Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Partner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Партньори

Издателство „Обсидиан“, София, 1997

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–8240–44–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от V79)

25

Паулу Миранда бе чул гласа на дъщеря си по телефона преди два дни. Обади му се от някакъв хотел в Ню Орлиънс. Продължаваше да работи за тайнствения си нов клиент и да пътува. Бе го предупредила още веднъж, че може да се появят хора, които да се интересуват от нея и да го наблюдават, защото клиентът й имал врагове в Бразилия. Както и при предишните си обаждания, Ева говореше завоалирано, бе лаконична и явно уплашена, макар че отчаяно се стремеше да го прикрие. Той се бе ядосал и бе настоял за подробности. Тя се безпокояла повече за неговата безопасност. Беше й казал, че иска да се прибере. Бе избухнал и й бе обяснил, че е разговарял със съдружниците от фирмата й и е научил, че е уволнена. Тя го бе уверила, че сега работи самостоятелно, че има много богат клиент, занимаващ се с международна търговия, и че отсега нататък ще пътува често и продължително.

Не искаше да спори с дъщеря си по телефона, особено след като толкова се безпокоеше за нея.

Освен другото, беше му дошло до гуша от дребните мъже, които се спотайваха около къщата му и го следяха, докато пазаруваше или отиваше на лекции в Католическия университет. Паулу ги наблюдаваше — винаги бяха наблизо. Измисли им прозвища. Говори на няколко пъти с портиера от блока на Ева и научи, че и там се навъртат същите потайни субекти.

Последната му лекция, която бе посветена на немската философия, завърши в един. Прекара половин час в кабинета си с някакъв любознателен студент и си тръгна. Валеше, а бе забравил чадъра си. Колата му беше на малкия паркинг зад сградата.

Осмар чакаше. Паулу излезе от сградата, потънал в мисли, със забит в земята поглед и вестник над главата си. Умът му бе на километри разстояние, когато стъпи в локвата край колата си, паркирана под едно дърво, от което капеше вода. До колата му бе спрял товарен микробус фиат. Появи се шофьорът, но Паулу не го забеляза. Онзи отвори задната врата, но Паулу не чу и не видя. Бръкна в джоба си, за да извади ключовете, ала в този момент Осмар го блъсна отстрани и грубо го натика в микробуса. Куфарчето му падна на земята.

Вратата на фиата се затръшна. В тъмнината някой опря пистолет между очите на Паулу и каза да не вдига шум. Книжата от куфарчето се разпиляха край колата му.

Микробусът потегли.

Телефонно обаждане уведоми полицията за отвличането.

След час и половина излязоха от града и продължиха нататък, но Паулу нямаше представа къде се намира. В микробуса беше горещо — нямаше прозорци, нито осветление. Виждаше силуетите на двама въоръжени. Спряха зад някаква ферма и вкараха Паулу в ниската сграда. Квартирата му бе отзад — спалня, баня, всекидневна с телевизор. Имаше предостатъчно храна. Обясниха му, че няма да пострада, освен ако не опита да избяга, разбира се. Щяха да го държат около седмица и след това да го освободят, ако се държи както трябва.

Той заключи вратата и погледна през прозореца. Под едно дърво седяха двама мъже и пиеха чай. Автоматите им бяха наблизо.

Анонимен глас се обади на сина на Паулу в Рио, на портиера в блока, където бе апартаментът на Ева, в бившата й фирма и на нейна приятелка, работеща в туристическо бюро. Бе казано едно и също — Паулу Миранда е отвлечен. Полицията го издирва.

 

 

Ева беше в Ню Йорк от няколко дни — бе наела апартамент в хотел „Пиер“, пазаруваше на Пето Авеню и прекарваше часове наред в музеите. Бе инструктирана да се движи непрекъснато, да се появява периодично в Ню Орлиънс и да изчезва. Беше получила три писма от Патрик, тя му бе писала два пъти. Кореспонденцията им минаваше през Санди. Физическите страдания определено не бяха повлияли на способността на Патрик да мисли за подробностите. Писмата му бяха конкретни — планове, инструкции, действия в случай на непредвидени обстоятелства.

Обади се на баща си, но никой не вдигна телефона. Обади се на брат си и земята се разклати под краката й. Той настоя да се върне незабавно. Брат й беше деликатен човек, не бе свикнал на напрежение и натиск. Предаваше се лесно. Трудните семейни решения винаги оставаха за Ева.

