Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (24)

XXIV
У дома!

Колкото повече Тарзан наближаваше лагера на абисинците, толкова повече се уверяваше, че хората там не могат да се справят с положението. Накрая между дърветата се показаха лагерните огньове. Тарзан увисна на един клон, откъдето можеше да види цялото сражение. Той веднага забеляза фигурата на жена, която стоеше на два метра от огромен лъв. Само трупът на един кон ги делеше.

Лъвът вече се готвеше за скок, когато човекът маймуна увисна точно над него.

Джейн сякаш се беше вкаменила под погледа на звяра. Очакваше с пълно безразличие неговото нападение. Чакаше равнодушно късите мъчения, които ще й причинят страшните зъби и кривите жестоки нокти, преди да настъпи пълната забрава на скръбта и страданията.

Защо да бяга? Все едно, няма спасение! Тя дори не затвори очи, за да не гледа разтворената паст на лъва. Видя го как подви задни лапи под корема, готвейки се за скок. Видя как в същия момент, в който скочи Нума, към него се метна бронзово тяло.

Тя забрави за лъва, за опасността, в която се намира, виждайки чудото на възкресението. С полуотворена уста, притиснала ръце към гърдите си, младата жена се наведе напред, омаяна от странното видение.

Тарзан, нейният Тарзан беше жив! Вик на неизказана радост се откъсна от устните й и замря, като видя, че мъжът й е без оръжие.

Бързият поглед на човека маймуна се спря на рязана пушка, която лежеше до обезобразеното тяло. Когато лъвът се изправи на задните си лапи за да хване дръзкото същество, осмелило се да противопостави нищожната си сила на Нума и плячката му, тежката пушка проряза шумно въздуха и се стовари върху широката му глава.

Това не беше обикновен удар. Това беше безумната ярост на дивия звяр и неговите стоманени мускули.

Разтрошената цев се заби дълбоко в пръснатия череп, а тежкото желязно дуло се изви под остър ъгъл.

В момента, когато Джейн се хвърляше в прегръдката на съпруга си, лъвът падаше бездиханно на земята. Тарзан притисна скъпото същество към мощната си гръд, подхвана го и пак скокна на дървото.

Абисинците видяха голото видение. Видяха как уби Нума, как отвлече пленницата им и как изчезна неочаквано, както се и появи.

Те бяха заети със самозащитата си и не се опитаха да си хабят скъпоценните патрони, които в следващия миг можеше да им потрябват.

Тарзан лесно се скри, отнасяйки Джейн със себе си. Дълго още до тях достигаха звуците на битката. С препълнено от радост сърце Тарзан отиваше към мястото, където беше оставил Вертер. Той беше много щастлив и реши да му прости. Нещо повече, реши да укрие беглеца. Но когато дойде на мястото, Вертер не беше там. Тарзан го извика няколко пъти, но отговор не последва. Като се убеди, че белгиецът нарочно се е укрил от него, той реши да не излага жена си на повече опасности.

— С бягството си той признава своята вина, Джейн — каза той. — Нека го оставим на участта, която сам си е приготвил.

Те се упътиха към мястото, където някога бяха щастливи, където беше техният дом и където цареше опустошение и разорение.

Пътят им минаваше през селището на Ахмед Зек. Те се спряха в изненада. На мястото му имаше обгорели и димящи остатъци от оградата и хижите — неми свидетели на отмъщението на могъщ враг!

— Това е работа на вазирите — извика Тарзан.

— Да ги благослови бог! — продума Джейн.

— Те трябва да са съвсем близо пред нас — каза Тарзан. — Там е Басули, а с него са и другите. Златото пропадна, пропаднаха съкровищата на Опар. Но ние имаме любовта си, имаме и нашите вазири. Останаха ни любовта, предаността и дружбата. Какво значат златото и съкровищата в сравнение с това?

— Да беше жив Мугамби — отговори тя, — той и другите храбри воини!

Обзети от радост и тиха печал, те вървяха през познатите джунгли. Привечер до ушите на Тарзан долетяха слаби гласове.

— Приближаваме вазирите — каза той. — Чувам гласовете им. Навярно се приготвят за нощуване.

След половин час те достигнаха групата черни воини, които Басули беше събрал. С тях бяха и жените от племето им, които те намериха в лагера на Ахмед Зек. До Басули се открояваше висока черна фигура. Това беше Мугамби, когото Джейн смяташе за загинал.

О каква среща беше! Цялата история беше разказана стотина пъти. Най-често споменаваното име беше това на Вертер. Единствено лейди Грейсток можеше да каже нещо достойно за него, но то не можеше да се свърже с никое от гнусните му дела.

— Дълбоко в сърцето си всеки човек носи зрънце справедливост — каза Тарзан. — Твоето доверие и безпомощност са пробудили в него за миг заспалата му съвест.

Изминаха няколко месеца. С помощта на златото от Опар верните вазири възстановиха разрушените имения на Грейсток. Животът в големия африкански чифлик започна да тече спокойно, както и преди. Забравени бяха скръбта и несгодите от миналото.

За първи път след толкова месеци труд лорд Грейсток си разреши едно малко развлечение. Той уреди голям лов, с който искаше да се отпразнува завършването на строителството.

Ловът беше изключително сполучлив и след десет дни тежко натоварените ловци се запътиха обратно към равнината Вазири.

Лейди и лорд Грейсток заедно е Мугамби и Басули яздеха напред и смеейки се, разговаряха. Конят на Джон Клейтън се спря и изцвили. Нещо го беше уплашило.

— Какво е това? — извика Тарзан, скачайки от него.

След минута четиримата заобиколиха купчина човешки кости. Тарзан се наведе и вдигна една кожена торбичка, която се търкаляше между тях. Вик на учудване се откъсна от устните му, когато напипа вътре в нея малки твърди предмети.

— Съкровището на Опар! — извика той. — А това е всичко, което е останало от Вертер.

И той посочи купчината в краката си. Мугамби се засмя.

— Погледни вътре, бвана — извика той, — и ще видиш какви са съкровищата от Опар. Ще видиш за какво е рискувал живота си този белгиец.

Чернокожият воин се смееше високо.

— Защо се смееш? — попита Тарзан.

— Аз напълних торбичката на белгиеца с речни камъчета, преди да избягам от лагера на абисинците. Отвори и ще видиш.

Тарзан развърза ремъка и изсипа върху дланта си шепа камъчета. Очите на Мугамби се разшириха, а Джейн извика от възторг. Камъчетата искряха с всички цветове на дъгата.

— Съкровищата на Опар! — извика Тарзан. — Но как са попаднали отново у Вертер?

Но Чолк и Вертер бяха мъртви, никой друг не можеше да даде отговор на този въпрос.

— Горкият! — продума човекът маймуна, скачайки на седлото си. — Дори след смъртта си той ми връща откраднатото! Нека костите му почиват в мир!