Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (16)

XVI
Тарзан отново става предводител на Мангани

Ахмед Зек с двама свои доверени хора се спусна далеко на юг, за да препречи пътя на белгиеца. Останалите се пръснаха в гората, като образуваха обръч около лагера. Всичко беше безполезно.

Към обяд Ахмед и спътниците му се спряха да си отпочинат. Те клекнаха в сянката на големи дървета в края на голяма поляна. Предводителят на разбойниците беше в лошо настроение: не стига, че беше измамен от един неверник (а това само по себе си е позорно), но и се беше лишил от скъпоценности. А това вече беше твърде много. Гневът му беше огромен.

Добре че все пак имаше тази жена. За нея на север ще получи добра цена. Освен това имаше и заровеното край развалините на имението Грейсток злато.

Слаб шум от срещуположната страна на поляната накара Ахмед да застане нащрек. Той приготви пушката си за стрелба и се притаи. Тримата залегнаха в храстите и впериха поглед. Храстите се разтвориха и оттам се подаде женска глава. Страхливо се озърна и като реши, че никаква опасност не я заплашва, излезе на поляната точно пред Ахмед.

Арабинът спря дъха си. От устата му се откъсна проклятие. Той не вярваше на очите си — това беше неговата пленница. А той си мислеше, че тя се намира под надеждна охрана в лагера му!

Изглежда, беше сама, но Ахмед реши все пак да се увери в това. Джейн Клейтън се промъкваше спокойно през поляната. Откакто напусна лагера на арабите, тя на два пъти едва не попадна в лапите на хищници и един път за малко не се срещна с човек на Ахмед Зек. Тя почти се беше обезверила, че ще успее да стигне безопасно място, но твърдо беше решила да продължи, докато свърши или със смърт, или със спасение.

Докато арабите я следяха, а Ахмед Зек се усмихваше ехидно, виждайки как тя се насочва право в ръцете му, изпод листака на високо дърво друг чифт очи наблюдаваха сцената долу. Това бяха учудени, сияещи в див блясък очи. Този, на когото принадлежаха тези очи, мъчително напрягаше паметта си, за да разбере защо лицето и фигурата на тази жена са му така познати.

Неочакван трясък се разнесе из джунглата оттам, откъдето се появи Джейн. Тя се обърна и видя нова опасност, която я застрашаваше отзад. Грамадна човекоподобна маймуна се показа от храстите, след нея се клатушкаше втора и трета, и четвърта. Лейди Грейсток с глух вик се втурна към срещуположния край на поляната, където Ахмед и хората му скочиха на крака и я хванаха. В същия миг гол, красив гигант слезе от клоните на дървото вдясно. Той се обърна към маймуните и издаде няколко гърлени звука. Обърна се и се хвърли към арабите.

Ахмед, тичайки към коня си, мъкнеше Джейн след себе си. Жената, мъчейки се да се откопчи от арабина, се извърна и видя човека маймуна. Див вик на радост се изтръгна от гърдите й:

— Джон! Слава богу! Джон!

След Тарзан вървяха маймуните, учудени, но послушни на заповедта му. Арабите разбраха, че няма да успеят да се качат на конете си и че зверовете ще ги настигнат. Още повече че Ахмед позна в този човек отдавнашния си противник и реши завинаги да си разчисти сметките с него.

Като извика на арабите да последват примера му, той вдигна пушката си и се премери в тичащия великан. Почти едновременно се чуха три изстрела. Тарзан и двама от неговите човекоподобни космати воини се строполиха на земята. Гърмежът спря другите маймуни. Ахмед и воините му се възползваха от паниката и бъркотията, която настъпи. Метнаха се на седлата, отвеждайки със себе си сломената Джейн.

Стигнаха селището на арабите и лейди Клейтън се оказа отново пленница. Този път освен часовой за по-голяма сигурност й вързаха краката и ръцете.

Другите араби също започнаха да се прибират в лагера. Всички те вдигаха рамене. Вертер беше изчезнал, а заедно с него бленуваното съкровище. Ахмед беше бесен. Той яростно кръстосваше копринената си палатка, без да знае какво да предприеме по-нататък.