Държа го на телефона половин час, докато се опитваше да успокои и него, и себе си. Нямаше искане за откуп. Нито пък похитителите се бяха обадили.

 

 

Тя позвъни въпреки забраната му. Засуети се пред един телефонен автомат на летище Ла Гуардия — попипваше нервно косата си, озърташе се през непрозрачните тъмни очила. Набра номера на стаята му и заговори на португалски. Ако подслушваха, най-малкото трябваше да си намерят преводач.

— Патрик, Лия е — каза тя колкото се може по-спокойно.

— Какво се е случило? — попита той на португалски. Не бе чувал чудесния й глас от доста време, но не се радваше.

— Можем ли да говорим?

— Да. Какво има? — Патрик непрекъснато следеше дали подслушват телефона му. Беше му досадило да го прави. С устройството, което му бе донесъл Санди, проверяваше всички възможни места в стаята, където биха могли да скрият бръмбар. Охраняваха го непрекъснато и това донякъде го успокояваше. Опасяваше се обаче за външните линии.

— Баща ми — отговори Лия и му разказа набързо за отвличането. — Трябва да се прибера.

— Не, Лия — каза той спокойно. — Това е капан. Баща ти не е богат човек. Не искат пари. Искат теб.

— Не мога да зарежа баща си.

— Но не можеш и да го намериш.

— Аз съм виновна за всичко.

— Не. Вината е моя. Все едно, не влошавай положението допълнително, защото точно това ще стане, ако хлътнеш в капана им.

Тя продължаваше нервно да подръпва косата си и да наблюдава бързащите тълпи наоколо.

— Какво да направя?

— Отиди в Ню Орлиънс. Когато пристигнеш там, обади се на Санди. Остави ме да помисля.

Тя си купи билет и седна на място край стената, което й даваше възможност да скрие лицето си зад списание. Мислеше за баща си и за ужасните мъчения, на които биха могли да го подложат. Двамата мъже, които обичаше, бяха отвлечени от едни и същи хора. Патрик все още беше в болница заради раните си. Баща й беше по-възрастен и много по-слаб. Страдаше заради нея, а тя не бе в състояние да направи каквото и да било.

 

 

След многочасово издирване един полицай от Билокси най-накрая засече колата на Ланс — тръгваше си от Гранд Казино в десет и двайсет вечерта. Спря го и го задържа без обяснения, докато накрая пристигна Суийни. Двамата седнаха на задната седалка на патрулната кола, в паркинга на една закусвалня.

Шерифът попита как върви бизнесът с наркотиците и Ланс отговори, че върви добре.

— Как е Труди? — попита шерифът, захапал клечка за зъби. Двамата се надпреварваха кой ще изглежда по-невъзмутим. Ланс дори бе сложил най-новите си тъмни очила.

— Добре е. Как е жена ти?

— Нямам такава. Слушай, Ланс, получихме сериозна информация, че търсиш наемен убиец.

— Това е лъжа. Пълна лъжа.

— Хубаво. Само че ние не сме убедени. Ето какво… Всичките ти приятелчета са точно като теб. Или са пуснати с изпитателен срок от затвора, или се трудят усилено да влязат там. Боклуци. Абсолютни боклуци. Непрекъснато посягат към мръсните пари и си търсят белята. Ако чуят хубав слух, горят от нетърпение да го подшушнат на федералните. Току-виж, съкратили им изпитателния срок.

— Чудесно. Много хубаво. Харесва ми.

— Знаем, че имаш малко пари и че онази жена ще се прости с цяло състояние, ако мистър Ланиган остане жив.

— Кой?

— И тъй, ето какво ще направим заедно с федералните. Ще наблюдаваме теб и жената. Умеем да гледаме и да слушаме много добре. Ако направиш една погрешна стъпка, ще те спипаме. И ти, и Труди ще имате повече неприятности от Ланиган в момента.

— Това трябва да ме изплаши, така ли?

— Ако имаш малко ум, ще те изплаши.

— Мога ли да си вървя?

— Разбира се.

Отвориха вратите от двете страни и отведоха Ланс до колата му.

