Джон Гришам
Партньори (22)

22

Започнаха да следят Санди Макдърмот в осем сутринта, когато тръгна от Ню Орлиънс и се запровира между колите по магистралата. Караха след него, докато трафикът се разреди край езерото Пончартрейн. Обадиха се по телефона и съобщиха, че е на път за Билокси. Не беше трудно да го следят. С подслушването щеше да е по-трудно. Гай бе подготвил устройства за телефоните в дома и офиса му, дори и за колата, но все още не бяха взели решение да ги инсталират. Рискът беше голям. Арисия се притесняваше най-много. Възрази на Стефано и Гай, че Санди по всяка вероятност очаква да го подслушват и би могъл да им пробута всевъзможни безполезни и дори подвеждащи глупости. До този момент клиентът му бе показал удивителна способност да предвижда подводните камъни. Продължаваха да спорят.

Санди не поглеждаше зад гърба си. Не виждаше и кой знае колко пред себе си. Просто шофираше, движеше се напред по пътя, а умът му, както винаги, бе на километри разстояние.

От стратегическа гледна точка няколкото сражения на Ланиган бяха добре подготвени. Гражданските искове на „Монарх-Сиера“, съдружниците от фирмата и Арисия нямаше да се разглеждат скоро поради заетостта на съда. Санди трябваше да даде официален отговор по тях чак след месец. Установяването на фактите щеше да започне след три месеца и да продължи година. Самите дела щяха да започнат най-рано след две години. Същото беше и положението с делото на Патрик срещу ФБР. В края на краищата искът щеше да се пренасочи към Стефано и консорциума му. Подобен процес би бил истинско удоволствие за Санди, но той се съмняваше, че ще се стигне до него.

Разводът бе уреден.

Обвинението в предумишлено убийство обаче, около което се вдигна такъв шум, бе нещо съвсем различно. То беше най-сериозният проблем на Патрик, а освен това и най-скорошният. По закон щатът трябваше да го изправи пред съда най-късно двеста и седемдесет дни след връчването на обвинителния акт и часовникът тиктакаше.

Според Санди бе малко вероятно да осъдят Патрик само въз основа на наличните улики. В момента липсваха някои много съществени елементи — самоличността на убития, начинът, по който е умрял, безспорните доказателства, че го е убил Патрик. Най-меко казано, тезата на обвинението беше трудно защитима, защото почиваше на множество косвени доказателства и свободни догадки.

Независимо от това бе много вероятно да го осъдят заради общественото мнение — сега вече едва ли имаше човек в областта, който да не знае всички подробности и да не е твърдо убеден, че Патрик Ланиган е убил някого, за да се покрие и да отмъкне деветдесет милиона долара. Клиентът имаше и доста почитатели, които също мечтаеха да заживеят нов живот с много пари, само че те нямаше да са сред съдебните заседатели. Мнозинството, както личеше от неофициалните анкети по кафенетата и клюките в съда, бяха убедени, че е виновен и трябва да лежи в затвора. Малцина се обявяваха за смъртно наказание — според тях то бе за изнасилвачите и убийците на ченгета.

В момента най-важното обаче бе да се опази животът на Патрик. Папката за Ланс, предадена му миналата вечер от чаровната Лия в поредната хотелска стая, описваше потаен човек, който лесно излиза от кожата си и има склонност към насилие. Обичаше оръжията и навремето беше арестуван за продажба на крадени пистолети в заложна къща. Впоследствие обвиненията бяха оттеглени. Бе лежал три години за наркотици и бе осъден на още шейсет дни заради сбиване в един бар, но присъдата бе отложена поради липса на място в затвора. Имаше още два ареста — за друго сбиване и за шофиране в нетрезво състояние.

Ланс се поддаваше на обработка и можеше да добие представителен вид. Беше строен, жените го харесваха. Умееше да се облича и да води забавни разговори на чашка. Светските прояви обаче бяха временно явление. Сърцето му бе на улицата, сред рекетьорите, букмейкърите, търговците на крадени вещи и недосегаемите пласьори на наркотици, изобщо умните момчета от горната прослойка на местния престъпен свят. Такива бяха приятелите му — все хора от родния квартал. Патрик бе проучил и тях и в папката имаше десетина биографии на хора с криминални досиета.

В началото Санди не приемаше насериозно страховете на Патрик, но сега бе променил мнението си. Макар и да не познаваше добре престъпния свят, благодарение на професията си бе контактувал с тъмни субекти. Бе чувал десетки пъти, че има хора, които за пет хиляди долара са готови да убият, когото им посочиш. Може би по Крайбрежието и за по-малко.