Едва когато арабите изчезнаха от погледа им, маймуните отидоха при падналите си другари. Голямата бяла маймуна още дишаше, една от другите също беше жива. С глъч и брътвежи косматите чудовища наобиколиха двамината.

Пръв се свести Тарзан. Той седна и се огледа наоколо. От раната на рамото му течеше кръв. Той не обърна внимание на това. Обърна се към мястото, където видя за последен път самката, която пробуди в дивата му гръд такова вълнение.

— Къде е тя? — попита той.

— Тармангани я отнесоха със себе си — отговори една от маймуните. — Ти говориш езика Майтапи? Кой си ти?

— Аз съм Тарзан — отговори човекът маймуна, — могъщ ловец и храбър боец. Когато рева, джунглите мълчат и треперят в ужас. Аз съм Тарзан от племето на маймуните. Дълго време не бях тук и сега се връщам при народа си.

— Да — каза една стара маймуна, — наистина е Тарзан. Познавам го! Добре е, че се върна. Сега ще имаме добър лов.

Другите маймуни се приближиха и започнаха да душат човека маймуна. Тарзан стоеше спокойно, с полуотворени зъби и напрегнати мускули, готови да се задействат, ако някой му оспори правото да бъде между тях. За общо удовлетворение прегледът свърши и маймуните най-накрая обърнаха внимание на другата жертва. Куршумът беше закачил само черепа, от което тя беше оглушала.

Маймуните разказаха на Тарзан, че отивали на изток, когато мирисът на самка ги привлякъл и те почнали да я следят. След дълги препирни се реши да отидат за няколко дни на лов, а после да се върнат и да намерят арабите със самката. Тъй като времето нямаше особена стойност в очите на маймуните, Тарзан се съгласи. Самият той по това време малко превъзхождаше по ум тези гиганти.

Другата причина, поради която той се съгласи да отложат преследването, беше болката от раната му. По-разумно беше да се изчака тя да заздравее, преди отново да влезе в борба със стрелящите Тармангани.

По времето, когато Джейн Клейтън лежеше в тъмницата със завързани крака и ръце, нейният естествен защитник скиташе из джунглата с цяло стадо космати чудовища. Той търкаше рамото си в техните така естествено, както само преди няколко месеца се ръкуваше със свои познати от най-елитните клубове в Лондон.

През цялото време в неговия пострадал мозък се промъкваше неясната мисъл, че няма какво да прави тук, че трябва да бъде по някакви непонятни причини на друго място с други същества. При това постоянно го влечеше назад, към арабите, за да освободи жената, която привличаше дивите му чувства, макар че като обмисляше плана си, в неговия ум се въртеше думата „пленяване“, а не „освобождаване“. За него тя беше самка като всички самки в джунглата и той реши да я превземе и да я направи своя другарка. Когато се приближи към нея на поляната, нежният мирис, който възбуди желанието му още тогава в тръстиковата хижа, пак долетя за миг до ноздрите му и той разбра, че е намерил онази, към която се е стремил.

Историята с торбичката също занимаваше съзнанието му. Така че той имаше две причини да отиде в лагера на арабите. Искаше да овладее красивите камъчета и самката. След това ще се върне при големите маймуни с новата си другарка и с лъскавите играчки. Ще отведе косматата компания в далечен гъсталак, незнаен за човешкия крак, и там ще прекара живота си в лов и боеве с обитателите на джунглата.

Той обясни плана на новите си другари, но освен Таглат и Чолк никой не се съгласи да дойде с него. Чолк беше млад, силен и надарен с по-голям ум, съответно и с по-голямо въображение. Тази експедиция му обещаваше много приключения и с това го мамеше. Таглат имаше съвсем друга причина и ако Тарзан я узнаеше, би се нахвърлил върху тази маймуна и би я задушил в дива ревност.

