Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (14)

XIV
Жената побеждава жрицата

Ла беше стиснала очи от ужас. Тарзан буквално летеше по върховете на дърветата, правейки огромни скокове. Неговата увереност й възвърна чувството за безопасност. Тя вдигна очи към пламтящото слънце и промълви благодарствена молитва на своето божество за това, че не й е позволило да убие богоподобния човек. Клепачите й бяха влажни от сълзи.

Върховната жрица беше цялата изтъкана от противоречия. На моменти жестока и кръвожадна, на моменти нежна и състрадателна. Въплъщение на ревност и отмъстителност и на безкрайно великодушие. Тя беше едновременно девствено чиста и девствено порочна, т.е. винаги жена.

Ла притисна буза в рамото на Тарзан. Бавно обърна глава и устните й докоснаха тялото му. Обичаше го и би отишла на смърт заради него, макар че преди час беше готова да го убие.

За нещастие един жрец скиташе из гората, търсейки убежище. Той се изпречи на пътя на побеснелия слон. Слонът се хвърли върху него, вдигна го със зъби и отхвърли встрани. После се обърна на юг и потъна в гъсталака. Скоро ревът му се загуби в далечината.

Тарзан слезе на земята.

— Извикай народа си! — каза той на Ла.

— Ще ме убият — промълви тя.

— Никой няма да те убие, докато Тарзан от племето на маймуните е с теб. Повикай ги да поговоря с тях.

Ла издаде звук, подобен на звук от флейта, който се разнесе надалеч в гората. Отвсякъде се чуха отговори. Ла повтори призива си. Скоро поединично или на малки групи започнаха да се появяват нейните отвратителни жреци. Със смръщени вежди и заплашителни погледи те чакаха Ла да заговори.

Когато всички се събраха, Тарзан се обърна към тях:

— Вашата Ла е запазена! Ако ме беше убила, сега тя също щеше да бъде мъртва. Тя ме пощади, за да я спася. Върнете се обратно в Опар! Да бъде мир между Тарзан и Ла. Чакам отговора ви.

Жреците забърбориха помежду си и заклатиха глави. Ла и Тарзан виждаха, че те не са склонни да приемат предложението му. Не желаеха Ла. Това, което искаха, бе да умилостивят своя Огнен бог, принасяйки му в жертва Тарзан.

Досада се изписа по лицето на Тармангани.

— Вие ще изпълните повелята на върховната си жрица и ще се върнете с нея в Опар. Ако ли не, Тарзан от племето на маймуните ще свика всички обитатели на джунглата и ще ви избие. Решавайте! — извика той заплашително и гласът му отекна.

Жреците се събраха накуп и дълго се препираха. Тарзан забеляза, че един от тях им пречеше да вземат желаното от него решение. И това беше Кадж, върховният жрец. Гневът и ревността изпълваха сърцето на този пигмей. Ла беше признала открито любовта си към този чужденец и бе пренебрегнала обичая на тяхната религия, според който тя би трябвало да принадлежи само на него, на Кадж.

Проблемът изглеждаше неразрешим. Един от групата се отдели и като вдигна ръка, заговори:

— Кадж желае да принесем двама ви в жертва на Огнения бог, но всички ние искаме да се върнем в Опар заедно с нашата скъпа Ла.

— Тогава какво чакате? Върнете се в Опар с Ла. Ако Кадж се противи, убийте го!

Разнесоха се гръмки викове на одобрение. Тази мисъл им се стори великолепна и не чакаха и минута повече. Трупаната с години ненавист към Кадж се изля като лава отгоре му. Под заплахата от линчуване той се съгласи да изпълни желанието им. Тарзан слезе при него.

— Кадж! — каза той твърдо. — Ла се връща в храма си под закрилата на боговете и своите жреци. Аз, Тарзан от племето на маймуните, ви обещавам, че ще намеря и ще убия всеки един, който й причини и най-малкото зло. Ще дойда пак в Опар преди настъпването на дъждовете и горко на Кадж, върховния жрец, ако нещо се случи с Ла.

Кадж намръщено кимна с глава в знак на разбиране. Тарзан се обърна към останалите:

— Пазете Ла. Желая, когато дойда в Опар, тя да ме приветства.

— Ла ще бъде там и ще те приветства — каза върховната жрица. — Ла ще те чака, ще мечтае и ще тъгува. Кажи ми още един път, че ще дойдеш!

— Кой знае! — продума Тарзан и като скочи бързо на близкото дърво, се запъти на изток.

Ла стоеше вцепенена, гледайки след него. Тежка въздишка се откъсна от гърдите й. Наведе глава и тръгна след своите жреци назад, към Опар.

Тарзан тичаше напред, без да почива, докато нощта падна над джунглата. Тогава легна в гъстия листак и заспа здрав сън. Мисълта за утрешния ден не тревожеше съзнанието му и дори образът на Ла му се струваше спомен от далечното минало.

* * *

На няколко прехода от мястото, където лежеше Тарзан, лейди Грейсток в скръб и надежда чакаше часа, в който съпругът й ще научи за нейното отвличане. По времето, когато тя с въображение рисуваше картината на своето избавление, в която Джон Клейтън играеше главна роля, възлюбленият й мъж седеше гол край едно повалено дърво и с мръсни пръсти се мъчеше да извади изпод един камък вкусен бръмбар.

