Джон Гришам
Партньори (42)

42

Явно, че определеният час устройваше всички. Нито един служител на съда не си тръгна, след като мълвата достигна до всеки кабинет и канцелария буквално за минути.

Една секретарка на голяма фирма за търговия с недвижими имоти дочу новината, докато проверяваше някакви документи в архивите. Хукна веднага към телефона и съобщи новината в офиса. След няколко минути цялото юридическо войнство по Крайбрежието знаеше, че Ланиган ще се признае за виновен съгласно някаква странна сделка и че ще се опита да го направи тайно — в пет часа в голямата съдебна зала.

Слухът за конспиративно съдебно заседание, което трябва да узакони сключена в задната стаичка сделка, предизвика лавина от телефонни обаждания — до колеги, до съпрузи и съпруги, до любими репортери, до съдружници, отсъстващи от града. За двайсет-трийсет минути половината град знаеше, че Патрик ще се яви в съда, че е сключил сделка и че най-вероятно ще бъде освободен.

Ако бяха съобщили за заседанието във вестника и по таблата за обяви, вероятно то щеше да привлече по-малко внимание. Но заседанието трябваше да се проведе бързо и секретно. Обвито в тайнственост. Юридическата система трябваше да защити един от своите хора.

Групираха се в няколко клюкарски центъра, наблюдаваха как в залата се стичат нови и нови хора и пазеха местата си. Тълпата нарастваше и приказките все повече заприличваха на истина.

Не бе възможно всичките тези хора да грешат. Когато се появиха репортерите, слуховете незабавно станаха факти.

— Той е тук — подвикна някакъв служител на съда, който седеше отпред, и любопитните забързаха да си намерят места.

Патрик се усмихна на двамата телевизионни оператори, които се втурнаха да го пресрещнат пред задния вход. Въведоха го в същата стая на втория етаж и му свалиха белезниците. Панталоните му бяха с няколко сантиметра по-дълги, така че той старателно нави крачолите им. Влезе Карл и помоли охраната да почака в коридора.

— Толкова по въпроса за едно тихо и кротко заседание — каза Патрик.

— Трудно е да се опази нещо в тайна тук. Хубави дрехи имаш.

— Благодаря.

— Един репортер от вестника в Джаксън ме помоли да те попитам…

— В никакъв случай. Нито дума на никого.

— Така и предполагах. Кога тръгваш?

— Не знам. Скоро.

— Къде е момичето?

— В Европа.

— Мога ли да дойда с вас?

— Защо?

— Само искам да гледам.

— Ще ти изпратя видеозапис.

— Много мило, благодаря.

— Наистина ли си готов да тръгнеш? Ако имаше възможност да заминеш веднага, да изчезнеш, ще го направиш ли?

— С деветдесет милиона, или без?

— Все едно.

— Разбира се, че не. Не е същото. Аз обичам жена си, а ти не обичаше твоята. Аз имам три страхотни деца, твоето положение беше различно. Не, не бих избягал. Но не те обвинявам.

— Всеки иска да избяга, Карл. Идва момент, когато всеки си мисли да се чупи. На плажа или в планината се живее много по-добре. Можеш да оставиш проблемите зад гърба си. Ние сме потомци на емигранти, побягнали от мизерията и дошли тук за по-добър живот. Дълго са се движили на запад — спират, живеят, стягат багажа, потеглят… вечно търсейки гърнето злато. Сега вече няма къде да отидеш.

— Ау! Не бях мислил за това в исторически план.

— Въпрос на въображение.

— Ех, ако дедите ми бяха свили от някого деветдесет милиончета, преди да тръгнат от Полша.

— Аз върнах парите.

— Говори се, че ти е останало доста злато в гърнето.

— Един от многото безпочвени слухове.

— Значи, казваш, че новата тенденция е адвокатите да ограбват клиентите си, да горят трупове и да бягат в Южна Америка, където, не ще и дума, е пълно с хубавици, жадуващи ласки?

— Засега поне дава добри резултати.

— Горките бразилци. Ще им се натресат толкова много адвокати мошеници.

