Джон Гришам
Партньори (10)

10

Санди Макдърмот прочете с огромен интерес новините около удивителната поява на стария му приятел от Юридическия факултет. С Патрик бяха учили в Тулейн три години, бяха ходили заедно по купони, бяха стажували при един и същи съдия след изпитите и бяха прекарали много часове в любимия си бар на Сейнт Чарлс, където планираха бъдещото си триумфално влизане в юридическия свят. Искаха да имат обща фирма — малка, но могъща, състояща се от умели адвокати практици с безупречна етика. В процеса на работата трябваше да забогатеят и да отделят поне по десет часа седмично за безпарични клиенти. Всичко бе запланувано.

Животът обаче бе объркал плановете им. Санди стана помощник федерален прокурор преди всичко, защото заплатата беше добра, а той бе младоженец. Патрик се изгуби във фирма с двеста адвокати в центъра на Ню Орлиънс. Нямаше време да мисли за брак, защото работеше по осемдесет часа седмично.

Плановете за съвършената малка фирма просъществуваха, докато станаха по на трийсет. Отдадеше ли им се възможност, обядваха набързо заедно или изпиваха по чашка, но с годините тези срещи, а и телефонните им разговори ставаха все по-редки. След това Патрик замина за Билокси, където животът бе по-спокоен, и двамата продължиха да се чуват по телефона горе-долу веднъж годишно.

Големият пробив на Санди в професията дойде, когато приятел на негов братовчед бе осакатен на нефтена платформа в Залива. Санди взе назаем десет хиляди долара, отвори собствена кантора, осъди „Ексън“ и прибра близо три милиона, една трета от които задържа за себе си. С това влезе в бизнеса. Без Патрик направи хубава малка фирма с трима адвокати, чиято специалност бяха щетите и смъртните случаи в чужбина.

Когато научи за смъртта на Патрик, Санди взе календара и пресметна, че не е разговарял с приятеля си от девет месеца. Разбира се, този факт го накара да се почувства зле, но, от друга страна, той беше реалист. Даваше си сметка, че както повечето приятели от университета, те двамата също са тръгнали всеки по своя път.

В деня на погребението бе неотлъчно до Труди и един от тези, които носеха ковчега до гроба.

Когато след шест седмици парите изчезнаха и плъзнаха слуховете, Санди се засмя вътрешно и пожела на приятеля си всичко най-хубаво. Бягай, Патрик, бягай! — казваше си нееднократно през последните четири години, винаги с усмивка.

Кантората на Санди беше в красива сграда от деветнайсети век, която бе купил с парите от една офшорна сделка. Даваше под наем втория и третия етаж, а партера бе запазил за себе си, двамата си съдружници, тримата им помощници и шестте секретарки.

 

 

Беше потънал в работа, когато секретарката влезе в кабинета му с мрачно лице и каза:

— Някаква жена иска да ви види.

— Има ли уговорена среща? — попита той и погледна едното от трите си разписания за часовете, дните, седмиците и месеците.

— Не. Каза, че било спешно. Не желае да си тръгне. Било във връзка с Патрик Ланиган.

Санди я изгледа с любопитство.

— Твърди, че била адвокатка — добави секретарката.

— Откъде е?

— От Бразилия.

— От Бразилия ли?

— Да.

— А прилича ли на… тъй де, на бразилка?

— Струва ми се.

— Покани я.

Санди я посрещна на вратата и я поздрави сърдечно. Ева се представи като Лия, и толкова.

— Не чух фамилията ви — отбеляза Санди, усмихнат до уши.

— Не съм ви я казала — отвърна тя. — Поне засега.

Сигурно така правят в Бразилия, помисли си той. Като Пеле, футболистът — едно малко име, и нищо повече.

Придружи я до един стол и поръча да донесат кафе. Тя отказа и бавно седна. Санди забеляза стройните й крака. Беше облечена спортно, съвсем семпло. Той се настани на стола от другата страна на малката масичка и се взря в очите й — красиви, светлокестеняви, но много уморени. Черната й коса покриваше раменете.

Патрик открай време имаше вкус. Труди не беше подходяща за него, но на мъжете очите им изкапваха по нея.

— Тук съм от името на Патрик — каза тя едва чуто.

— Той ли ви изпрати? — попита Санди.

— Да, той.

Говореше бавно, с нисък, приятен глас. Акцентът й едва се долавяше.

— В Щатите ли сте учили? — попита той.

— Да. Завърших в Джорджтаун.

Това обясняваше почти съвършения й американски английски.

— Къде практикувате?

— Работя в една фирма в Рио. Занимавам се с международна търговия.

