Джон Гришам
Партньори (20)

20

Ловната пушка на Лют Скарбъро беше ремингтън дванайсети калибър. Бе я купил от една заложна къща, когато бе на шестнайсет — твърде млад, за да има право да купува оръжие от магазин. Бе платил двеста долара за нея и според майка му Нелдийн тя била най-любимата му вещ. Шериф Суийни и шериф Тейтъм от окръг Грийн я намериха заедно с малка палатка и доста вехт спален чувал в хижата на Патрик седмица след изчезването му, когато правеха обичайния опис на вещите. Труди им бе разрешила да влязат там, което само по себе си бе проблем, защото тя не беше собственичка на хижата. Всички опити пушката, палатката и спалният чувал да се използват в съда като улики срещу Патрик щяха да срещнат сериозен отпор, защото бяха открити без заповед за обиск. Другият валиден аргумент щеше да е фактът, че шерифите не са отишли там, за да търсят доказателства, защото по онова време не е било заподозряно престъпление. Просто са описвали вещите на Патрик, за да ги предадат на семейството му.

Труди не искаше спалния чувал и палатката и упорито твърдеше, че не са били на Патрик и че никога не ги е виждала. Бяха евтини, а мъжът й не би купил такива неща. Освен това не би спал в палатка, след като е имал на разположение хижата. Суийни им окачи етикети с номера и ги сложи в стаята за съхраняване на веществени доказателства поради липса на по-подходящо място. Смяташе да изчака година-две и после да ги пусне на някоя от ежегодните разпродажби на полицията. Шест седмици по-късно Нелдийн Крауч видя спалния чувал и палатката и се обля в сълзи.

Положението с пушката беше по-различно. Бе намерена под леглото в стаята, в която спеше Патрик, до палатката и спалния чувал. Според Суийни някой ги бе мушнал там набързо. Пушката веднага събуди любопитството му, тъй като един ловец, който е с всичкия си, не би оставил оръжие в отдалечена хижа, на разположение на крадците. По тези места никой не държеше скъпи вещи в подобни бараки. Веднага бе установил, че серийният номер е заличен. Пушката бе крадена.

След кратък разговор двамата с шериф Тейтъм решиха поне да проверят оръжието за отпечатъци. Бяха сигурни, че от това няма да излезе нищо, но като съвестни и опитни ченгета бяха длъжни да проверят.

По-късно, след множество обещания, че няма да го закачат, собственикът на заложната къща в Лусдейл призна, че е продал пушката на Скарбъро.

 

 

Суийни и Тед Гримшоу, главният следовател на окръг Харисън, почукаха учтиво на вратата на Патрик, изчакаха да ги покани и влязоха в болничната стая. Суийни се бе обадил предварително, за да предупреди Патрик, че ще го посетят. Трябваше да извършат рутинните процедури. Арестуваният все още не бе регистриран като затворник по надлежния ред.

Накараха го да седне на стол и фотографираха лицето му. Беше по фланелка и спортни къси гащета, косата му бе рошава, а физиономията — намръщена. Държеше пред гърдите си номера, който бяха донесли. Взеха отпечатъци от пръстите му — Суийни поддържаше разговора, а Гримшоу свърши каквото трябваше. Патрик настоя да използват за целта малката му масичка, до която стоеше неотлъчно.

Суийни му зададе няколко въпроса за Лют Скарбъро, но Патрик веднага му напомни, че има адвокат, който трябва да присъства на всички разпити. И добави, че няма какво да каже, независимо от адвоката.

Благодариха му и си тръгнаха. Кътър и един дактилограф от ФБР ги очакваха в стаята на Ланиган. Вече бе установено, че по пушката на Скарбъро има десетина отлично запазени използваеми отпечатъка — навремето ги бе взел Гримшоу и ги бе запазил в архива. Сега бяха разстлани върху масата. Ловната пушка беше на рафта до спалния чувал, палатката, маратонката, снимките и малкото други неща, които щяха да се използват като улики срещу Патрик.