Таглат не беше вече млад, но беше грамаден, с колосални мускули, жесток, но съобразителен и хитър. Той се отличаваше е грамаден ръст и огромното тяло често му даваше възможност да победи по-ловкия си млад противник. Характерът му беше мрачен и навъсен. Това го открояваше от останалите му другари, сред които такъв характер бе по-скоро изключение, отколкото правило. Макар Тарзан да не забелязваше това, Таглат свирепо го ненавиждаше. Той успяваше да скрива ненавистта си само защото трепереше пред разума и волята на по-висшето същество.

Когато тримата потеглиха на път, групата ги удостои само с прощален поглед и побърза да се върне към по-важното си занимание — приключване на обяда.

Едно е да се предприеме някакво пътуване с определена цел и съвсем друго е да се помни тази цел и да се мисли постоянно за нея. По пътя се срещат толкова интересни неща, които отвличат вниманието!

Отначало Чолк настояваше да вървят колкото може по-бързо, като че ли селището на арабите се намираше не на няколко дни път, а само на един час. Изминаха само няколко минути и едно паднало дърво привлече вниманието му. Една маймуна може да намери под него толкова вкусни неща! И когато Тарзан забеляза неговото отсъствие и се върна да го търси, със завист видя как той изравяше изпод изгнилото дърво червеи и бръмбари — един деликатес в маймунското меню.

И тъй като човекът маймуна не искаше да влиза в разпра, седна на земята и търпеливо зачака привършването на лакомствата. След това двамата поеха по пътеката напред. Но тук се появи друга беда. Таглат също бе изчезнал! След дълго търсене Тарзан успя да намери този достоен джентълмен. Той стоеше и съсредоточено съзерцаваше страшните мъки на един гризач, смачкан от него. В момента, в който отместваше поглед от него, животното решаваше, че ще може все пак да се спаси, скривайки се между листата. Но Таглат протягаше огромната си лапа и цапваше беглеца. Той повтори няколко пъти тази процедура, докато му омръзна. И тогава мъките на неговата играчка свършиха. Таглат просто я погълна и примлясна.

Такива бяха обезкуражителните причини, които отсрочваха отиването на Тарзан в лагера на Ахмед. Но човекът маймуна беше търпелив, защото за изпълнението на неговия план Чолк и Таглат му бяха необходими.

Не беше лесна работа да се поддържа постоянно в колебливото съзнание на човекоподобните интересът към начинанието му. Чолк започна да се изморява от дългия път. Преходите им ставаха все по-къси. Той с удоволствие би прекратил търсенето на приключения, ако Тарзан не го примамваше със съблазнителни картини на огромни запаси от ядене в лагера на Тармангани.

Таглат лелееше тайната си надежда с по-голямо постоянство, отколкото може да се очаква от една маймуна. И все пак имаше моменти, в които той беше готов да се откаже.

През един задушен ден обонянието на тримата им подсказа, че са близо до целта си. Приближиха се към лагера, криейки се в гъстата зеленина на дърветата.

Начело на процесията вървеше Тарзан. Гладката му бронзова кожа беше покрита с капчици пот. След него пълзяха Чолк и Таглат, странни, дрипави карикатури на богоподобния си вожд. Стигнаха близо до входа на лагера и се покатериха на високо дърво, така че да могат да наблюдават живота вътре в него. Беше много любопитно и интересно.

В един момент от лагера излезе конник с бяло наметало. Тарзан каза на двамата си другари да не мърдат от мястото си и сам пролази по клоните. С леснина той скачаше от дърво на дърво, следейки арабина. След малко засили темпото, за да може да го изпревари. Избра си един клон, надвиснал над самата пътека, и зачака, а нищо неподозиращият арабин яздеше, като си тананикаше безгрижно. Той не забеляза жестокия поглед на човека маймуна, готов да го разкъса. Никой не би познал в това същество, свряло се в листака, вперило кръвясал поглед в жертвата си английски благородник, заемал доскоро достойно мястото си в Камарата на лордовете. Арабинът беше вече под дървото. Конят му внезапно изцвили, но в това време едно човекоподобно същество се хвърли отгоре. Две мощни ръце обвиха врата на конника и го свалиха на пътеката.

След десетина минути Тарзан се завърна при Чолк и Таглат носейки под мишница арабски дрехи. Той им ги показа гордо. Двамата попипаха материята, подушиха я, после я доближиха до ушите си, сякаш можеше да им заговори.