Нито следа от усмивка, което го смути. Гостенка отдалеч. Красива при това. Надарена с ум и хубави крака. Не можеше ли да се отпусне малко в топлината на офиса му — в края на краищата намираха се в Ню Орлиънс.

— Там ли се запознахте с Патрик?

— Да. В Рио.

— Срещали ли сте се след…

— Не. След като го откриха, не сме се срещали.

Без малко да добави, че е обезумяла от тревога, но това щеше да е непрофесионално. Не биваше да разкрива много неща — поне не за отношенията й с Патрик. Знаеше, че може да се довери на Санди Макдърмот, но щеше да му подава информацията на малки дози.

Последва кратка пауза, когато и двамата извърнаха очи встрани и Санди инстинктивно разбра, че в този разказ има много глави, които никога нямаше да прочете. Ами въпросите? Как е откраднал парите? Как се е добрал до Бразилия? Как се е запознал с нея? И, разбира се, най-същественият — къде са парите сега?

— Е, какво трябва да направя аз? — попита той.

— Искам да ви наема да защитавате Патрик в съда.

— Нищо не пречи — отвърна Санди.

— Дискретността е от първостепенна важност.

— Както навсякъде.

— Положението тук е по-различно.

Да, правилно. Разликата бе от порядъка на деветдесет милиона долара.

— Уверявам ви, че всичко, което ми споделите за Патрик, ще бъде запазено в най-строга тайна — каза той с окуражаваща усмивка, а тя му отвърна с едва забележима.

— Възможно е да ви окажат натиск да разкриете тайните на клиента си — отбеляза тя.

— Не се безпокойте. Мога да се грижа за себе си.

— Сигурно ще ви заплашват.

— Няма да ми е за пръв път.

— Вероятно ще ви следят.

— Кой ще ме следи?

— Много неприятни хора.

— Кои?

— Тези, които преследват Патрик. — Нали е в ръцете им?

— Той да, но не и парите.

— Разбирам. — Значи парите все още съществуваха. Това не го изненада. Санди, както и всеки друг, бе наясно, че Патрик не би могъл да похарчи толкова пари за четири години. Колко ли бяха останали?

— Къде са те? — попита той по-скоро по инерция, без нито за миг да очаква отговор.

— Не можете да задавате този въпрос.

— Току-що го зададох.

Лия се усмихна и бързо продължи:

— Нека уточним някои подробности. Какъв е хонорарът ви?

— Зависи за какво.

— За да представяте Патрик в съда.

— За кой от многото му грехове? Ако се съди по вестниците, ще му е необходима армия адвокати, за да покрие фланговете си.

— Сто хиляди долара?

— За начало ще свърши работа. Трябва ли наред с криминалните обвинения да се занимавам и с гражданските искове?

— С всичко.

— Само аз?

— Да. Той не иска други адвокати.

— Трогнат съм — каза Санди и беше искрен. Сега Патрик би могъл да наеме, когото си поиска — големи адвокати със сериозен опит в наказуемите със смърт престъпления, хора с връзки и влияние по Крайбрежието, работещи в кантори с по-стабилни възможности и несъмнено станали му по-близки от него през последните осем години. — В такъв случай се смятам за нает — добави Санди. — Патрик ми е стар приятел.

— Зная.

А какво знаеше всъщност? Нима беше нещо повече от адвокатка? — питаше се той.

— Бих искала да ви изпратя парите днес — каза Лия. — Моля да ми кажете къде да ги преведа.

— Разбира се. Ще подготвя договор за юридическа услуга.

— Има още няколко неща, които Патрик би искал да уточним. Едното е публичността. Иска да не казвате нищо на пресата. Никога. Нито дума. Никакви пресконференции, освен ако той не пожелае. Не бива да казвате дори традиционното „без коментар“.

— Никакъв проблем.

— Когато всичко приключи, нямате право да пишете книга за случилото се.

Санди се засмя, но тя не схвана шегата.

— И през ум няма да ми мине — увери я той.

— Той иска да е включено в договора.

Санди престана да се смее и записа изискването в бележника си.

— Нещо друго?

— Да. Трябва да очаквате, че офисът и домът ви ще бъдат подслушвани. Трябва да наемете експерт по такава апаратура, който да следи за това. Патрик е готов да плати разноските.

— Дадено.

— Ще бъде най-добре, ако повече не се срещаме тук. Някои хора се опитват да ме открият, защото смятат, че мога да ги заведа при парите. Ще се срещаме на други места.

Санди нямаше какво да каже. Искаше да й помогне, да й предложи подкрепата си, да я попита къде смята да отиде и къде смята да се скрие, но Лия, изглежда, владееше положението отлично.