Докато експертът сравняваше отпечатъците с лупа, те говореха за риболов и пиеха кафе от пластмасови чаши. Не отне много време.

— Някои от отпечатъците са напълно идентични — каза дактилографът. — По приклада на пушката има отпечатъци на Ланиган.

Добра новина несъмнено. А сега какво?

 

 

Патрик настоя отсега нататък да се среща в адвоката си в друга стая и доктор Хаяни веднага уреди въпроса. Стаята беше на първия етаж и Патрик поиска да го заведат дотам с инвалидна количка. Една сестра се зае да го вози — между двамата полицаи, които кротко седяха пред вратата му, по коридора, покрай специален агент Брент Майърс. Качи го в асансьора, после слязоха на първия етаж. Придружаваше ги единият от полицаите.

Стаята се използваше от лекарите за заседания, но явно немного често, защото болницата беше малка. Санди бе поръчал устройството за засичане на „бръмбари“, но то щеше да пристигне след няколко дни.

— Моля те, ускори нещата — настоя Патрик.

— Стига вече. Прекаляваш. Наистина ли мислиш, че някой ще подслушва тази стая? Допреди час никой не знаеше, че ще сме тук.

— Трябва да сме много предпазливи — отвърна Патрик. Стана от инвалидната количка и отиде до заседателната маса, без да куца, както забеляза Санди.

— Слушай, мисля, че трябва да се успокоиш поне малко. Хайде, опитай се. Знам, че си се крил дълго време. Живял си в страх, непрекъснато си се озъртал… разбирам те. Тези дни обаче приключиха. Хванаха те. Време е да се успокоиш.

— Онези хора все още ме дебнат, Санди. Аз съм в ръцете им, но не и парите. За тях те са много по-важни от мен. Не забравяй този факт. Няма да ме оставят намира, докато не вземат парите.

— Кой според теб би ни подслушвал тук? Добрите или лошите? Престъпниците или полицаите?

— Тези, които загубиха парите, са похарчили цяло състояние, за да си ги върнат.

— Откъде знаеш?

Патрик сви рамене, сякаш отново се канеше да увърта.

— Кои са те? — продължи Санди. Последва дълго мълчание, също както правеше Лил, когато искаше да смени темата.

— Седни — каза Патрик.

Седнаха един срещу друг. Санди извади папката, която му бе дала Лия преди четири часа — помията за Труди.

Патрик я позна веднага.

— Кога я видя? — попита той веднага.

— Тази сутрин. Добре е. Изпраща ти поздрави. Каза, че още никой не я следи, и ме помоли да ти предам това.

Бутна плика към Патрик, той го сграбчи, разкъса го нетърпеливо и извади отвътре писмо от три страници. Зачете го бавно, без да обръща внимание на адвоката си.

Санди разтвори папката и намери снимките на Труди и любовника й, излегнали се голи край басейна. Гореше от нетърпение да ги покаже на адвоката й в Мобайл. Бяха се уговорили да се срещнат след три часа.

Патрик прочете писмото, сгъна го внимателно и го прибра в плика.

— И аз имам писмо за нея — каза той. Видя снимките пред Санди и подхвърли: — Добра работа, а?

— Удивително — кимна Санди. — Никога не съм виждал по-хубаво доказателство по дело за развод.

— Не мога да се оплача от липса на материал — отбеляза Патрик. — Бяхме женени от две години, когато случайно се натъкнах на бившия й мъж. Беше на някакво парти. Изпихме по чашка заедно и той ми разказа за Ланс. Оня котарак от снимката.

— Лия ми обясни.

— По това време Труди беше бременна, така че не казах нищо. Бракът ни постепенно се разпадаше и се надявахме, че детето ще ни помогне да го закрепим. Тя е удивителна лъжкиня. Реших да се преструвам, да бъда гордият баща и всичко останало, но след година започнах да събирам доказателства. Не знаех кога ще ми потрябват, но знаех, че с брака ни е свършено. Изчезвах от града при всяка възможност… по работа, на лов, за риба, уикенд с приятели, какво ли не. Тя не възрази нито веднъж.