Влезе Санди с още един документ за подпис.

— Тръсел е ужасно раздразнителен — каза той на Карл. — Напрежението му се отразява. Телефонът му не престава да звъни.

— А Париш?

— Същинско нервозно кюфте.

— Давай да приключваме, да не вземат да се откажат — каза Патрик, докато се подписваше.

Един пристав застана насред залата, оповести, че заседанието започва, и призова присъстващите да седнат. Залата поутихна и хората забързано се насочиха към свободните столове. Друг пристав затвори двойната врата. Покрай стените останаха правостоящи. Буквално всички служители на съда си намериха някаква работа в предната част на залата. Наближаваше пет и половина.

Съдия Тръсел влезе с обичайното си вдървено достойнство и всички станаха. Той ги поздрави и им благодари за интереса към правосъдието, особено в този късен час. С прокурора бяха решили, че една бърза процедура би събудила подозрения за долнопробна сделка, и затова всичко трябваше да изглежда естествено. Дори бяха обсъдили възможността да отложат заседанието, но подобен акт би създал впечатлението, че се опитват да прикрият нещо.

Въведоха Патрик през вратата до ложата на съдебните заседатели и двамата със Санди заеха местата си. Патрик не погледна към публиката си. Париш стоеше наблизо и гореше от нетърпение да започне. Съдия Тръсел запрелиства една папка, сякаш искаше да прочете всички документи в нея дума по дума.

— Мистър Ланиган — каза той най-накрая бавно, с нисък глас. През следващия половин час всичко щеше да става на бавни обороти. — Депозирали сте няколко искания.

— Да, ваша светлост — каза Санди. — Първото ни искане е обвинението да се промени от предумишлено убийство на посегателство над труп.

Думите отекнаха в притихналата зала. Посегателство над труп?

— Мистър Париш — продължи негова светлост. Бяха се разбрали, че основно ще говори прокурорът. Негова бе тежката задача да обясни ситуацията на съда, за протокола и, най-важното, за пресата и слушащото гражданство.

И той описа последните разкрития доста добре. В края на краищата не ставаше дума за убийства, а за нещо много по-дребно. Щатът не възразявал срещу промяната на обвиненията, защото вече нямало основания да се смята, че мистър Ланиган е убил, когото и да било. Заснова из съдебната зала, несмущаван от обичайните правила на етикета и процедурите. Той бе удобната фасада за всички участници.

— Имаме признание за вина в посегателство над труп. Мистър Париш?

Второ действие приличаше на първо, но този път Париш се впусна с удоволствие да разказва за горкия старец Кловис. Патрик усещаше гневните погледи на присъстващите, докато прокурорът с радост изреждаше пред тях подробностите, които му бе съобщил Санди. „Поне не съм убил никого!“ — искаше му се да изкрещи.

— Признавате ли се за виновен, мистър Ланиган? — попита негова светлост.

— Да — отговори Патрик твърдо, но не и наперено.

— Щатът препоръчва ли някаква присъда? — попита съдията.

Париш отиде до масата си, затършува из бележките си, взе нещо и се върна пред съдията.

— Да, ваша светлост — каза най-накрая. — Имам писмо от мисис Дийна Постъл от Меридън, Мисисипи. Тя е единствената жива внучка на Кловис Гудман. — Подаде писмото на Тръсел, сякаш беше нещо съвсем ново за него. — С това писмо мисис Постъл умолява съда да не наказва мистър Ланиган за това, че е изгорил трупа на дядо й. Той е починал преди четири години и семейството й не желае да понесе още страдания и мъки. Явно мисис Постъл е била в много близки отношения с дядо си и е понесла смъртта му тежко.

Патрик погледна към Санди. Санди не смяташе да отвърне на погледа му.

— Разговаряхте ли с нея? — попита съдията.