Ланс със сигурност имаше повече от пет хиляди. Налице бе и мотивът да елиминира Патрик. В застрахователната полица на Труди не се посочваше изрично от каква смърт трябва да умре мъжът й — изискването бе само да не е самоубийство. Куршум в главата или автомобилна катастрофа — все едно. Мъртвецът си е мъртвец.

 

 

Крайбрежието не беше територия на Санди. Не познаваше тукашните шерифи и помощниците им, съдиите и странностите им, колегите си. Подозираше, че Патрик се е обърнал към него тъкмо заради това.

По телефона Суийни не беше никак любезен. Каза, че е много зает и че обикновено срещите с адвокати били чисто губене на време. Все пак се съгласи да отдели няколко минути в осем и половина, ако не възникнело нищо по-спешно. Санди пристигна по-рано и си наля кафе от машинката, която беше до хладилника. Наоколо се разхождаха полицаи. Арестът беше отзад. Суийни дойде при него и го заведе в кабинета си — спартански обзаведена с държавна милостиня стая и избелели снимки на политици по стените.

— Седнете — каза Суийни, посочи паянтовия стол и се настани зад бюрото си. Санди седна. — Нещо против да записвам? — попита шерифът и натисна бутона на големия ролков магнетофон, който бе в единия край на бюрото. — Записвам всичко — добави той.

— Няма проблем — отвърна Санди, сякаш можеше да избира. — Благодаря за отделеното време.

— Моля — кимна Суийни. Досега не се бе усмихнал и не бе направил никакво усилие да разсее впечатлението, че всичко това му е ужасно досадно. Запали цигара и отпи глътка кафе от пластмасова чаша.

— Ще говоря по същество — каза Санди, като че ли изобщо можеше да става дума за празни приказки. — В офиса си получих информация, че животът на Патрик може би е в опасност.

Не обичаше да лъже, но нямаше как при дадените обстоятелства. Така искаше клиентът му.

— А защо му е на някой да съобщава в офиса ви, че животът на клиента ви е в опасност? — попита Суийни.

— Наел съм детективи, които работят по случая. Те познават много хора. Чули са приказките и ме уведомиха. Така стават тези неща.

Суийни с нищо не показа дали му вярва, или не. Пушеше цигарата си и разсъждаваше. През последната седмица бе чул какви ли не слухове за приключенията на Патрик Ланиган. Хората не говореха за нищо друго. Слуховете за наемния убиец бяха няколко разновидности. Шерифът смяташе, че негова осведомителна мрежа е по-добра от тази на адвокатите, особено от Ню Орлиънс, но все пак реши да го изслуша:

— Някакви предположения?

— Да. Името му е Ланс Макса. Сигурен съм, че знаете кой е.

— Знаем.

— Зае мястото на Патрик при Труди наскоро след погребението.

— Някои биха казали, че Патрик е заел неговото място — отбеляза Суийни и за първи път се усмихна. Санди наистина не беше на своя територия — шерифът знаеше повече от него.

— В такъв случай вероятно сте наясно със ситуацията относно Ланс и Труди в момента — каза Санди с леко раздразнение.

— Наясно сме — кимна Суийни. — Тук си гледаме работата съвестно.

— Сигурен съм в това. Както и да е, Ланс е опасен тип и моите хора са дочули слухове, че търси наемен убиец.

— Колко пари предлага? — попита шерифът скептично.

— Не знам. Ланс има пари, има и мотив.

— Вече чух това.

— Добре. Какво смятате да направите?

— В какъв смисъл?

— За да гарантирате живота на клиента ми.

Суийни въздъхна дълбоко, но реши да се овладее. Не беше лесно да превъзмогне яда си.

— Той е във военна база, в болнична стая, охранявана от моите хора. В коридора пък има агенти на ФБР. Не знам какво повече от това може да се иска.

— Шерифе, не се опитвам да уча полицията как да си гледа работата.

— Така ли?

— Да, честно. Опитайте се да разберете, че в момента клиентът ми се страхува. Тук съм като негов представител. Той се е крил в продължение на четири години. Заловили са го. Изтезавали са го. Патрик чува гласове, които ние не чуваме. Вижда сенки, които ние не виждаме. Убеден е, че има хора, които предпочитат да е мъртъв, и очаква от мен да го защитя.

— Той е защитен.