Тя погледна часовника си и каза:

— След три часа има полет за Маями. Имам два билета първа класа. Ще говорим в самолета.

— Хм… и къде ще трябва да отида?

— До Сан Хуан, за да се срещнете с Патрик. Уредила съм го.

— А вие?

— В друга посока.

 

 

Докато изчакваха потвърждението за превода на парите, Санди поръча още кафе и кифлички. Секретарката му отмени всички срещи и явявания в съда за следващите три дни. Жена му донесе чанта с най-необходимото за два дни.

Един от младите адвокати ги закара до летището и някъде по пътя Санди забеляза, че Лия няма багаж — беше само с кафява кожена чантичка през рамо, поизносена, но елегантна.

— Къде сте отседнали? — попита Санди, докато пиеха кола в едно барче на летището.

— Тук-там — отвърна Лия, загледана през прозореца.

— Как мога да се свържа с вас?

— Ще уточним по-късно.

Седнаха един до друг на третия ред в първа класа и цели двайсет минути след излитането тя не продума. Прелистваше модно списание, а той се опитваше да чете дебела папка с показания. Санди не искаше да чете — написаното можеше да почака. Искаше да говори, да постави безкрайните въпроси, които всеки друг би искал да зададе.

Между двама им обаче имаше стена, по-дебела от съществуващата обичайно между непознати мъж и жена. Тя знаеше отговорите, но твърдо държеше да ги запази за себе си. Той положи всички усилия да се държи хладно като нея.

Сервираха им фъстъци и солети. И двамата отказаха чашата шампанско. Наляха им минерална вода.

— Откога познавате Патрик? — попита той предпазливо.

— Защо питате?

— Извинете. Вижте, можете ли да ми кажете каквото и да било за случилото се с Патрик през последните четири години? В края на краищата с него сме стари приятели. Сега аз съм му адвокат. Нямате право да ме обвинявате в излишно любопитство.

— Ще трябва да попитате него самия — отвърна Лия и пак сведе очи към списанието. Гласът й прозвуча мило. Той започна да яде нейните фъстъци.

Лия проговори отново едва когато самолетът се заспуска над Маями. Думите й бяха пределно ясни и добре отрепетирани. Изрече ги бързо.

— Няма да се видим няколко дни. Налага се непрекъснато да съм в движение заради хората, които ме търсят. Патрик ще ви даде по-нататъшни инструкции и засега контактите ми с него ще са чрез вас. Следете за необичайни неща. Непознат глас по телефона. Една и съща кола след вас. Някой се навърта около офиса ви… След като се разбере, че сте адвокатът на Патрик, ще започнат да ви следят, за да се доберат до мен.

— Кои са те? — попита Санди.

— Патрик ще ви каже.

— Вие знаете къде са парите, нали?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

Санди видя как крилото на самолета доближава облаците. Разбира се, парите бяха станали повече. Патрик не беше идиот. Вероятно ги бе внесъл в някоя чуждестранна банка и ги бе поверил на професионалисти. Сигурно бе печелил поне по дванайсет процента годишно.

Не разговаряха повече, докато самолетът не кацна. Забързаха през терминала, за да не изпусне той самолета за Сан Хуан. Тя стисна ръката му и каза:

— Кажете на Патрик, че съм добре.

— Ще ме попита къде сте.

— В Европа.

Проследи я с поглед, докато се изгуби сред тълпата забързани пътници, и го обзе завист към стария му приятел. Толкова много пари. Такава великолепна жена с екзотичен чар и финес.

Сепна го високоговорителят, който обяви неговия полет. Санди тръсна глава и се зачуди как е възможно да завижда на човек, който вероятно щеше да прекара следващите десет години в очакване на екзекуцията си. Стотина лакоми адвокати го дебнеха да му одерат кожата, търсейки парите.

Завист! Седна на мястото си — отново първа класа — и чак сега почувства мащаба на ролята си като защитник на Патрик.

 

 

Ева взе такси до луксозния хотел на Саут Бийч, в който бе прекарала нощта. Щеше да остане там няколко дни, в зависимост от събитията в Билокси. Патрик й бе казал да не се задържа на едно и също място повече от четири дни. Беше се регистрирала под името Лия Пирис и сега разполагаше със златна кредитна карта на същото име. Адресът й бе в Сау Паулу.

Преоблече се бързо и отиде на плажа. Беше средата на следобеда, плажът бе пълен с хора и това бе добре за нея. Плажовете на Рио също бяха винаги многолюдни, но там навсякъде срещаше приятели. Сега беше чужденка, поредната безименна красавица с изрязани бикини, която се припича на слънце. Искаше да се прибере у дома.