 

 

По същото време агент Кътър позвъни на вратата на Труди. Надяваше се да е заспала. Бе изчакал в едно кафене да му се обадят, щом задържат Ланс.

Труди не спеше. Отключи и открехна вратата, без да сваля веригата.

— Какво искате? — попита тя.

Кътър показа значката си и натърти:

— ФБР. Може ли да вляза?

— Не.

— Ланс е задържан от полицията. Мисля, че трябва да поговорим.

— Какво!?

— От полицията в Билокси.

Откачи веригата и отвори. Застанаха във вестибюла, един срещу друг.

— Какво е направил? — попита Труди.

— Мисля, че скоро ще го пуснат.

— Ще се обадя на адвоката си.

— Добре, но преди това трябва да ви кажа нещо. От много надежден източник научихме, че Ланс търси наемен убиец, за да премахне съпруга ви, Патрик Ланиган.

— Не! — Скри устата си с длан. Изненадата й изглеждаше искрена.

— Истина е. Ще бъдете обвинена и вие. Ланс се опитва да опази вашите пари и съм сигурен, че ще ви сметнат за съучастничка. Ако нещо се случи с Ланиган, най-напред ще потърсим вас.

— Не съм направила нищо.

— Засега. Наблюдаваме ви внимателно, мисис Ланиган.

— Не ме наричайте така.

— Извинете.

Кътър си тръгна и я остави неподвижна във вестибюла.

 

 

Санди паркира край Канал Стрийт в полунощ и се втурна по Декатур към центъра на Френския квартал. Патрик му бе дал строги инструкции по отношение на мерките за сигурност, особено при срещите с Лия. Той бе единственият, който би могъл да ги заведе при нея, и затова трябваше да проявява максимална предпазливост.

— Тя е в голяма опасност, Санди — бе му казал Патрик преди час. — Никаква предпазливост не може да е излишна.

Обиколи карето три пъти и когато се увери, че никой не го следи, влезе в един бар, където изпи чаша сок. Продължи да наблюдава улицата. След това прекоси платното и влезе в хотел „Роял Сонеста“. Скри се сред тълпата туристи във фоайето, влезе в асансьора и се качи на третия етаж. Лия отвори вратата и заключи, когато влезе.

Изглеждаше уморена и измъчена, но това не бе изненадващо.

— Съжалявам за баща ти — каза Санди. — Научи ли нещо ново?

— Не. Пътувах. — Върху телевизора имаше поднос с кафе. Санди наля чаша и си сложи захар.

— Патрик ми разказа — кимна той. — Кои са тези хора?

— Ето там има една папка — каза Лия и посочи към малката масичка. — Седни.

Санди се настани на леглото с кафето в ръка и зачака. Беше време да поговорят.

— Запознахме се през деветдесет и четвърта, в Рио. Патрик ми каза, че е канадски бизнесмен и че имал нужда от адвокат с опит в търговията. Всъщност обаче имаше нужда от приятел. Бяхме приятели в продължение на два дни, после се влюбихме. Каза ми всичко за миналото си. Всичко. Бе успял да изчезне безследно и притежаваше много пари, но не можеше да забрави миналото си. Беше решен да научи кой го преследва и дали се движи във вярна посока. През август деветдесет и четвърта дойдох в Щатите и се свързах с частна детективска агенция от Атланта. Казваше се група „Плутон“. Странно име. Беше на няколко бивши агенти от ФБР. Патрик я открил, преди да изчезне. Представих се с фалшиво име. Обясних, че съм от Испания и че ми е необходима информация за издирването на Патрик Ланиган. Платих петдесет хиляди долара. Изпратиха хора в Билокси и най-напред се свързаха със старата фирма на Патрик. Казаха, че могат да кажат нещо за местонахождението му и съдружниците веднага ги изпратиха при един човек във Вашингтон, който се казваше Джак Стефано. Стефано е скъп копой, специалист по икономически шпионажи издирване на хора. Срещнаха се с него във Вашингтон. Той не им каза кой знае какво, но бе ясно, че именно той ръководи издирването на Патрик. След това разговаряха с него още няколко пъти и стана ясно, че е обявена награда. Стефано се съгласи да им плати петдесет хиляди долара, ако информацията, която му дадат, го отведе при Патрик. Разбира се, по време на срещите си те успяха да научат, че Стефано има сериозни основания да смята, че Патрик е в Бразилия. Това, естествено, ни ужаси.