— За момента. Защо не поговорите с Ланс както трябва? Кажете му, че знаете за слуховете и го наблюдавате.

Трябва да е кръгъл глупак, ако след това предприеме нещо.

— Ланс си е глупак.

— Може би, но Труди не е. Ако тя прецени, че има шанс да я хванат, ще смотае Ланс и няма да му позволи да направи каквото и да било.

— Тя винаги го е смотавала — отбеляза Суийни.

— Точно така. Няма да рискува.

Шерифът запали нова цигара и погледна часовника си.

— Нещо друго? — попита той. Изведнъж стана нетърпелив, искаше да прекрати разговора и да излезе. В края на краищата беше шериф, а не шеф на фирма с бюро и телефон.

— Само още едно. Повтарям, че не се опитвам да ви уча как да си гледате работата. Патрик ви уважава дълбоко. Но… смята че там, където е, е много по-безопасно.

— Каква изненада.

— Вероятността да му се случи нещо в затвора е голяма.

— Трябваше да помисли за това, преди да убие онзи нещастник.

Санди не обърна внимание на това и добави:

— Много по-лесно е да бъде охраняван в болницата.

— Влизали ли сте в моя затвор?

— Не.

— Тогава не ми четете лекции за безопасността в него.

— Не ви чета лекции.

— А какво? Имате още пет минути. Нещо друго?

— Не.

— Добре тогава. — Суийни скочи на крака и излезе.

 

 

Съдия Карл Хъски пристигна във военновъздушната база Кийслър късно следобед, мина през охраната и бавно стигна до болницата. Гледаше сложно дело за наркотици и се чувстваше уморен. Патрик му се бе обадил и го бе помолил да се отбие, ако може.

Карл също бе носил ковчега на Патрик и по време на службата бе седял до Санди Макдърмот. За разлика от Санди обаче Карл познаваше Патрик сравнително отскоро. Бяха се срещнали по време на едно гражданско дело, поето от Патрик скоро след пристигането му в Билокси. Сприятелиха се, както често се сприятеляват съдиите и адвокатите, които се срещат всяка седмица. Бъбреха си по време на ежемесечните отвратителни обеди на гилдията, играеха заедно голф два пъти в годината, а веднъж, на едно коледно тържество, си пийнаха порядъчно.

Познанството им бе приятно, но не бяха близки, поне не през първите три години от пребиваването на Патрик в Билокси. През месеците преди изчезването му обаче се сближиха повече. Сега, когато можеше да преценява миналото от позицията на настоящето, не беше трудно да открие настъпилата тогава у Патрик промяна.

 

 

През месеците след изчезването му колегите, които го познаваха най-добре, включително и Карл, често сядаха на чашка в ресторанта на Мери Махоуни в петък следобед и се опитваха да решат ребуса Патрик.

Труди също отнасяше немалко хули, макар че според Карл бе твърде лесно вината да се стовари върху нея. На пръв поглед бракът им не изглеждаше чак толкова лош. Във всеки случай Патрик не го обсъждаше с никого и най-малкото с хората, с които се срещаха в ресторанта на Мери. Поведението на Труди след погребението, червеният ролс-ройс и любовникът, когото бе прибрала у дома си мигом щом получи застраховката, бяха подразнили всички и бе невъзможно да се мисли за обективност. Ала никой не беше убеден, че е имала любовник и преди Патрик да изчезне. Всъщност Бъстър Гилеспи, съдебен архивар и редовен посетител на петъчните сбирки, дори й се възхищаваше. Някога тя бе помагала на жена му за някакъв благотворителен бал и той винаги се чувстваше задължен да каже добра дума за нея. Но само той. Беше лесно да се говори за Труди и още по-лесно да се одумва.

Напрегнатата работа несъмнено също си бе казала думата за решението на Патрик. Тогава фирмата бе в разцвета си, а той искаше да стане съдружник. Работеше извънредно, поемаше тежките дела, с които останалите не искаха да се захващат. Дори раждането на Ашли Никол не го бе задържало по-дълго у дома. Бе станал съдружник три години след постъпването си във фирмата, но малцина знаеха това. Беше го споменал мимоходом на Карл един ден след работа, но, общо взето, не обичаше да се хвали.

