Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (9)

IX
Вертер открадва скъпоценните камъни

Два дни Вертер търси своите спътници, които беше оставил в основата на хълмовете. Едва към края на втория ден той се натъкна на три обезобразени трупа. Веднага му стана ясно какво се е случило. От малкия отряд, който го придружаваше, само трима не бяха роби. Останалите очевидно се бяха възползвали от сгодния случай да си върнат свободата. Студена пот изби по челото на Вертер. Само благодарение на щастливата случайност той не беше споделил участта на тримата нещастници.

За Тарзан нямаше нищо чудно в тази картина. Като дете на джунглите той гледаше на насилствената смърт като на нещо обикновено. След полученото нараняване изтънчената психика на цивилизования човек пак му беше станала чужда и неразбираема. Той беше запазил само най-простичкото чувство на първобитното същество, което се беше запечатило в съзнанието му от детски години. Сега във всички свои мисли и действия той се водеше от уроците на голямата маймуна Кала, от напътствията на Керчак, Тублат и Теркоз. Но в съзнанието му, макар и механично, продължаваха да съществуват френският и английският. Той не съзнаваше, че говори с Вертер на френски, а с Ла на съвсем друг език.

Вечерта пред огъня Тарзан пак се забавляваше с лъскавите стъкълца. Вертер го попита какво е това и откъде го е взел. Тарзан отговори, че това са разноцветни камъчета, от които той иска да си направи гердан, а ги е намерил дълбоко под храма на Огнения бог. Белгиецът с радост отбеляза, че Тарзан няма никаква представа за ценността им. „Така ще мога по-лесно да ги взема!“ — мислеше си той. Може би това странно същество просто ще му ги даде, ако той ги поиска. И Вертер вече протегна ръка към малката лъскава купчинка, която Тарзан държеше пред себе си на гладка дървена дъсчица.

— Дай да ги погледам — каза Вертер.

Но в същата минута огромната бронзова длан на Тарзан легна върху купчинката. Той се озъби и изръмжа. Вертер побърза да отдръпне ръката си, а Тарзан, като че ли нищо не беше се случило, продължи играта си и разговора с Вертер.

От този момент в сърцето на белгиеца взе да се промъква безумен страх от дивия му спътник. Отначало той приписваше промяната, станала с Тарзан, на загубата на паметта. Той не знаеше, че Тарзан някога е бил част от дивата джунгла, и затова не можеше да разбере, че той просто се е върнал към състоянието, в което е прекарал детските и юношеските си години. Странното поведение на англичанина го поразяваше. Той виждаше в него опасен луд, който всеки момент можеше да се нахвърли върху му с оголени зъби. Вертер не се залъгваше с надежда, че ще може да излезе победител в борбата с Тарзан. Той търсеше как по-скоро да се измъкне от Тарзан и да се добере до далечния лагер на Ахмед Зек. Белгиецът съзнаваше, че Тарзан представлява за него една защита, която в никакъв случай не биваше да изоставя. Знаеше също, че не може да тръгне из джунглата сам, въоръжен само с жертвения нож. Възпираше го също и торбичката със скъпоценните камъни. В душата му се бореха две чувства: алчността и страхът, от които първото надделя. Белгиецът се реши на всичко, само и само да завладее съдържанието на малката платнена кесийка.

Ахмед Зек нямаше да научи никога за това богатство. То щеше да принадлежи само на Вертер и при първа възможност той щеше да стигне до морския бряг и да отплува за Америка. Там щеше да заживее под чуждо име друг, охолен живот.

Мислеше само за този свой план и живееше с надеждата за бъдещ разкошен живот.