Тарзан ги изчака спокойно да свършат. После, без много да им обяснява, ги поведе натам, откъдето дойде. Тримата достигнаха пътеката и се скриха в храсталаците край нея. Скоро се зададоха двама чернокожи слуги на Ахмед с бели наметяла. Отгоре им се нахвърлиха три гигантски фигури и буквално ги размазаха. После Тарзан свали горните им дрехи и примъкна телата в храстите.

След около час тримата седяха тържествено, облечени в арабски дрехи, върху клоните на дървото. До настъпването на тъмнината не мръднаха от мястото си. Тарзан можеше да вижда всичко, което става в лагера на Ахмед. Видя хижата, в която за пръв път долови мириса на самката. Забеляза и палатката на Ахмед. Нещо му говореше, че торбичката със скъпоценностите е там.

Отначало Чолк и Таглат бяха силно заинтригувани от новите си одежди. Те се опипваха, душеха и оглеждаха един друг с видимо удоволствие. Шегаджията Чолк протегна дългата си космата ръка, хвана качулката на Таглат и я захлупи така, че да не може да вижда. Но старият самец не признаваше такива номера. Той допускаше да го пипат в два случая: при търсене на бълхи и при нападение. Този предмет с мирис на Тармангани, който покри изведнъж очите му, не можеше да служи за първата операция, значи е за втората! Нападнали са го! И именно Чолк го е нападнал! Със сърдито хриптене той се нахвърли върху младока, без дори да вдигне наметалото, което му пречеше да вижда.

Тарзан се спусна да ги раздели. Гледката беше неописуема. Три огромни звяра се биеха и хапеха върху огъващите се под тяхната тежина клони. Като по чудо никой не падна на земята. Накрая Тарзан успя да ги успокои. И тъй като извинението е нещо непознато за дивите нрави, а обяснението е мъчна и най-често безполезна задача, той се помъчи да им отвлече вниманието, като започна да им обяснява плановете си за близкото бъдеще. Маймуните, привикнали към чести разправии, в които се губят повече косми, отколкото кръв, бързо забравят такива незначителни схватки и след минути Чолк и Таглат пак стояха един до друг в очакване Тарзан да ги поведе към лагера на Тармангани.

Нощта се беше спуснала, когато Тарзан им даде знак и те се спуснаха на земята. Заобиколиха селището и излязоха от отсрещната му страна. Като събра диплите на наметалото си, Тарзан се изкатери на върха на оградата. От страх да не би маймуните да почнат да му подражават и само безполезно да скъсат дрехите си, той им заповяда да си стоят там долу. Спусна копието си и Чолк, като се хвана за него, бързо се изкатери горе. Таглат го последва. След минута и тримата бяха вътре в селището.

Най-напред Тарзан ги поведе към хижата, в която беше заключена Джейн Клейтън. През грубо запушения отвор той се мъчеше да улови мириса на самката, за която беше дошъл.

Чолк и Таглат, долепили бузи към лицето на потомствения, англичанин аристократ, обдушваха заедно с него местността. Всички се увериха, че самката е вътре, но всеки реагира по своему.

Чолк се отнесе съвсем равнодушно към това. Все едно, самката не беше за него, а за Тарзан. Единственото, което искаше, беше час по-скоро да започне унищожението на хранителните запаси на Тармангани. Той беше дошъл, за да се наяде до насита, без да полага усилие да се сдобие с храна. Тарзан беше му казал, че това ще бъде наградата му, и той беше напълно удовлетворен.

Злите кръвясали очи на Таглат се свиха, когато видя, че минутата на неговия грижливо обмислен план е наближила. Той облиза увисналите си устни и притаи дъх.

Като се убеди, че самката е вътре, Тарзан поведе своя отряд към палатката на Ахмед Зек. Един арабин ги забеляза, но нощта беше безлунна, а и белите наметала скриваха косматите тела на маймуните.

Приближиха палатката на Ахмед. Застанаха откъм задната й страна така, че Тарзан да може да чува какво се говори вътре.