Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (19)

XIX
Отново торбичката със скъпоценностите

Вертер с учудване разбра, че е разкрит. Удиви го прозорливостта на Ахмед. И точно се чудеше какво да му отговори, когато видя до самото си лице нечии крака. Сърцето му щеше да се пръсне, вдигна бавно очи и с облекчение видя, че бяха няколко абисинци.

Въпреки пукотевицата на битката Абдул забеляза как Вертер изчезна в джунглата и как Ахмед Зек го последва с ярост. Виждайки злополучния за него изход от сражението, абисинецът, придружен от няколко свои воини, се измъкна незабелязано.

Той поведе малкия си отряд по следите на Вертер и Ахмед по две причини. Първата беше, че веднъж разбрал двойната игра на мосю Фреко, искаше да го накаже. Втората беше самият Ахмед Зек. Арабинът беше рискувал, оставайки без охрана. За Абдул това беше сгоден случай да го залови и да го хвърли в краката на своя повелител, цар Менелик. Абисинецът затаи надежда, че Ахмед ще поиска да откупи живота си със заграбеното злато.

Усмивката замръзна на Вертеровите устни. Абисинците стояха с насочено към него оръжие. Той се опита да стане, но един от тях се спусна и сръчно завърза, ръцете му.

В това време се чу изстрел от мястото, където беше Ахмед. В заблуждението си, че насреща му е Вертер, той се беше опитал да се хвърли срещу нападателя си. Но стрелбата го застави да легне на земята. В следващия миг усети на гърба си нечия тежест. Някой го хвана за ръцете и краката, натисна главата му надолу и го завърза.

От храстите излезе Абдул. Той доволно гледаше онемелия мосю Фреко и яростния Ахмед.

После мълчаливо отиде до торбичката. Вертер усети как се разтреперва. Абдул я отвори и надникна вътре. Възклицанието му смрази белгиеца. Аби-синецът беше гърбом и не можеше да се види изражението на лицето му. Той остана така няколко минути. После бавно се обърна. Лицето му беше каменно.

— Ахмед Зек — каза той. — Тази торбичка ти принадлежи. Ще ти я върна, но в замяна искам живота на този неверник — посочи той Вертер. — Ще ти подаря и твоя живот, ако ми дадеш златото. Решавай! Торбичката и смъртта или неверникът и златото.

Вертер пребледня. Ахмед трескаво обмисляше безизходното положение, в което попадна. Явно трябваше да се откаже поне временно от златото. За Вертер дори не се замисли.

— Вземи златото и тоя — изрече той пренебрежително.

Високо от дървото Тарзан наблюдаваше развоя на събитията. Той видя как неговата торбичка премина от ръцете на абисинеца в ръцете на арабина, същия, който му отмъкна самката. Дива ярост се надигна в гърдите му.

След малко групата тръгна назад. Тарзан ги последва, прехвърляйки се от дърво на дърво. Той пръв забеляза, че по пътеката срещу абисинците и техните пленници препускаше отрядът на Ахмед.

Абдул също го чу. Даде знак на хората си и те се пръснаха из храсталака. Арабите минаха покрай тях, без да ги усетят.

Скоро стигнаха до убитите коне. Слязоха на земята и се заоглеждаха. Нямаше и следа от техния предводител. Отново ги обхвана суеверен страх, припомняйки си видението по време на битката. Сега всички бяха убедени, че духът на Тарзан си е отмъстил на Ахмед. В панически ужас те побързаха да напуснат това злокобно място.

Скрити в храстите, абисинците изчакаха уплашените араби да се върнат обратно и отново поеха по пътеката към равнината.

Арабите продължиха своя бесен галоп. Вече се свечеряваше и те се ужасяваха от мисълта, че видението може да ги посети. Минавайки покрай развалините на дома на Грейсток, те откриха, че златото липсва. И не само това. Липсваше и дълбоката яма, от която беше откопан жълтият метал, това ги доведе до безумие. Бяха убедени, че духът на Тарзан си е прибрал златото и сега дебне тях. Окуражавайки се взаимно, те препуснаха към лагера си.

Свечеряваше се, когато Абдул и хората му наближиха края на гората. Съгледвачите, които беше изпратил, се върнаха и му казаха, че арабите са се повъртели малко край развалините на дома на Грейсток и без да вземат нищо са продължили пътя си.

Това успокои Абдул и той даде заповед за нощуване. Вече нямаше за къде да бързат.

