Джон Гришам
Партньори (40)

40

Патрик седеше в края на масата. Пред него нямаше нищо, за разлика от пространството пред адвоката му вдясно, където имаше две папки и няколко бележника, подготвени като оръжия за битка. Т. Л. Париш седеше вляво и пред него имаше само един бележник, но прокурорът бе въоръжен и с касетофон, който бе донесъл със съгласието на Патрик. Нямаше да има сътрудници и обслужващ персонал да усложняват допълнително нещата, но добрият юрист има нужда от доказателства, така че се съгласиха на записа.

След като федералните власти бяха оттеглили обвиненията си, задачата да се раздаде правосъдие по „случая Патрик“ оставаше изцяло в ръцете на щата. Париш чувстваше отговорността си. Федералните му бяха прехвърлили обвиняемия, за да погнат сенатора — едрата риба. Въпросният обвиняем обаче се канеше да добави нови елементи към версията си и прокурорът бе изцяло в ръцете му.

— Можеш да забравиш за предумишленото убийство, Тери — каза Патрик. Въпреки че почти всички го наричаха „Тери“, фамилиарното обръщение в устата на подсъдим, когото бегло познаваше преди години, го подразни. — Не съм убивал никого.

— Кой изгоря в колата?

— Един човек, който бе починал четири дни преди това.

— Познаваме ли го?

— Не. Беше един старец, когото никой не познаваше.

— Как умря този старец?

— От старост.

— А къде умря от старост този старец?

— Тук, в Мисисипи.

Париш чертаеше линии и квадратчета в бележника си. Когато федералните вдигнаха ръце, вратата зейна и Патрик се нагласи за път; никакви белезници, никакви вериги на краката не бяха в състояние да го спрат.

— Значи си изгорил труп?

Точно така.

— Нямаме ли квалификация за това?

Санди му подаде лист. Париш го прочете бързо и каза:

— Извинете ме. Не гледаме такива дела всеки ден.

— Това е всичко, с което разполагаш, Тери — каза Патрик със спокойната самоувереност на човек, който е планирал тази среща години наред.

Париш бе сигурен в това, но никой прокурор не свива знамената толкова лесно.

— Мирише ми на година в Парчман — отбеляза той. — Една година, прекарана там, ще ти се отрази добре.

— Разбира се, само че няма да ходя в Парчман.

— А къде смяташ да отидеш?

— Някъде другаде. И при това с билет за първа класа.

— Не бързай толкова. Имаме труп.

— Не, Тери. Нямаме труп. Не си наясно кой е бил кремиран, а аз няма да ти кажа, ако не постигнем споразумение.

— Какво е то?

— Оттегляш обвиненията. Отказваш се. Двете страни си събират багажа и се прибират у дома.

— О, ще изглежда чудесно. Хващаме обирача на банки, той връща парите, а ние оттегляме обвиненията и му махаме за довиждане. Останалите четиристотин обвиняеми, които очакват присъда, ще схванат посланието. Сигурен съм, че и адвокатите ще разберат. Истинско тържество на правдата и законността.

— Не ме интересуват останалите четиристотин, както и те не се интересуват от мен. Така е в наказателната практика, Тери. Всеки се грижи за себе си.

— Но не всеки се появява на първа страница на вестника.

— О, да, разбирам. Безпокоиш се за медиите. Кога трябва да те преизбират? Догодина ли?

— Нямам конкуренти. Не се безпокоя за медиите.

— Разбира се, че се безпокоиш. Ти си държавен служител и работата ти е да се безпокоиш за медиите, точно затова ще оттеглиш обвиненията срещу мен. Няма начин да спечелиш. Говориш за първа страница на вестника? Представи си собствената ти снимка там, след като изгубиш.

— Семейството на жертвата не желае да подава иск в съда — обади се Санди. — От друга страна, е готово да направи публично изявление. — Вдигна лист хартия и го размаха.

Посланието бе ясно: имаме доказателствата, семейството е на наша страна, знаем кои са тези хора, а ти — не.