— Имам среща с адвоката й в пет.

— Добре. Ще се забавляваш отлично. Това е мечта за всеки колега. Заплаши го с каквото искаш, но ги принуди да ме оставят намира. Тя трябва да се откаже от всякакви претенции, Санди. Няма да получи и цент от имуществото ми.

— Кога ще поговорим за него?

— Скоро. Обещавам. Сега обаче има нещо, което е по-належащо.

Санди извади бележника си и се приготви да записва.

— Слушам — каза той.

— Ланс е адски гаден тип. Израснал е по улиците и кръчмите на Пойнт Кадет, не е успял да завърши средно образование, лежал е три години за наркотици. Лоша семка. Има приятели в подземния свят. Познава хора, готови на всичко за пари. Има още една папка, посветена на него. Лия не ти я е дала, както разбирам?

— Не. Даде ми само тази.

— Следващия път й я поискай. Събирах сведения за Ланс в продължение на година със същия частен детектив. Ланс е дребна риба, но е опасен, защото има приятели. Труди пък има пари. Не знаем колко са й останали, но предполагам, че не е похарчила всичко.

— Смяташ ли, че ще опита да посегне на живота ти?

— Не е изключено. Помисли си само… В момента тя е единственият човек, който иска да съм мъртвец. Ако ме няма, ще запази каквото й е останало от застраховката, и край на проблемите. Познавам я… парите и охолният живот за нея са всичко.

— А как би могъл той да…

— Не е невъзможно, Санди. Повярвай ми. Има начин.

Каза го с тон на човек, който е извършил убийство и се е измъкнал безнаказано. За миг кръвта на Санди се смръзна.

— Има начин — добави Патрик още веднъж и погледна намръщено. Бръчките около очите му станаха по-дълбоки.

— Добре, какво мога да направя аз? Да застана в коридора с полицаите ли?

— Ще изиграеш една сценка.

— Слушам.

— Най-напред ще подхвърлиш на адвоката й, че някой се е обадил в офиса ти анонимно и те е предупредил, че Ланс търси наемен убиец. Направи го в края на срещата. Дотогава ще си го извадил от релси с другите неща и ще е готов да повярва на всичко, което му кажеш. Спомени, че се каниш да поговориш за това с ченгетата. Той сто на сто ще се обади на клиентката си, която, естествено, ще отрече категорично. Същественото е, че ще се изплаши. Самата мисъл, че някой подозира нея и Ланс, ще я постресне. След това отиди при шерифа и хората на ФБР и разкажи същата история. Кажи им, че се безпокоиш за безопасността ми. Настоявай да поговорят с Труди и Ланс за слуховете. Санди, познавам я много добре. Готова е да пожертва Ланс, за да задържи парите, но не и ако има дори най-малка вероятност да пострада тя. Ако знае, че ченгетата я подозират, ще се откаже.

— Измислил си го добре, дума да няма. Нещо друго?

— Да. Най-накрая ще пуснеш мухата на пресата. Намери репортер, на когото…

— Няма да е трудно.

— Някой, на когото можеш да се довериш.

— Това вече ще е трудно.

— Не чак толкова. Следя пресата и ще ти дам две имена. Поговори с тия хора. Избери този, който ти допадне повече. Поискай от него да публикува слуховете, съвсем неофициално. В замяна му обещай да научава първи всяка истинска новина. Онези типове действат по този начин. Кажи му, че шерифът е получил сведения, че съпругата се опитва да намери наемен убиец, за да задържи парите. Ще се хване. Няма да е нужно да търси потвърждение. И без това непрекъснато печатат слухове.

Санди записа всичко в бележника си, удивен от подготвеността на Патрик. Затвори папката, чукна я с химикалката си и попита:

— Колко такива неща имаш още?

— Помия ли?

— Да.

— Около двайсет килограма, струва ми се. Складирах я тук, в Мобайл, още преди да се махна.