През нощта Ахмед внезапно се събуди. Той погледна към Вертер и с гняв установи, че неверникът пак беше успял да се измъкне. Арабинът рязко посегна към торбичката, която висеше на кръста му. Тя беше там. Ахмед се успокои и се огледа още един път внимателно. Часовоят беше задрямал, а огънят поизгаснал. Арабинът се промъкна към близкото дърво. Опря вързаните си ръце на него и започна да търка въжето. Шумът не беше силен и часовоят не го чу. Щастието беше на негова страна. Успя да развърже ръцете си, после краката.

Внимателно се изправи и използвайки сянката, се примъкна към часовоя. Хвърли се върху него, запуши му устата и взе да го души.

Единствено луната и Тарзан виждаха какво става в лагера на Абдул.

На сутринта абисинецът разбра, че е загубил двамата си пленници, а малко по-късно установи, че не може да занесе злато на своя повелител Менелик.

* * *

След бягството си от отряда на Абдул Мурак Мугамби реши да си построи хижа, за да има покрив над главата си и да може да посъбере малко сили. Събитията от последните седмици бяха изтощили могъщото му тяло. Трябваше да ходи на лов — само месото можеше да върне предишната сила на могъщите му мускули.

Придвижвайки се през джунглата, той привлече вниманието на едно огромно същество със зли очи и космато свирепо лице. То наблюдаваше Мугамби, когато той убиваше един гризач, а после го проследи до хижата му.

Това беше Чолк. Той гледаше човека повече с любопитство, отколкото враждебно. Откакто Тарзан го накара да облече бялото арабско наметало, в душата на Чолк се пробуди желание да подражава на Тармангани дори в облеклото им. Той отдавна беше свалил от себе си наметалото, понеже то ограничаваше движенията му.

Когато видя Хомангани, установи, че е облечен с много вкус. Целият му тоалет се състоеше от кожен надбедреник, няколко медни украшения и накит за главата от пера. Това наистина беше много повече по вкуса на Чолк, отколкото развятата дреха на Тармангани, която се закачваше на всеки храст.

Чолк със заострено внимание наблюдаваше торбичката, която висеше през рамото на Мугамби. Наистина беше много красива със своите пера и ресни.

Чолк започна да се върти постоянно около хижата на Мугамби. Той дебнеше случай тайно или със сила да завладее някои части от тоалета на чернокожия.

Случаят скоро се появи. В своята трънлива ограда Мугамби се чувстваше в пълна безопасност. През дневните горещини той се изтягаше на земята в сянката на колибата и спеше, докато слънцето залезе.

Наблюдавайки Мугамби от върховете на дърветата, един прекрасен ден Чолк забеляза, че Хомангани е заспал дълбоко. Маймуната допълзя до клоните, надвесени над оградата, и скочи на земята. Стъпвайки меко и безшумно, почти като балерина, без да смачка по пътя си нито листче, нито тревичка, той се приближи до спящия.

Застана до него и се отдаде на съзерцание. Беше невъзможно да се снеме късчето кожа от бедрата на Хомангани, без да бъде събуден. Единствените лесно отделими неща бяха възлестата му тояга и торбичката.

Чолк ги грабна (и това беше добре, макар че можеше още), бързо отскочи и се покатери на дървото. И преследван от непреодолимия страх, дошъл от непосредствената му близост с човека, той побягна навътре в джунглата.

Когато Мугамби се пробуди и видя, че торбичката липсва, страшно се развълнува. Беше уверен, че когато легна да спи, тя беше на хълбока му. Помнеше много добре как я премести, за да не му убива.

Като всеки човек на джунглата и Мугамби беше суеверен. Започна да мисли дали тайнственото изчезване на торбичката не се дължи на духовете на починали другари и други свръхестествени сили. Но при едно по-внимателно оглеждане досетливият и съобразителен Мугамби намери по-материално обяснение на случая.

По земята край себе си той забеляза слаб отпечатък на огромни, приличащи на човешки крака. Мугамби веднага се досети кой е крадецът, бързо изскочи извън оградата и започна да търси във всички посоки. Катереше се по дърветата, мъчейки се да определи накъде е побягнал крадецът. Дирите, които беше оставила след себе си предпазливата маймуна, бяха слаби и Мугамби не можа да я проследи. Този случай би бил единствено по възможностите на Тарзан.

Мугамби се чувстваше вече отлично. Той реши, че може да продължи пътуването си. Приготви си нова тояга за път и потегли към страната Вазири.

