всичко. Както се казва, мястото беше заразено. Открихме буболечки по всички телефони, под всички бюра, във всички помещения. Дори в коридорите и мъжката тоалетна на първия етаж. Имаше само едно изключение. Кабинетът на Чарлс Боуган бе съвсем чист. Той обясни, че го заключвал винаги. Буболечките бяха от много високо качество. Общо двайсет и две. Сигналите от тях се приемаха от специален приемник, скрит в картонена кутия на тавана, на място, до което никой не се беше доближавал от години.

Ъндърхил слушаше, но не чуваше. Всичко това се записваше на видеолента, така че началниците му можеха да го анализират по-късно. Тези подробности му бяха отдавна известни. Извади анализа на техническите средства от книжата пред себе си — четири гъсто изписани абзаца, описващи схемата на подслушване, използвана от Патрик. Микрофоните бяха последна дума на техниката — малки, мощни, скъпи, произведени от реномирана фирма в Малайзия. В Щатите бе забранено да продаваш или притежаваш такива, но бе сравнително лесно да ги купиш от всеки европейски град. Патрик и Труди бяха прекарали Коледните празници в Рим. Пет седмици преди да изчезне.

Приемникът, намерен на тавана, бе изумил дори експертите на ФБР. Когато Стефано го намери, това бе техническа новост на по-малко от три месеца и агентите неохотно признаха, че е изпреварил поне с година най-модерната им подслушвателна апаратура. Произведеното в Унгария устройство можеше да приема сигналите от двайсетте и две буболечки, скрити в офисите долу, и без да ги смесва, да ги предава поотделно или едновременно до сателитна антена, монтирана недалеч.

— Успяхте ли да определите къде са били приемани сигналите? — попита Ъндърхил. Въпросът беше естествен, защото ФБР със сигурност не знаеше.

— Не. Обхватът беше пет километра във всички посоки, така че е невъзможно да се каже.

— Някакво предположение?

— Да, при това много добро. Съмнявам се, че Ланиган би проявил глупостта да инсталира сателитна чиния, където и да било в този радиус, в центъра на Билокси. За да го направи, би трябвало да вземе под наем подходящ имот, където да скрие чинията и да може да прекарва там часове на ред и да прослушва разговорите. Той, струва ми се, е доказал, че действа методично. От самото начало предположих, че е използвал яхта. Това би било най-простото и най-безопасно решение в случая. Офисите на фирмата са само на шестстотин метра от брега. В Залива има много яхти. Човек би могъл да хвърли котва три километра навътре в океана и дни наред да не чуе човешки глас.

— Имал ли е яхта?

— Не успяхме да установим подобно нещо.

— Някакви доказателства, че е използвал такава?

— Може би. — Стефано замълча за момент, защото навлизаше в неизвестна за ФБР територия.

Паузата подразни Ъндърхил.

— Това не е кръстосан разпит, мистър Стефано.

— Знам. Проучихме всички фирми, които дават под наем яхти по Крайбрежието, от Дестин до Ню Орлиънс. Открихме само една възможност. Малка фирма в Ориндж Бийч, Алабама, е дала под наем десетметрова яхта — с платна и двигател — на някакъв мъж на 11 февруари деветдесет и втора година, деня, в който е било погребението на Ланиган. Наемът е бил хиляда долара на месец. Клиентът предложил два пъти повече, ако се съгласят плащането да стане в брой и да няма никакви документи. Предположили, че е наркотрафикант, и му отказали. Онзи им предложил депозит от пет хиляди плюс две хиляди на месец за два месеца. Бизнесът им не вървял, яхтата била застрахована срещу кражба и те решили да рискуват.

Ъндърхил слушаше, без да мига. Не си водеше записки.

— Показахте ли им снимка?

— Да. Не е изключено да е бил Патрик, но онзи нямал брада, бил с черна коса, ходел с бейзболна шапка и тъмни очила. Бил дебел. Това е станало, преди да се заеме с диетите за отслабване. Все едно, не бяха сто процента сигурни, че е той.

— Какво име е използвал?

— Ранди Остин. Имал шофьорска книжка от Джорджия. Отказал да представи други документи за самоличност. Предложил пет хиляди в брой, да не забравяме. За двайсет хиляди би могъл да купи цялата яхта.

— Какво е станало с нея?

— Получили са си я обратно. Човекът каза, че започнал да подозира нечиста игра, защото Ранди нямал понятие от яхти. Непрекъснато подпитвал разни неща, озъртал се. Твърдял, че иска да замине на юг след лош брак в Атланта. Писнало му било от досадата на ежедневието, имал много пари, такива работи. Някога бил плавал доста и сега искал отново да влезе във форма. Казал, че нямало да се отдалечава от брега. Историята прозвучала убедително и онзи се поуспокоил, но продължавал да има подозрения. На следващия ден Ранди се появил изневиделица… не забелязали кола или такси… сякаш дошъл пеша. След дълги обяснения най-накрая поел с яхтата. Двигателят бил мощен и можел да развива осем възела, независимо от вятъра. Отправил се на изток и собственикът нямало какво да прави, така че тръгнал по Крайбрежието и се отбил в няколко барчета по пътя, от които можел да държи Ранди под око. Бил на четвърт миля навътре и се справял добре с яхтата. Спрял на един кей в залива Пердидо, оставил я там и си отишъл с нает форд, регистриран в Алабама. И така няколко дни. Собственикът на яхтата го наблюдавал. В началото Ранди се осмелявал да навлезе само миля навътре, после и повече. На третия или четвъртия ден се отправил в западна посока, към Мобайл и Билокси, и не се появил три дни. След това се върнал, пак излязъл в морето и пак се отправил на запад. Не на изток или на юг, към Флорида. Собственикът на яхтата престанал да се безпокои, защото Ранди не се отдалечавал. Понякога изчезвал по за седмица, но винаги се връщал.