— Тогава ли разбрахте за първи път, че преследвачите знаят в коя държава е той?

— Да. Беше прекарал в Бразилия повече от две години. Когато ми разказа историята си, не беше сигурен дали онези знаят на кой континент да го търсят. Като разбра, че са научили в коя държава е, беше потресен.

— Защо не избяга отново?

— Поради много причини. Мислеше за това. Разговаряхме надълго и нашироко. Бях готова да тръгна с него. В края на краищата реши, че ще може да се скрие в страната.

Познаваше я добре… езика, хората, милионите места, където би могъл да изчезне. Освен това не желаеше да напускам дома си. Реши, че няма смисъл да заминаваме в Китай например или нещо подобно.

— Може би не е било възможно да избягате.

— Да. Поддържах връзка с групата „Плутон“. Бяхме ги наели да следят, доколкото е възможно, как върви разследването на Стефано. Обадиха се на клиента му, мистър Бени Арисия, и на застрахователните компании. Намекнаха, че разполагат с известна информация за Патрик, но отново ги препратиха към Джак Стефано. Отивах при тях през три-четири месеца, винаги летях през някой европейски град и те ми докладваха докъде са стигнали.

— А как го е открил Стефано?

— Сега не мога да ти разкажа тази история. Ще трябва да го направи Патрик.

Поредната черна дупка, доста голяма при това. Санди остави чашата с кафето на пода и се опита да подреди мислите си. Със сигурност щеше да му е много по-лесно, ако тези двамата му бяха казали всичко. Трябваше да започнат от самото начало и без да пропускат нищо, да стигнат до настоящето, за да може той, адвокатът им, да се погрижи за непосредственото им бъдеще. А може би не се нуждаеха от помощ?

Значи Патрик знаеше как са го намерили.

Лия му подаде дебелата папка.

— Това са хората, които са отвлекли баща ми.

— Стефано ли е?

— Да. Аз съм единственият човек, който знае къде са парите. Отвличането е капан.

— А Стефано откъде знае за теб?

— Патрик им е казал.

— Патрик?

— Да. Видя раните му, нали?

Санди се изправи и се опита да се овладее.

— Тогава защо не им е казал и къде са парите?

— Защото не знае.

— Поверил е всичко на теб?

— Нещо такова. Аз ги контролирам. Сега преследват мен, а баща ми пострада, без да има никаква вина.

— И какво трябва да направя аз?

Лия отвори едно чекмедже и извади друга папка, доста по-тънка.

— Тук има информация за разследването на ФБР относно изчезването на Патрик. Не научихме кой знае какво. Ясно е защо. Случаят е даден на един агент на име Кътър, от Билокси. Веднага щом научих, че Патрик е бил заловен, му се обадих. Вероятно това е спасило живота му.

— Един момент. Не схващам много добре.

— Казах на Кътър, че Патрик Ланиган е бил открит и че е задържан от хора, които работят за Джак Стефано. Предполагаме, че Кътър веднага е отишъл при Стефано и го е заплашил. Неговите хора са изтезавали Патрик почти до смърт в продължение на няколко часа, после са го предали на ФБР.

Санди затвори очи и се помъчи да осмисли чутото.

— Продължавай — каза накрая.

— Два дни по-късно Стефано беше арестуван във Вашингтон, а офисът на фирмата му — запечатан.

— Откъде знаеш това?

— Все още плащам доста пари на онези от „Плутон“. Добри са. Подозираме, че Стефано се е разприказвал пред ФБР, като в същото време тихомълком продължава да ме търси. Затова пострада и баща ми.

— Какво трябва да кажа на Кътър?

— Най-напред му разкажи за мен. Представи ме като адвокатка, която е много близка с Патрик и го съветва по всички важни въпроси. Кажи му, че съм в течение на нещата. След това му кажи за баща ми.

— И смяташ, че ФБР ще притисне Стефано?

— Може би да, може би не. Във всеки случай нямаме какво да губим.

Наближаваше един и тя бе много уморена. Санди взе папките и се отправи към вратата.

— Имам да ти разкажа още много неща — поклати глава Лия.

— Би било чудесно, ако знаех всичко.

— Дай ни малко време, това е.

— По-добре побързайте.