Докато Таглат се занимаваше с въжетата, омотали пленницата му, към него се промъкваше огромен лъв. Маймуната седеше гърбом към него и не виждаше широката рошава глава, която надзърташе през гъстия храсталак. Таглат не подозираше, че силните задни лапи вече са се подвили под кафяво-жълтия корем и се готвят за внезапен скок.

Той разбра опасността чак когато чу зад себе си тържествуващия рев на нападащия лъв. Без дори да се обърне, Таглат отскочи встрани от припадналата жена. Но беше късно. С втория си скок Нума се оказа върху гърба на маймуната.

Инстинктът за самосъхранение събуди в Таглат цялата му ловкост, сила и свирепост. Той се вкопчи, див и отчаян в лъва и го накара да изпита ужас. Като го хвана за гривата, той впи жълтите си зъби в шията му и без да затваря пълната си с кръв уста, глухо и диво изръмжа.

Лъвът също изрева от ярост и болка. Този вик обиколи джунглата и изпълни нейните обитатели със страх. Всичко живо се разбяга накъдето му видят очите. Противниците се търкаляха по тревата в безумни ревове. Огромната котка успя да подвие задните лапи под корема си и като заби нокти дълбоко в гърдите на Таглат, дръпна надолу. Разпраното животно въздъхна и замря неподвижно под тежкото тяло на победителя.

Нума скокна и се огледа наоколо. Погледът му падна върху безжизненото тяло на жената. Със сърдито ръмжене Нума положи предната лапа върху жертвата си и тържествуващ рев огласи джунглата.

Очите му блуждаеха по просеката и отново се спряха на младата жена. Изръмжа глухо. Долната му челюст се повдигаше и снемаше, слюнка течеше от паста му и капеше по мъртвото лице на Таглат.

Големите немигащи очи се впиха в неподвижното тяло на Джейн Клейтън. Гордо изправената, величествена фигура на лъва неочаквано настръхна и се сниши бавно и предпазливо, сякаш стъпваше по нещо много крехко. Той внимателно запълзя към жената.

Съдбата бе милостива към Джейн, като й бе отнела възможността да опознае опасността, която я заплашваше. Лейди Грейсток не знаеше, че Нума се е примъкнал към нея и че се е спрял. Тя не чу сумтенето му, когато я душеше. Не почувства и зловонието на горещата му паст, нито усети слюнките му, потекли по тялото й.

Нума вдигна предната си лапа, преобърна тялото на жената и се спря, питайки се дали е жива или не. В този миг от джунглата долетя шум, който отвлече вниманието му. Погледът му вече не се обърна към Джейн Клейтън. Той я изостави и отиде при тялото на Таглат. Застана гърбом към лейди и започна да засища глада си.

Когато Джейн отвори очи, тя го видя зает с това дело. Свикнала с всякакви опасности, тя запази самообладание. Не извика, не се мръдна, докато не огледа всички подробности около себе си.

Разбра, че лъвът е убил маймуната и сега яде плячката си на двадесет крачки от нея. Какво да прави? Помисли си не без ирония, че трябва да почака Нума да изяде маймуната, да я смели и когато огладнее, да посегне на нейна милост, ако дотогава не я нападнат хиените.

Мислите се нижеха през главата й една от друга по-мрачни. Внезапно тя забеляза, че въжетата на краката и ръцете са разхлабени. Размърда леко ръце и се освободи. Беше станало някакво чудо. Предпазливо и безшумно размърда краката си. Тя беше свободна! Джейн Клейтън не можеше да знае как се е случило това. Тя не можеше да знае, че Таглат бе успял да прегризе въжетата секунда преди Нума да го нападне.

Сърцето й се изпълни за миг с благодарност към съдбата. Но само за миг. За какво може да й послужи свободата, когато лъвът беше само на няколко крачки от нея?

Най-близкото дърво беше на четиридесет метра, а Нума на около двадесет. Да изтича към дървото, бе равнозначно на смърт. Единствената й надежда за спасение беше в мисълта, че когато се нахрани до пресищане, Нума ще погледне с безразличие на нейното бягство. Джейн следеше внимателно движенията на лъва. За да я вижда, той трябваше да възвие глава настрани. Тя реши да се опита да го надхитри.