Бяха минали два дни от бягството на Вертер. Тарзан си спомни за красивите камъчета и му се прииска да си поиграе отново с тях. И понеже нямаше някаква неотложна работа, реши веднага да тръгне към равнината и да ги откопае.

И макар че на мястото, където бяха заровени, нямаше никакъв знак, Тарзан безпогрешно и с твърда увереност се запъти право към него. С ловджийския си нож разкопа пръста дори по-дълбоко от първия път. Торбичката не беше там! Тарзан разбра, че са го ограбили. Не му трябваше да размишлява дълго, за да разбере кой е виновникът. И той, без да се замисли, тръгна по дирите на крадеца.

Следите, оставени преди два дни, на места бяха почти заличени, но Тарзан от племето на маймуните от ранно детство беше развил в себе си необикновени способности, чужди на обикновения човек. Нашите сетива са атрофирани в сравнение с тези на дивите животни. Мирисът на оставена следа е толкова понятен и ясен за тях, както за нас страница от книга.

Тарзан се ръководеше не само от обонянието си. Неговите зрение и слух бяха великолепни. Той вървеше на север през джунглата. Напредваше съвсем бавно, защото следите бяха доста остарели. Но това никак не го безпокоеше. Той знаеше, че ще дойде ден, когато ще настигне крадеца и ще се разправи с него. Спираше понякога, за да половува, а нощем, за да поспи.

На пътя му попадаха отряди диви воини, но Тарзан се стремеше да ги избягва, защото преследваше друга цел.

Всъщност това бяха отрядите на Басули и съюзниците му, свикани отвсякъде. Те се бяха запътили към общия сборен пункт, за да могат да обединят силите си и да нападнат Ахмед Зек.

Настъпи нощ, когато Тарзан стигна до лагера на арабите. Качи се на високо дърво и оттам започна да наблюдава живота вътре. Следите на Вертер го доведоха дотук. Неговите камъчета трябваше да се намират вътре. Макар че Тарзан беше уверен в себе си, той никога не се надценяваше. Прекрасно знаеше, че не може да спечели в открит бой с такъв многоброен неприятел. Реши да използва хитростта и предпазливостта на дивите животни.

Седеше на дървото и оглозгваше костта от бедрото на глигана Хррта. Чакаше сгоден случай, за да се промъкне в селището. Дробейки със силните си челюсти костта и смучейки възхитителния костен мозък, той не откъсваше очи от хижите. Виждаше араби, облечени в бели дрехи, полуголи негри, но никой от тях не му заприлича на човека, който беше откраднал скъпоценностите. Тарзан изчака търпеливо да се възцари нощната тишина. Селището опустя и останаха само часовоите. Тогава той скочи на земята, заобиколи и се приближи до оградата му от отсрещната страна. На пояса му висеше дълго въже, направено от сурова кожа. То беше много по-здраво и надеждно от въжетата от трева, които си правеше през детството. Тарзан го размота и с едно движение го прехвърли през оградата. Завърза се за него и ловко се изкачи горе. Всичко трая секунда. Хвърли бърз поглед наоколо и като се увери, че няма никой, скочи на земята.

Пред него се простираха дълги редици от палатки и хижи. Това криеше опасност, но Тарзан беше свикнал да живее с нея и не се притесни. Той обичаше риска. Не му беше потребно да влиза поотделно във всяка колиба. Можеше да определи по мириса къде се намира плячката му. Появи се голяма трудност — не можеше да попадне на следите на Вертер. След около половин час търсене той попадна на миризмата на крадеца. Тарзан се ослуша, сложил ухо на палатката. Вътре не се чуваше никакъв звук. Отряза въжето и повдигна единия край на платнището. Да, наистина вътре нямаше никой. Тарзан претърси внимателно цялата палатка, но не откри скъпоценните камъни. Откри постелята на белгиеца. Помириса я и разбра, че той съвсем скоро я е напуснал. Откри и мястото, откъдето беше излязъл.

Без много да мисли, Тарзан тръгна по дирите му. А те през цялото време водеха в сянката на хижите и палатките, от което на Тарзан му стана ясно, че белгиецът е бил сам и криейки се от хората, тайно се е промъквал по тази пътека. Следите стигаха до малка колиба в задната стена, на която беше изрязан малък отвор. Тарзан се промъкна вътре. Застана по средата. Вътре отново не намери никого. И тогава почувства мирис, който го вцепени. В съзнанието му се пробудиха далечни спомени. Това беше слаб, нежен мирис на жена. Странно безпокойство завладя Тарзан, цялото му същество. Едно непреодолимо влечение, онзи могъщ инстинкт, който тласка самеца към избраницата му. Мирисът на белгиеца се смесваше с този на самката. Това достигна до ноздрите му и гняв закипя в душата му, макар че в спомените не изплуваше образът на тази, която възбуди желанията му.

Тази хижа също се оказа празна. Той не намери и тук торбичката. Затова излезе навън, прескочи оградата и се скри в джунглата.