— Да. Преди около час. Разчувства се по телефона и ме помоли да не събуждаме отново спомена за онзи тъжен случай. Заяви, че няма да дава показания на никакъв процес, нито пък ще сътрудничи на обвинението. — Париш отново се върна при масата си и затършува из книжата. Говореше на съдията, но всъщност се обръщаше към залата. — Предвид чувствата на близките, щатът препоръчва подсъдимият да бъде осъден на дванайсет месеца затвор, условно, като плати глоба от пет хиляди долара плюс всички съдебни разноски.

— Мистър Ланиган, съгласен ли сте с присъдата? — попита Тръсел.

— Да, ваша светлост — отговори Патрик, навел глава.

— Присъдата е обявена. Нещо друго? — Тръсел вдигна чукчето си и зачака. Представителите на двете страни поклатиха глави. — Заседанието се закрива — добави той и силно удари по масата.

Патрик се обърна и моментално излезе от залата. Отново го нямаше, изчезна пред очите им.

Той и Санди изчакаха около час в кабинета на Хъски, докато се стъмни и последните посетители на съда неохотно се отправят към домовете си. Патрик гореше от нетърпение да си тръгне.

В седем се сбогува с Карл, дълго и сърдечно. Благодари му, че е бил до него, че му е помагал, изобщо за всичко, и обеща да се обажда. На излизане се обърна и пак му благодари, че е носил ковчега.

— Винаги съм насреща — отвърна Карл. — Винаги.

 

 

Тръгнаха от Билокси с колата на Санди. Той шофираше, Патрик се бе отпуснал на седалката до него и за последно се любуваше на гледките по Крайбрежието. Минаха по най-новите казина по плажовете на Билокси и Гълфпорт, покрай кея при Пас Крисчън и щом поеха по моста над залива Сейнт Луис, насреща им блеснаха безброй светлини. Санди му даде телефонния номер и той й се обади в хотела. В Лондон беше три сутринта, но тя вдигна веднага, сякаш бе чакала с ръка на слушалката.

— Ева, аз съм — каза той сдържано. Санди беше готов да спре и да стои отвън, докато двамата говорят. Опита се да не слуша.

— Сега напускаме Билокси и тръгваме към Ню Орлиънс. Да, добре съм. Никога не съм се чувствал по-добре. Ти как си?

Слуша дълго време със затворени очи, отпуснал глава на облегалката, после попита:

— Какво сме днес?

— Шести ноември, петък — отговори Санди.

— Ще те чакам в Екс във „Вила Галиси“ в неделя. Да. Добре съм, скъпа. Обичам те. Сега се наспи, а аз ще звънна пак след няколко часа.

Преминаха границата с Луизиана мълчаливо, но някъде по моста над езерото Пончартрейн Санди каза:

— Днес следобед имах интересен посетител.

— Така ли? Кой?

— Джак Стефано.

— Тук? В Билокси?

— Да. Намери ме в хотела на казиното. Каза, че приключил с Арисия и отивал във Флорида на почивка.

— Защо не го пречука?

— Каза, че съжалявал. Момчетата му се поувлекли там, на юг, когато те хванали, та ме помоли да ти предам извиненията му.

— Какъв тип… Сигурен съм, че не се е отбил само за да се извини.

— Не. Имаше и друго. Разказа ми за предателя в Бразилия, за „Плутон“ и наградите. След това направо ме попита дали момичето, Ева, не е била твоят Юда. Отговорих му, че нямам представа.

— Какво го интересува?

— Добър въпрос. Заяви, че умирал от любопитство. Платил повече от милион, пипнал те, но не открил парите. Нямало да може да спи, докато не разбере. Да ти кажа, склонен бях да му повярвам.

— Звучи логично.

— Каза и че бил изтеглил конете си от състезанието или нещо подобно. Това са негови думи, не мои.

Патрик качи левия си глезен върху дясното коляно и леко докосна раната.

— Как изглежда?

— На петдесет и пет, прилича на италианец. Сива, добре поддържана коса, черни очи… хубав мъж. Защо?

— Защото го виждах навсякъде. През последните три години половината непознати, които се мяркаха пред очите ми в пущинаците на Бразилия, бяха все Джак Стефано. В сънищата ми са ме преследвали стотици мъже, които после се оказваха Джак Стефано. Той се криеше в уличките, зад дърветата, притичваше зад мен по нощните улици на Сау Паулу, преследваше ме с мотоциклети и автомобили. Мислех за Стефано по-често, отколкото за майка си.