Преобърна се безшумно настрани, в посока към близкото дърво. После полежа няколко минути неподвижно, притаила дъх и вперила поглед в лъва. Но той не усети нищо. Тогава тя се преобърна още веднъж и отново замря в очакване, без да сваля поглед от гърба на Нума.

На Джейн Клейтън й се струваше, че се е движила часове, а лъвът продължаваше невъзмутимо яденето си, без да подозира, че втората му жертва вече се изплъзва. Тя беше вече на няколко крачки от дървото. И всичко щеше да е наред, ако не беше изоставила предпазливостта. Направи един дързък скок и ето че лъвът изви глава и закова поглед в нея.

Студена пот изби по тялото на Джейн Клейтън. Нума я гледаше с очите на смъртта.

Дълго време лъвът и жената не мръдваха. Звярът лежеше неподвижно, извил глава към нея. Младата жена гледаше право в очите животното и не смееше да мръдне. Нервите й бяха така напрегнати, че тя едва сдържаше желанието си да извика. Нума реши да се върне към предишното си занимание. Само наострените назад уши говореха, че лъвът не е съвсем спокоен за плячката си.

Като полежа неподвижно, Джейн Клейтън взе дръзко решение. Като набра сили, тя скокна на крака, но почти едновременно с нея скокна и Нума. Той се изви напред и с раззината паст и с ужасяващ рев се хвърли след нея.

Джейн вече се катереше по дървото, когато лъвът се блъсна в него. Седна на един клон, където той не можеше да я стигне, и видя, че е избегнала страшния удар на косматата лапа.

Известно време Нума се въртя, ръмжейки под дървото. На Джейн Клейтън й се струваше, че никога вече няма да може да слезе на земята. Обзе я непобедим ужас при мисълта за новите опасности, които я очакваха по пътя за страната Вазири.

Беше вече почти тъмно, когато лъвът си тръгна. Мястото му край трупа на Таглат се зае от глутница хиени. Но дори и да нямаше никакво животно, Джейн Клейтън пак не би слязла долу. Тя направи усилие да се успокои и да изчака деня, за да напусне това ужасно място. Ужасът и умората надделяха и Джейн заспа дълбок сън, свита на кълбо между два хоризонтални клона.

Когато се събуди, слънцето беше вече високо. Наоколо цареше тишина и спокойствие. Само оглозганите кости на маймуната свидетелстваха за ужасната драма, станала преди няколко часа.

Тя беше гладна и жадна и разбираше много добре, че трябва да слезе и да продължи пътя си. Събра всичките си сили и се смъкна от дървото.

Тръгна на юг, където според пресмятанията й трябваше ла се намира страната Вазири. Знаеше че на мястото на къщата си ще намери само купчина обгорели дървета, но се надяваше да стигне до някое от многобройните селища на преданите червенокожи.

Денят клонеше към залез, когато Джейн чу изстрел. Стреляше се някъде пред нея. Последваха нови и нови. Какво ли можеше да е това? След няколко минути тя се увери, че в двубоя участват две-три пушки. Но все пак тя реши да не рискува и се покачи на високо дърво.

Стрелбата оредя и тя дочу човешки гласове. После стрелбата престана. От тази посока долетяха мъжки гласове, които говореха нещо неразбираемо. Последва дълго мълчание, прекъснато от дебнещи крачки по пътеката. Джейн видя мъж, който се промъкваше гърбом към нея. Държеше приготвена за стрелба пушка и очите му бяха вперели в посоката, от която идваше.

Джейн Клейтън позна в него доскорошния си гост мосю Фреко. Тя се приготви да му се обади, зарадвана от тази среща, но той отмина встрани и се скри в гъстия храсталак. Изглежда, че го преследваше враг, и Джейн се отказа да го вика от страх да не отвлече вниманието му или да не го издаде.

Едва успял да се скрие, и по пътеката се зададе арабин с бяло наметало. Той пристъпваше внимателно, оглеждайки се. Джейн позна в него предводителя на бандата, която разграби имението й и я отвлече. И когато мосю Фреко вдигна оръжието си и се прицели в него, сърцето й замря.

Ахмед Зек се спря насред пътеката. Зорките му очи претърсваха всяко храстче и дърво. Чу се изстрел, арабинът се залюля и падна на пътеката по очи.

А когато Вертер изскочи от засадата, бе поразен от един радостен вик, който се разнесе над главата му. Погледна нагоре и с удивление видя Джейн Клейтън. Лейди скочи с удивителна лекота на земята и се втурна към него с протегнати ръце.