— Ще изглежда чудесно на първа страница — добави Патрик. — Семейството на жертвата те умолява да не започваш процес.

Колко им платихте, понечи да попита Париш, но се отказа. Все едно. Пак задраска нещо в бележника си. Пак прецени намаляващите си шансове, докато касетофонът записваше тишината.

След като заплете опонента си във въжетата, Патрик нанесе нокаутиращия удар.

— Слушай, Тери — каза той съвсем искрено, — не можеш да ме съдиш за убийство. Няма начин. Не можеш да ме съдиш за посегателство над труп, защото не знаеш чий е този труп. Не разполагаш с нищо. Знам, че ще ти е трудно да преглътнеш този хап, но това не променя нещата. Ще понесеш известни упреци, но, по дяволите, това е част от работата ти.

— Да, благодаря. Ето какво, мога да те осъдя за посегателство на труп. Неизвестен.

— А защо не неизвестна? — попита Санди.

— Все едно. Ще извадим от архивите всички старци, които са умрели в началото на февруари деветдесет и втора. Ще отидем при близките им и ще проверим дали сте разговаряли с тях. Можем дори да вземем съдебно нареждане и да изкопаем някой и друг гроб. Няма да бързаме. Между временно ще те прехвърлим в окръжния затвор и съм сигурен, че шериф Суийни с удоволствие ще те сложи при подходящи съкилийници. Ще се противопоставим на пускането ти под гаранция, защото имаш склонност да бягаш. Ще минат месеци. Ще дойде лятото. В затвора няма климатична инсталация. Ще отслабнеш още повече. Ще продължим да ровим и с малко късмет ще намерим празния гроб. Точно след девет месеца, двеста и седемдесет дни след връчването на обвинителния акт, ще започне делото, както е по закон.

— А как ще докажеш, че съм го направил аз? Няма свидетели. Имаш само косвени доказателства.

— Те са достатъчно красноречиви, но все пак, мисля, че не схвана най-важното. Ако се бавя, мога да удължа с още два месеца присъдата ти. Това значи, че ще прекараш в затвора близо година преди процеса. Това е доста време за човек, който има толкова много пари.

— Ще се справя — каза Патрик и се втренчи в очите на Париш с надеждата да не мигне първи.

— Може би, но не можеш да си позволиш риска да бъдеш осъден.

— Какво целиш? — попита Санди.

— Погледнете нещата отвисоко — отвърна Париш и разпери ръце над главата си. — Не можеш да ни правиш на глупаци, Патрик. Федералните се изнизаха през задния вход. На щата не му остана кой знае какво. Дай ни някакъв шанс, поне малък, какъвто и да е.

— Ще ви позволя да ме осъдите. Ще вляза в съда, ще се изправя пред съдията, ще изслушам обвиненията и ще се призная за виновен в посегателство над труп. Но няма да лежа в затвора. Ти ще обясниш на съдията, че близките на жертвата не искат да ме съдят. Ще препоръчаш условна присъда, изпитателен срок, глоби, обезщетения, каквото и да е. Ще поговориш за мъченията, които изтърпях. Можеш да направиш това и авторитетът ти няма да пострада. Същественото е — никакъв затвор.

Париш забарабани с пръсти и анализира предложението.

— И ще разкриеш името на жертвата?

— Да, но само след като се споразумеем.

— Имаме разрешение от семейството на жертвата да отворим ковчега — намеси се Санди и размаха друг документ.

— Бързам, Тери, чака ме пътуване.

— Искам да поговоря с Тръсел. Той трябва да одобри всичко това.

— Ще го одобри — кимна Патрик.

— Споразумяхме ли се? — попита Санди.

— С мен да — кимна Париш и изключи касетофона. Събра оръжията си и ги натъпка в куфарчето. Патрик намигна на Санди. — Ааа… между другото, щях да забравя — каза Париш, когато стана. — Какво можеш да ни кажеш за Скарбъро?

— Мога да ви дам новото му име и номера на социалната му осигуровка.