— Какво друго имаш?

— Нищо. Само помия.

— За кого?

— За бившите ми съдружници. И за някои други. Ще стигнем и до това.

— Кога?

— Скоро, Санди.

 

 

Дж. Мъри Ридълтън, адвокатът на Труди, беше весел, дебеловрат мъж на шейсет, специалист в две области на правото — големите, гнусни разводи и финансовите съвети, целящи да се измамят властите. Беше изтъкан от контрасти — преуспяващ, но зле облечен, интелигентен, но с просташка физиономия, усмихнат, но зъл, с благ глас, но с остър език. Големият му кабинет в центъра на Мобайл бе задръстен с отдавна ненужни папки и остарели юридически справочници. Той покани Санди любезно, посочи му стол, предложи му питие. В края на краищата вече минаваше пет часът. Санди отказа и Дж. Мъри също се отказа.

— Е, как е нашето момче? — попита Дж. Мъри и се ухили.

— Тоест?

— Хайде, хайде. Нашето момче Патрик. Намериха ли се вече парите?

— Не знаех, че трябва да търся пари.

Дж. Мъри реши, че това е убийствено смешно, и няколко секунди се киска. Несъмнено смяташе, че ситуацията е изцяло в ръцете му, че силните карти са в неговия край на масата.

— Снощи гледах клиентката ти по телевизията — каза Санди. — Едно долнопробно предаване… как се казваше?

— „Интимен дневник“. Нали беше чудесна? А каква кукличка е дъщеря й! Горките!

— Моят клиент желае твоята клиентка занапред да се въздържа от публични коментари относно брака и развода си.

— Твоят клиент може да целуне задника на моята клиентка. А ти — моя.

— Ще се въздържа. Както и клиентът ми.

— Слушай, синко, аз съм ревностен защитник на свободата на словото. Говори каквото искаш. Прави каквото щеш. Публикувай каквото ти хрумне. Първата поправка на конституцията го гарантира. — Посочи отрупаните с прашни книги рафтове до прозореца. — Искането се отхвърля. Клиентката ми има право да говори публично, по каквито въпроси желае и когато пожелае. Твоят клиент я унижи и сега го очаква много несигурно бъдеще.

— Хубаво. Просто исках да сме наясно.

— Е, наясно ли сме?

— Да. Всъщност нямаме никакви възражения срещу желанието на клиентката ти да получи развод. Може да задържи и детето.

— Боже! Искрени благодарности! Проява на истинска щедрост!

— Всъщност клиентът ми няма намерение да търси право на срещи с детето.

— Умен мъж. Е, след като е зарязал дъщеря си в продължение на цели четири години, едва ли ще копнее чак толкова да я вижда и занапред.

— Има и друга причина. — Санди отвори папката и извади изследването на ДНК. Подаде едно копие на Дж. Мъри, който престана да се усмихва и се вторачи в документа.

— Какво е това? — попита той подозрително.

— Защо не го прочетеш?

Дж. Мъри измъкна очилата си от джоба на сакото и ги закрепи на кръглата си глава. Отдалечи листа, намести го пред очите си както трябва и зачете. След първата страница вдигна безизразен поглед, а след втората раменете му увиснаха видимо.

— Катастрофално, нали? — подхвърли Санди, когато Дж.

Мъри свърши.

— Не ми чети лекции. Сигурен съм, че това може да се обясни.

— Аз съм сигурен, че не може. Според законите на Алабама изследванията на ДНК представляват неоспоримо доказателство. Е, аз не съм чак толкова ревностен защитник на свободата на словото, но ако това нещо се публикува, клиентката ти ще се окаже в доста неловко положение. Представи си само… Да отглежда детето на един мъж, докато се преструва на щастливо омъжена за друг… Боя се, че новината няма да се възприеме добре по Крайбрежието.

— Публикувай го — каза Дж. Мъри немного убедено. — Все ми е едно.

— По-добре първо попитай клиентката си.