На третия ден след бягството им от Опар острото ухо на Тарзан долови звук от човешки стъпки зад тях. Вертер не чуваше нищо освен бръмченето на насекомите и чуруликането на птиците в гъстия листак. Известно време Тарзан стоя неподвижно, като се вслушваше внимателно. Тънките му ноздри, разширявайки се, се мъчеха да вдишат и най-слабата струя на въздушното течение. Той сграбчи Вертер и го повлече след себе си в гъстия храсталак. Те се притаиха там и зачакаха. След малко по пътеката се зададе един черен воин, който вървеше внимателно и предпазливо. Следваха го около петдесет също такива чернокожи воини. Всеки от тях беше натоварен с големи късове злато, прикрепени на гърба му. Вертер веднага позна отряда, който придружаваше Тарзан в Опар. Той погледна към него. Дивите очи втренчено се взираха в минаващите. Тарзан не позна Басули и своите вазири. Когато отминаха, Тарзан излезе на пътеката, погледна след тях, обърна се към Вертер и каза:

— Ще тръгнем след тях и ще ги убием.

— Защо? — попита белгиецът.

— Те са чернокожи — обясни Тарзан, — те всички са врагове на Мангани.

Човекът, който беше убил Кала, беше чернокож и това подтикваше Тарзан към отмъщение. Но Вертер нямаше никакво желание да се бие с Басули и неговите свирепи воини. Всъщност той бе много доволен, че са ги срещнали, защото бе започнал да се съмнява дали ще успеят да намерят пътя за страната Вазири. Белгиецът имаше и друга причина да не желае да влиза в битка е тях. Той искаше златото да бъде занесено там, откъдето ще бъде лесно на Ахмед Зек да го вземе. Ето защо той започна да уговоря Тарзан да се откаже от тяхното преследване, като му казваше, че негрите сигурно ще ги изведат от гората в богата страна, изобилна на дивеч. След дълги разговори той успя да го склони.

Преходът беше дълъг. Най-накрая настъпи моментът, когато Тарзан и белгиецът, следвайки стъпките на вазирите, се изкачиха на една височина. Пред тях се ширна равнината Вазири с извилата се река и далечните си гори. През високата трева, като голяма гъсеница, се точеха воините на Басули. Стада зебри и антилопи пасяха тук-там. В тръстиките при реката един бивол следеше с любопитство приближаващите, но скоро избяга в гората. Тарзан наблюдаваше с пълно безразличие тази картина. Цялото му внимание бе заето от пасящите стада. Той дори не погледна мястото, където беше домът му. Но Вертер погледна и в погледа му се изписа силна почуда. Заслонил очи с ръка, той дълго се взираше в посоката, където трябваше да има къща, хамбари и постройки. Всичко беше изчезнало. Постепенно Вертер започваше да разбира. Ахмед Зек е бил тук.

Още щом слязоха в равнината, Басули и воините му забелязаха опустошенията. Те бързаха нататък и възбудено разговаряха помежду си. Опасенията им се потвърдиха, когато стигнаха до утъпканата градина и купчината изгорели греди. Останки от човешки трупове, наполовина оглозгани от хиени, се търкаляха по земята. По остатъците от дрехи и украшения Басули си представи подробности от голямото нещастие.

— Арабите са! — промълви той.

Вазирите се оглеждаха с няма ярост. На всяка крачка те се натъкваха на нови свидетелства за жестокостта на врага, който се беше възползвал от отсъствието на великия бвана, за да опустоши имението му.

— Какво е станало с лейди? — попита един от смолистите воини.

— Отвлекли са я заедно с нашите жени. Огромен негър, вдигнал копие над главата си, нададе див вик на ярост и болка. Другите го последваха. Басули им заповяда с жест да мълчат.

— Сега не е време да шумим — каза той. — Великият бвана ни е учил да работим, а не да говорим. Трябва да пазим силите си, за да стигнем арабите и да им отмъстим. Трябва да бързаме, защото лейди и нашите жени са може би още живи.

От речните тръстики Вертер и Тарзан наблюдаваха чернокожите. Видяха как те с пръсти и ножове изровиха в земята дупка, положиха в нея тежкия златен товар и го засипаха с пясък. Тарзан малко се интересуваше от това. Вертер му обясни, че заровеното не става за ядене. Но за разлика от Тарзан съкровището силно изостряше интереса на белгиеца. Той би дал всичко, за да го задигне с хората си. Коварният му мозък не се съмняваше, че вазирите скоро ще напуснат това злокобно място.

Като заровиха златото, негрите отминаха зловонните трупове и се настаниха на лагер. Трябваше им почивка, преди да се впуснат в гонитба на враговете си.