— Преследването свърши.

— Най-накрая се уморих, Санди. Отказах се. Да живееш, криейки се, може би изглежда много вълнуващо и романтично, докато не разбереш, че някой те гони. Докато спиш, някой се опитва да те намери. Докато вечеряш с прекрасна жена в десетмилионен град, някой чука на вратите, тихомълком показва снимката ти на този и онзи, предлага пари, подкупи. Откраднах много милиони, Санди. Рано или късно щяха да ме открият. Когато научих, че вече са в Бразилия, разбрах, че краят е близо.

— Как така си се отказал?

Патрик въздъхна и премести тежестта си. Погледна през прозореца към водата долу и опита да събере мислите си.

— Отказах се, Санди. Омръзна ми да се крия и се отказах.

— Да, вече чух това.

— Знаех, че ще ме намерят, така че реших да стане при моите условия, не техните.

— Слушам.

— Парите бяха моя идея. Ева заминаваше за Мадрид, после за Атланта и се срещаше с момчетата от „Плутон“. Плащахме им, за да се свързват със Стефано и да предават информацията и парите. Измъкнахме милиона от Стефано и в края на краищата му казахме къде е хубавата ми къщичка в Понта Поран.

Санди се обърна бавно, с отворена и изкривена на една страна уста, с празен поглед.

— Внимавай къде караш — каза Патрик и посочи пътя напред. Санди завъртя волана и върна колата в платното.

— Лъжеш — каза той, без да помръдне устни. — Знам, че лъжеш.

— Не. От Стефано получихме милион сто и петдесет хиляди. Сега са скрити, заедно с останалите, вероятно в Швейцария.

— Не знаеш ли къде са?

— Тя се грижеше за парите. Ще науча, когато я видя.

Санди бе твърде ужасен, за да каже каквото и да било.

Патрик реши да му помогне.

— Знаех, че ще ме хванат и че ще се опитат да ме накарат да говоря. Нямах представа обаче, че ще стане така. — Посочи раната над левия си глезен. — Предполагах, че ще ме измъчват, но те едва не ме умъртвиха. Най-накрая проговорих и им казах за Ева. По това време тя вече беше изчезнала заедно с парите.

— Наистина са могли да те убият — успя да отвърне Санди. Държеше волана с дясната си рака, а с лявата се почесваше по главата.

— Така е. Наистина. Два часа след като ме хванаха обаче, ФБР във Вашингтон знаеше, че съм в ръцете на Стефано. Това ме спаси. Стефано не можеше да ме убие, защото федералните знаеха за мен.

— А как…

— Ева се обади на Кътър в Билокси. Той е позвънил във Вашингтон.

Санди искаше да спре колата, да излезе вън и да крещи. Да се надвеси над парапета и да избълва куп ругатни. Точно когато си мислеше, че е научил всичко за миналото на Патрик, се бе появило още нещо…

— Проявил си се като проклет глупак, ако си ги оставил да те хванат.

— Така ли? А не излязох ли току-що от съдебната зала като свободен човек? Не разговарях ли с жената, която обичам и която съхранява богатството ми? Миналото най-накрая приключи, Санди. Не разбираш ли? Вече никой не ме търси.

— Толкова много неща можеха да се объркат…

— Да, но не се объркаха. Имах парите, записите, алибито с Кловис. И четири години на разположение, за да обмисля всичко много добре.

— Изтезанията не са влизали в сметките ти.

— Така е. Но раните ще заздравеят. Не разваляй мига, Санди. Нося се по гребена на вълната.

Санди го остави пред къщата на майка му, дома, в който бе израснал. Във фурната се печеше кейк. Мисис Ланиган го покани да остане, но той знаеше, че имат нужда да са сами, пък и той не бе виждал жена си и децата от четири дни. Продължи към дома си, а в ума му все още бушуваше буря.