— Според нашия закон това нещо тук е без последствие. Дори да му е изневерявала, той е продължил да живее с нея и след като е научил за какво става дума. Следователно е приел факта. Няма как да го използва като основание за развод.

— Да оставим развода настрана. Тя ще го получи. Да оставим и детето.

— Аха, разбирам. Говорим за изнудване. Тя се отказва от претенции към парите му, а той си мълчи.

— Нещо такова.

— Клиентът ти е смахнат, ти също! — Бузите на Дж. Мъри почервеняха. Юмруците му се свиха за миг.

Санди прелисти папката спокойно и извади следващия коз. Измъкна един лист и го плъзна напред.

— Какво е това? — попита Дж. Мъри.

— Прочети.

— Уморих се да чета.

— Добре. Това е докладът на частния детектив, следил твоята клиентка и любовника й в продължение на година, преди моят клиент да изчезне. Били са заедно на най-различни места, но предимно в дома на клиента ми и доколкото предполагаме, поне в шестнайсет от случаите — в леглото.

— Голяма работа.

— Виж това — каза Санди и хвърли върху доклада двете цветни снимки, направени край басейна. Дж. Мъри ги погледна и ги сграбчи, за да ги изучи по-добре.

Санди реши да му помогне.

— Направени са край басейна в къщата на клиента ми, докато той е бил на семинар в Далас. Позна ли някого?

Дж. Мъри успя да изсумти.

— Има още доста — добави Санди, докато чакаше колегата да престане да се пули. — Разполагам с докладите на още трима частни детективи. Клиентът ми, изглежда, е бил доста подозрителен.

Пред погледа на Санди Дж. Мъри се превърна само за миг от безкомпромисен нападател в задушевен събеседник — хамелеонско превъплъщение, до което хората от професията прибягваха често, когато установяха, че нямат повече боеприпаси. Изпъшка сразен и се намести на кожения си въртящ се стол.

— Никога не ни казват всичко, нали? — въздъхна той. Из веднъж се оказа, че те двамата са срещу „тях“. Адвокати срещу клиенти. Със Санди всъщност бяха от едната страна на барикадата. И какво би трябвало да направят?

Санди обаче не беше съгласен да влиза в отбора.

— Пак ще изтъкна, че не съм чак толкова ревностен защитник на свободата на словото, но ако тези снимки попаднат в жълтата преса, Труди наистина ще се почувства зле.

Дж. Мъри махна с ръка и погледна часовника си.

— Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш?

— Сигурен съм.

— Какво всъщност има твоето момче?

— Честно казано, още не знам, а и това не е същественият въпрос. Същественият въпрос е какво ще му остане, след като пушилката се разнесе, а в момента никой не е в състояние да каже със сигурност.

— Останала му е по-голямата част от деветдесет милиона.

— Съдят го за доста повече. Да не споменавам перспективата за дългогодишна присъда и дори екзекуция. Този развод, мистър Ридълтън, е най-малкият му проблем.

— Тогава защо ни заплашвате?

— Той иска Труди да млъкне, да получи развода си и да се махне от очите му. Да се откаже от всякакви бъдещи претенции към него. Иска това да стане веднага.

— А ако не стане? — Дж. Мъри разхлаби вратовръзката си и се отпусна още повече. Изведнъж времето напредна, трябваше да се прибира у дома. Замисли се доста, после каза: — Тя ще загуби всичко, той наясно ли е? Застрахователната компания ще я ликвидира.

— Тук няма победители, мистър Ридълтън.

— Искам най-напред да говоря с нея.

Санди събра нещата си и тръгна бавно към вратата. Дж. Мъри успя да се усмихне. Когато се ръкуваха, Санди — сякаш сетил се изведнъж — спомена анонимното телефонно предупреждение в офиса му в Ню Орлиънс, че Ланс търси наемен убиец. Не знаел дали да вярва, или не, но се чувствал длъжен да сподели безпокойството си с шерифа и ФБР.

Размениха няколко думи по въпроса и Ридълтън обеща да поговори с клиентката си.