Изглеждаше уморен и напрегнат, но такива бяха повечето от адвокатите, които влизаха в съдебната зала на Карл. Най-странните промени у Патрик бяха физическите. Беше висок метър и осемдесет и твърдеше, че никога не е бил слаб. В университета спортувал много и по едно време пробягвал четирийсет мили седмично. Кой затрупан с работа адвокат обаче би могъл да си го позволи? Дебелееше ли, дебелееше и през последната година в Билокси бе заприличал на плондер. Не обръщаше никакво внимание на подмятанията и подигравките на колегите от съда. Самият Карл му бе правил забележка неведнъж, но Патрик продължаваше да се тъпче. Месец преди да изчезне, докато обядваха заедно, му бе казал, че тежи сто и петнайсет килограма, заради което Труди не го оставяла намира. Разбира се, тя играеше аеробика по два часа дневно и бе слаба като манекенка.

Бе казал, че кръвното му налягане е високо и е решил да мине на диета. Карл го бе насърчил. По-късно бе установил, че кръвното му налягане е нормално.

Напълняването и бързото отслабване сега изглеждаха съвсем обясними.

Брадата също. Бе я пуснал през ноември 1990 година и твърдеше, че така ходели ловците на елени. Адвокатите и по-артистичните личности в Мисисипи често си пускаха бради. Било хладно, тестостеронът му се повишил… изглеждал по-млад. Не искаше да я обръсне, а Труди му опяваше и заради това. С времето бе започнала да посивява. Приятелите му свикнаха. Ала не и жена му.

Бе оставил и косата си по-дълга, особено над ушите. Според Карл приличаше на Джими Картър, преди да стане президент. Патрик твърдеше, че бръснарят му починал и не може да се довери на друг.

Обличаше се хубаво и прикриваше тлъстините си, но бе твърде млад, за да се запусне. Три месеца преди да изчезне от Билокси, Патрик бе успял да убеди съдружниците си, че фирмата се нуждае от рекламна брошура. Задачата не беше сложна, но той се бе заел с нея с цялата си енергия. Макар и съдружниците му да смятаха, че не знае за споразумението с Арисия, то скоро щеше да се осъществи и парите вече се мержелееха на хоризонта. Суетата на съдружниците му нарастваше с всеки изминал ден. Такава сериозна фирма, при това забогатяваща в близко бъдеще — защо да не се издигнат в собствените си очи с една професионално изпипана рекламна брошура? А и на Патрик щяха да угодят. Професионален фотограф направи портрети на петимата съдружници, после прекараха заедно близо час пред обектива, докато стане и общата снимка. Патрик отпечата пет хиляди бройки от брошурата и съдружниците я оцениха високо. На втора страница бе самият той — дебел, рошав, с брада… нямаше нищо общо с човека, когото бяха открили в Бразилия.

Когато съобщиха за смъртта му, в пресата бе публикувана тази снимка. Тя бе най-новата, а и по някакво стечение на обстоятелствата Патрик бе изпратил брошурата в местния вестник в случай, че фирмата реши да рекламира. Посетителите в ресторанта на Мери се смяха дълго. Представяха си как Патрик е режисирал фотографирането в заседателната зала на фирмата. Виждаха Боуган, Витрано, Рейпли и Хаварак в най-официалните им костюми, с най-сериозните усмивки, докато съдружникът им в това време подготвя почвата за офейкването.

През месеците след изчезването на Патрик компанията в ресторанта на Мери многократно бе вдигала тостове за него и се бе мъчила да отгатне къде ли може да е. Желаеха му всичко най-хубаво и си мислеха за парите му. С времето изненадата от изчезването му постепенно се стопи. След като бяха разнищили живота му до последната подробност, сбирките постепенно се разредиха и накрая бяха прекратени. Месеците станаха години. Никой не подозираше, че Патрик ще се появи отново.

На Карл и сега му бе трудно да повярва. Влезе в асансьора и се качи до третия етаж. Беше сам.

Питаше се дали е разочарован от Патрик. Имаше твърде много неизвестни. Когато се изнервеше в съда, си представяше как приятелят му се излежава на окъпан от слънце бряг, как отпива леден коктейл и оглежда хубавиците. След като не получи очакваното увеличение на заплатата, се замисли какво ли става с деветдесетте милиона. При последните слухове за фалита на фирмата бе готов да упрекне Патрик за мъките, на които е подложил колегите си. Истината бе, че Карл Хъски си спомняше за Патрик Ланиган поне по веднъж на ден. Всеки ден, откакто бе изчезнал.

В коридора нямаше медицински сестри и други пациенти. Двамата полицаи станаха прави.

— Добър вечер, господин съдия.

Той ги поздрави и влезе в затъмнената стая.