— И смяташ, че това е бил Патрик?

— Да, убеден съм. Струва ми се логично. Бил е сам на яхтата, изолиран от околния свят. Можел е да не среща жива душа по цели дни. Можел е да получава сигналите от подслушвателните устройства навсякъде в Залива, а освен това яхтата е идеално място за отслабване.

— Какво е станало с нея?

— Оставил я на кея и изчезнал, без да се обади на никого. Собственикът си я получил обратно, плюс петте хиляди, защото онзи не дошъл да си ги поиска.

— Проверихте ли яхтата?

— Щателно. Нямаше нищо. Собственикът твърдеше, че никога не е била толкова чиста.

— Кога е изчезнал?

— Собственикът не беше сигурен, защото бил престанал да следи какво става с нея. Била на кея на трийсети март, четири дни след кражбата на парите. Разпитахме едно хлапе, което било дежурно на кея тогава, и то ни каза, че Ранди е оставил яхтата на двайсет и четвърти или двайсет и пети март и повече не се появил. Датите съвпадат.

— Какво е станало с наетата кола?

— По-късно открихме и нея. Била е наета от бюрото на „Ейвис“ на летището на Мобайл в понеделник сутринта, десети февруари, десетина часа след катастрофата. Наел я гладко избръснат човек с къса черна коса, рогови очила, костюм и вратовръзка. Обяснил, че току-що пристига с полет от Алабама. Показахме им снимката на Патрик Ланиган. Според тях приличал на онзи, но не бяха много сигурни. Използвал същата шофьорска книжка от Джорджия. Платил с фалшива кредитна карта на името на Ранди Остин и номер на истинска сметка от Декатур, Джорджия. Обяснил, че се занимава с недвижими имоти и търси земя за строеж на казино. Работел самостоятелно, така че във формуляра нямало име на фирма или телефон. Повече не се появил в бюрото. Колата открили чак след година и два месеца.

— Защо не е върнал колата? — попита Ъндърхил.

— Отговорът е ясен. Наел я е малко след катастрофата. На следващия ден обаче физиономията му се е появила на първа страница във всички вестници в Билокси и Мобайл. Решил е, че е рисковано да връща колата. Открили са я в Монтгомъри, сплескана, с окрадени части.

— Къде е отишъл Патрик?

— Според мен е напуснал Ориндж Бийч на двайсет и четвърти или двайсет и пети март и се е превърнал в Дъг Витрано, бившия си съдружник. Успяхме да научим, че на двайсет и пети е летял от Монтгомъри до Атланта, след това в първа класа до Маями и Насо. Билетите му са били на името на Витрано. Използвал е паспорта, когато е тръгнал от Маями и когато е пристигнал на Бахамските острови. Самолетът е кацнал в Насо в осем и трийсет сутринта на двайсет и шести. Банката е отворила в девет и той вече е бил там. Представил е паспорта и другите документи на Греъм Дънлап, прехвърлил е парите, сбогувал се е и е взел самолет за Ню Йорк. Кацнал е на летище Ла Гуардия в два и трийсет следобед. След това е захвърлил документите на Витрано и е продължил с други. Тук загубихме следите му.

 

 

Когато наддаването стигна петдесет хиляди, Труди каза „да“. Предаването се наричаше „Интимен дневник“ — жълта помия със стабилен рейтинг и, очевидно, голям бюджет. Сложиха прожектори, спуснаха завесите на прозорците и опасаха дневната с кабели. „Журналистката“ се казваше Нанси де Анджело, пристигала направо от Лос Анджелис с екип фризьори и гримьори.

За да не остане засенчена, Труди прекара два часа пред огледалото и когато се появи, беше ослепителна. Нанси каза, че изглежда прекалено добре. Трябвало да има вид на огорчена, сломена, отчаяна, разорена, жертва на бездушието на съда, изпълнена с гняв, задето съпругът й се е отнесъл така към нея и дъщеря й. Труди се оттегли разплакана и се наложи Ланс да я утешава в продължение на половин час. Когато се върна по джинси и пуловер, изглеждаше почти също толкова добре.

Ашли Никол бе използвана като декор. Седна до майка си на канапето.

— А сега искам да ме погледнеш тъжно — каза Нанси на Труди, докато осветителите пробваха прожекторите. — Трябват ни сълзи. Истински.

В продължение на час говориха за всички ужасни неща, които й бе причинил Патрик. При спомена за погребението Труди се разплака. Сети се за маратонката, намерена край изгорялата кола. Разказа за страданията си през последвалите месеци и години. Не, не се е омъжвала повече. Той не й се е обаждал след завръщането си. Не е сигурна дали иска да го чуе. Не е направил опит да види дъщеря си. Тук отново се разплака.

Мисълта за развода я ужасява, но нима би могла да постъпи другояче? И кошмарното дело! Безскрупулната застрахователна компания, която я преследва, както се преследва мошеник…

Патрик — ах, какъв жесток човек! Ако намерят парите, очаква ли някакъв дял от тях? Разбира се, че не! Самата мисъл й е противна!

След монтажа интервюто бе сведено до двайсет минути и Патрик го гледа в тъмната си болнична стая. То предизвика усмивката му.