— Значи все още е жив?

— Да. Можете да се уверите в това, но без да го безпокоите. Момчето не е направило нищо лошо.

Прокурорът излезе, без да каже дума повече.

 

 

Срещата й в два часа беше с един от вицепрезидентите на Дойче Банк в Лондон. Беше немец, който говореше английски перфектно, имаше безупречен тъмносин костюм, сковани движения и застинала усмивка. Той погледна краката й за част от секундата и се зае за работа. Съгласно нареждане на неговата банка, клон Цюрих, в Америка Банк, клон Вашингтон, трябваше незабавно да бъдат прехвърлени сто и тринайсет милиона долара. Тя му даде банковата сметка и инструкциите по превода. Поднесоха й чай с бисквити, а той се извини и отиде в съседната стая, за да проведе разговор с Цюрих.

— Няма проблем, мисис Пирис — каза той, когато се върна с по-топла усмивка. Взе си бисквита. Тя не бе очаквала проблеми.

Компютърът му зажужа тихо и делово и се появи разпечатка — Подаде й я. След превода по сметката в Дойче Банк щяха да останат милион и деветстотин хиляди долара и центове. Тя сгъна разпечатката и я прибра в чантата си — елегантен нов „Шанел“.

В Друга швейцарска сметка имаше три милиона. В Канадска банка на Големия Кайманов остров имаше шест милиона и половина. Един брокер на Бермудските острови бе инвестирал четири милиона, а в Люксембург стояха още седем милиона и двеста хиляди, но те трябваше да се раздвижат.

Когато свърши работата си, излезе от банката и се качи на колата, която шофьорът й бе паркирал недалеч. Щеше да се обади на Санди и да го уведоми за следващите си ходове.

 

 

Изявата на Бени като беглец, укриващ се от федералните служби, трая кратко. Приятелката му прекара нощта във Франкфурт, после отлетя за Лондон и кацна на Хийтроу по обяд. Тъй като се знаеше за нейното пристигане, митническият служител провери паспорта й два пъти и я накара да чака. Беше с тъмни очила и ръцете й трепереха. Това бе уловено от видеокамерата.

На стоянката за таксита неволно я задържа един полицай, който, изглежда, се грижеше да няма пререждане. Помоли я да застане до две други дами, и да почака малко. Шофьорът, който я качи, беше истински шофьор на такси, но само преди секунди бе инструктиран и му бе връчена малка радиостанция.

— Хотел „Атенеум“, на Пикадили — каза тя.

Шофьорът потегли сред натовареното движение и съобщи с равен глас посоката по радиото.

Не бързаше. Остави я пред вратата на хотела час и половина по-късно. Наложи й се да почака и на рецепцията. Служителят се извини за забавянето, но компютърът бил развален.

Когато им съобщиха, че телефонът в стаята й вече се подслушва, й връчиха ключа и пиколото я поведе. Тя му даде малък бакшиш, заключи вратата, сложи веригата и веднага грабна телефона.

Първото, което я чуха да казва, беше:

— Бени, аз съм. Пристигнах.

— Слава богу — въздъхна Бени. — Добре ли си?

— Добре съм. Страх ме е.

— Някой проследи ли те?

— Не, не мисля. Бях много внимателна.

— Добре. Слушай сега. На Брик Стрийт, на две преки от твоя хотел, има малко кафене. Чакай ме там след час.

— Добре. Страх ме е, Бени.

— Всичко е наред, скъпа. Нямам търпение да те видя.

Когато отиде в кафенето, Бени го нямаше. Остана там цял час, после я обзе страх и се върна тичешком в хотела. Той не се обади, тя така и не мигна.

На сутринта взе вестниците от фоайето и ги прегледа, докато пиеше кафе в ресторанта. Най-накрая, някъде на задните страници на „Дейли Мейл“, видя кратко съобщение, че някой си Бенджамин Арисия, издирван от американските служби, е бил заловен.

Тя си събра багажа и си запази място за полет до Швеция.