Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (6)

VI
Арабинът разбойник

Щом Басули и воините му се окопитиха от ужаса, който изпитаха по време на земетресението, те веднага се върнаха в подземието, за да търсят изчезналия Тарзан.

Входът на тунела беше затрупан със скални късове. В продължение на два дни вазирите работиха без почивка, разчиствайки тайния проход. След невероятни усилия те успяха да прокопаят само няколко метра и откриха обезобразения труп на единия от другарите си.

Като продължиха да разчистват, те високо викаха белия си господар, но в отговор не се чуваше нито един звук. Решили, че Тарзан и другарят им са загинали под гранитните блокове и че не се нуждаят вече от помощта им, вазирите прекратиха търсенето. За последен път те хвърлиха поглед, пълен със сълзи, към мястото, където мислеха, че лежи техният бвана, натовариха на гръб тежките късове злато и тръгнаха обратно през безлюдната мрачна долина на Опар и през девствените гори към далечната къща на Грейсток. Това злато щеше да донесе ако не спокойствие и радост, то поне някои удобства на клетата им любима господарка.

Верните вазири не подозираха какво ставаше по това време в този щастлив, пълен с покой дом. От север идваше Ахмед Зек, извикан с писмо от белгиеца. След него вървеше цялата му банда от араби и чернокожи. Всички те бяха закоравели престъпници, преследвани от закона, събрани от невежи и диви племена.

Мугамби, черният Херкулес, който придружаваше Тарзан във всичките му пътувания, който бе делил рискове и опасности, пръв забеляза приближаването на зловещия керван. Тарзан му бе поверил грижата за дома и за лейди Грейсток. По-смел и по-предан защитник трудно можеше да се намери. Този черен великан беше див и безстрашен воин, а умът и предаността му си съперничеха с неговия ръст. Той неотстъпно следваше господарката си навсякъде — когато тя отиваше на лов, когато се разхождаше на кон из равнината за да разсее самотата си. Дори когато тя си беше вкъщи, Мугамби се стремеше да бъде винаги близо до нея.

Разбойниците бяха още далеч от къщата, когато острият поглед на черния Херкулес ги беше забелязал. Той се спря, взирайки се в приближаващия керван, после се обърна и побягна към негърските колиби, разположени близо до имението. Мугамби свика воините, които лежаха покрай домовете си, и им заповяда да се готвят за битка. Чернокожите взеха щитовете и оръжията си. Някои от тях изтичаха в полето, за да предупредят работниците за близката опасност, а другите последваха Мугамби в чифлика.

Далече в равнината се вдигаше пушилка от конските копита на хората на Ахмед. Мугамби не беше уверен, че са неприятели. Той бе прекарал живота си в дивата Африка и му се бе случвало да се среща с какви ли не неканени гости. Понякога намеренията им бяха мирни, но често се случваше и обратното. Мугамби знаеше, че винаги трябва да бъде нащрек. Още повече, на него не му харесваше подозрителната бързина, с която непознатите се приближаваха към имението. Домът на Грейсток не беше пригоден за отбрана. Той дори не беше ограден. Тарзан го бе построил в страната на верните си вазири и смяташе, че тук никой не ще го нападне. Все пак на прозорците имаше тежки дървени капаци против неприятелски стрели.

Мугамби вече спускаше кепенците, когато лейди Грейсток се появи на верандата.

— Какво има, Мугамби? — извика тя. — Какво се е случило?

— Това са араби. Идват тук с лоши намерения. Навярно са научили, че великият бвана не е тук.

Джейн Клейтън погледна към тях, после към поляната и видя зад цъфналия храсталак лъскавите тела на своите вазири. Слънцето грееше по металните остриета, играеше в пъстрите пера на накитите по главите им и блестеше по лъскавите черни плещи и изпъкнали мускули. Джейн Клейтън ги гледаше с гордост и обич. Каква опасност можеше да я заплашва, когато около себе си има такива защитници?

Арабите вече бяха на тридесет метра от къщата. Мугамби побърза да отиде при воините си. Той излезе напред и с висок глас попита непознатите:

— Арабино, какво дирите тук?

— Дойдохме с мир! — отвърна Ахмед, който се изправи на седлото и излезе пред отряда си.

— Тогава си идете с мир! — отговори Мугамби. — Не сте ни нужни тук. Между араби и вазири не може да има мир.

Мугамби не беше вазир, но приет в това племе, той беше станал най-яростен защитник на неговата чест и традиции.

Ахмед Зек се придвижи към едната половина на отряда си, прошепна нещо и в следващия миг арабите дадоха оглушителен залп по воините на Мугамби. Двама чернокожи паднаха на земята, а другите искаха да се хвърлят в атака, но Мугамби ги задържа. Той беше толкова предпазлив, колкото и храбър. Той знаеше колко безполезно е едно нападение срещу въоръжени конници. Една част от воините си той разположи в градината, а друга изпрати в къщата, като им заповяда най-строго да не пускат господарката да излиза навън и да я защитават с цената на живота си.

Следвайки тактиката на синовете на пустинята, Ахмед построи отряда си в дълга, тясна кръгообразна линия и се понесе в галоп към имението. Най-близката до вазирите част откри силен огън по тях. На свой ред и вазирите обсипваха враговете си със стрели. Те бяха прочути с точната си стрелба с лък, но този ден надминаха себе си и наистина доказаха изкуството си. Не един мургав конник се преметна от коня, пронизан от смъртоносна стрела. Но арабите бяха многобройни. В това време Ахмед заобиколи къщата и излезе от незащитената й страна.

И се сбъдна предсказанието на стария магьосник. Арабите нахлуха в къщата и с нечувана жестокост посякоха верните вазири, които жертваха живота си, за да запазят този на лейди. Самата тя, грабнала револвер в ръка, се мъчеше да се отбранява. Но всичко беше напразно. Съдбата й бе предрешена от боговете. Тя се опита да се съпротивлява на двамата разбойници, които искаха да я вържат. Изпитваше към тях физическо отвращение. Ужасът й се засили, когато в пукотевицата и бъркотията влезе един арабин, повдигна с ръка брадичката й и измляска доволно. А навън беше започнала поголовна сеч. Вазирите бяха храбри, но твърде малко и слабо въоръжени. Арабите посичаха всеки мъж, а жените събираха накуп. Скоро те подпалиха негърските колиби. Писъци и пушек се извиха и стигнаха небесата.

Лейди Грейсток, завързана за едно дърво, гледаше мълчаливо тази ужасяваща картина. Само от време на време устните й прошепваха името на Джон Клейтън.