Започна да се здрачава. Вертер и Тарзан дояждаха в тръстиките остатъците от месо, които носеха със себе си. Белгиецът бе зает с мислите си. Той бе уверен, че вазирите ще последват Ахмед Зек. Прекалено добре му бяха известни военните обичаи на туземците. Той прекрасно познаваше и характера на арабите, като не се съмняваше, че те непременно ще продадат в робство заловените жени. Само това беше достатъчно, за да изригне като вулкан отмъщението на такова войнствено племе като вазирите.

Вертер трябваше да намери възможност да стигне до лагера на Ахмед. Искаше да го предупреди за идването на Басули и да му каже за заровеното злато край къщата на Грейсток. Жълтият метал беше с неизмеримо по-голяма стойност от какъвто и да е откуп. Вертер щеше да бъде много доволен, ако успееше да получи дори малка част от това съкровище.

От всички мисли, които се въртяха в главата му, най-важна беше тази за огромното богатство, намерило приют в малката торбичка на Тарзан. Очите на Вертер измериха гигантската фигура и се спряха на кръглите бицепси. Всеки опит да се отнемат скъпоценностите от този дивак би имал съдбоносен изход за белгиеца. От отчаяние Вертер се тръшна на земята. Лежа известно време, като се мъчеше да измисли други начини да вземе скъпоценностите. Всичко, което му дойде наум, му се струваше безплодно и смешно пред здравата мускулатура на Тарзан. Той почувствува тежкия поглед на англичанина върху себе си и гузно извъртя глава на другата страна, като се престори на заспал. Дишаше дълбоко и равномерно.

А Тарзан мислеше. Той видя как вазирите заравят златото и това му се видя великолепен начин да се запазят ценните неща. От вечерта, когато Вертер изрази желание да погледне лъскавите камъчета, Тарзан запази една подозрителност към него. Истинската им ценност бе неизвестна за него, но все пак ги пазеше с такава грижовност, сякаш загубата им за него ще означава смърт. Дълго време Тарзан наблюдава белгиеца. Когато се увери, че той наистина спи, измъкна ножа си и започна да копае дупка. После положи в нея торбичката със скъпоценностите. Когато Вертер видя какво прави Тарзан, той за малко не извика от радост, съвсем забравил, че трябва да диша като заспал. Тарзан рязко се спря. Острият му слух отчете прекъсването на равномерното дишане. Втренчи присвитите си очи във Вертер. Вертер усети, че се проваля. Той въздъхна, протегна ръце напред и се обърна по гръб, сякаш бе разтревожен от лош сън. След минута пак дишаше спокойно и равномерно. Тежкият поглед на Тарзан го изучаваше. После Вертер чу слаб звук от изсипване на пясък и потупване на земята с ръка. Скъпоценностите бяха заровени.

В продължение на един час белгиецът лежа, без да посмее да се обърне. После набра смелост и се завъртя с лице към Тарзан. Човекът маймуна спеше. Само с протегната ръка Вертер можеше да стигне мястото, където беше заровено съкровището, но дълго време лежа, вслушвайки се в Тарзан, но той не се пробуждаше. Тогава Вертер измъкна жертвения нож и го сложи на земята. Тарзан пак не се помръдна. Белгиецът предпазливо разрови пръста. Стигна до торбичката, натисна с ножа отдолу и тя се подаде над малката купчина пръст. Вертер бързо я хвана и я скри в дрехата си. После засипа дупката и я изравни, както си беше. Алчността го беше заслепила. Той не си даваше сметка какво щеше да стане, ако Тарзан се беше събудил.

Далече в другия край на равнината изрева леопард. В гъстите тръстики зад гърба на Вертер дебнеше огромен звяр с меки лапи. Белгиецът се страхуваше много повече от човека звяр до него, отколкото от дивите животни. Той направи няколко крачки в посока към равнината, но се спря и хвана дръжката на дългия нож. Обърна се и погледна към спящия Тарзан. „Защо не?“ — помисли той.

Вертер се върна и се надвеси над англичанина. В ръцете си стискаше жертвения нож на върховната жрица на Огнения бог.