Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (3)

III
Гласът на джунглата

Беше нощ. Тарзан лежеше в четириъгълната, изплетена от бодливи лиани колиба, която донякъде го запазваше от нападението на дивите зверове. Край горящия огън пред нея стоеше на стража един войн вазир. В тъмнината проблясваха жълти, огнени очи.

Беше минал повече от час, а Тарзан продължаваше да се върти в леглото си от суха трева и не можеше да заспи. Ревът на дивите обитатели на джунглата звучеше в ушите му и вълнуваше сърцето му. Той стана и безшумно отмести стената на колибата. Пред него блеснаха чифт жълти очи. Тарзан скочи на най-близкото дърво. С огромния си излишък от физическа сила той заподскача от едно дърво на друго. Изкачи се на върха на едно от тях. Там луната осветяваше пътя му, а от лекия ветрец листата шумоляха. Той се спря и вдигна ръце към луната. Викът на маймуната самец беше готов да се откъсне от гърдите му, но той го задържа, страхувайки се да не изплаши своите вазири — дивият призив на техния стопанин им беше добре известен.

Тарзан започна да се движи по-бавно, като предпазливо дебнеше по клоните. Той търсеше дирите на плячка. Слезе на земята и се озова в непрогледната тъмнина на джунглата. Светлината на луната не проникваше през листака. Дърветата на това място растяха така гъсто, че Тарзан трябваше да се провира между стъблата. От време на време се навеждаше и подушваше земята с нос. Имаше много дири от разни животни. Между тях той намери прясна следа от елена Бара. Устата му се напълни и глух рев се откъсна от гърдите му. Изкуствената сдържаност изчезна и Тарзан отново стана първобитният човек и ловец.

Той вървеше, съобразявайки се с полъха на вятъра и водейки се от миризми, недоловими за сетивата на обикновения човек. Веднъж попаднал на еленовата следа, я следеше с настървение и дори сладкият и тръпчив мирис на глигана Хорта не го отклони от нея.

Тънкото обоняние на Тарзан го предупреди, че Бара е наблизо. Той пак се покачи на дърветата и продължи пътя си по долните клони, откъдето беше по-лесно да се следи плячката. Настигна Бара на обляна от лунна светлина поляна. Промъкна се безшумно и се озова непосредствено над него. Сърцето му беше препълнено с дива радост. За кратък миг увисна на клона, а после се хвърли върху животното.

Под тежестта на човешкото тяло еленът падна на колене и преди да успее да се вдигне, острият нож се заби в сърцето му. Тарзан скочи върху трупа на жертвата си, за да ознаменува победата си с тържествуващ вик, но в същата минута вятърът донесе нещо, което го накара да се спре. Застанал нащрек, той се вглеждаше натам, откъдето духаше. След минута високата трева се разтвори и лъвът Нума величествено излезе на поляната. Като стигна до средата, Нума се спря и впери поглед в щастливия ловец. Глух рев се откъсна от устата на Тарзан. Нума отвърна със същото, но не мръдна от мястото си. Тихичко поклати опашка, като не сваляше поглед от Тарзан. А човекът маймуна спокойно клекна до трупа на елена и отряза голям къс месо от задницата му. Нума беше в пълно недоумение. Пред него стоеше същество, по вид и по мирис прилично на човек, но напомнящо му на грамадните космати противници, с които понякога мереше сили. Затова той стоеше на мястото си, без да смее да мръдне, въпреки че гладът и мирисът на месо го дразнеха.

Тарзан през цялото време наблюдаваше Нума и се досещаше за онова, което става в мозъка му. Изкушението беше силно и лъвът се реши. Опашката му внезапно се вирна във въздуха и в същия миг Тарзан се оказа върху клона на най-близкото дърво, захапал голямо парче месо.

Ако човекът беше гладен, той щеше да остане и да посрещне лъва като равен. Но не беше така, още повече че месото, което взе, беше повечко. Тарзан не можеше да гледа равнодушно как Нума разкъсва елена, който той собственоръчно уби. Затова реши да развали удоволствието му. Огледа се и видя наблизо дърво с големи плодове. С присъщата си ловкост той се промъкна към него. Набра достатъчно плодове и започна да замеря огромната котка. Нума изпадна в ярост от неочакваната бомбардировка. Опита се, но не можа да продължи яденето си. Той ожесточено ревеше, ръмжеше и се бранеше от ударите. Най-после беше принуден да се откаже.

С гневно ръмжене той се дръпна от трупа на елена. Но щом стигна до средата на поляната, изведнъж млъкна. Голямата му глава се наведе, тялото залепна за земята, дългата опашка затрепера. Дебнейки, лъвът започна да се примъква към дърветата на отсрещната страна.

Тарзан веднага се обърна на изток. Щом лъвът се скри зад дърветата, той долови мириса на човек. Подпря месото на един сух клон, изтри мазните си ръце в бедрата и последва Нума. Широка, проправена пътека водеше от поляната към гората. Успоредно с нея, гушейки се между стъблата, дебнеше Нума, а над него високо във въздуха като призрак се носеше белият човек. И двамата едновременно видяха плячката на лъва, макар че тънкото им обоняние отдавна им беше съобщило, че това е негър. А освен това Тарзан почувства, че това е стар и непознат мъж. Най-накрая луната го огря. По ушите му се откроиха знаците на племенните магьосници. Тарзан никак не ги обичаше. Той зачака с нетърпение да види какво ще предприеме Нума. В мига, в който лъвът скочи към човека, Тарзан си спомни, че само преди няколко минути Нума отне плячката му.

Щом чу пращенето на сухи клони, негърът се обърна и видя на двадесетина крачки от себе си втурналия се лъв. Преди да се опомни, той се намери в лапите му. Но в същия миг Тарзан скочи от клона, тръшна се с цялата си тежест върху гръбнака на лъва и заби нож под лявата му лопатка. Като омота дългата грива около дясната си ръка, той впи зъби в шията му и обви тялото му с мощните си крака.

Нума изрева от болка, изправи се и падна по гръб. Тарзан, който притежаваше нечовешка сила, нито за миг не изпускаше лъва от желязната си прегръдка, като непрекъснато забиваше ножа си в него. Нума се търкаляше по земята, ревеше и се гърчеше в невероятни усилия да хване това същество, което беше на гърба му. А Тарзан, целият изподраскан, покрит с кръв и кал, не разхлабваше прегръдката си и не изпускаше и за миг гъстата, разрошена грива на звяра.

Магьосникът лежеше на земята, където го беше повалил Нума. Целият окървавен, той нямаше сили да стане и с ужас наблюдаваше как двамата господари на джунглата се борят за живота си. Безкрайно беше неговото удивление, че само с един нож може да се убие такъв мощен звяр.

В момент на висше просветление очите му се разшириха. Какво е това необикновено същество? В паметта му изникна отдавна забравена картина. Преди много години той видя в джунглата пъргав белокож младеж, който се носеше по дърветата начело на цяло стадо огромни маймуни.

Очите на стареца замигаха. В тях се отрази суеверният страх на човека, живеещ сред собствените си представи за духове и магии.

Магьосникът престана да мисли за изхода на битката. Той знаеше, че богът на гората ще победи Амба, и това го караше да се страхува още повече за съдбата си.

Видя как лъвът започна да слабее от загубата на кръв, как могъщото му тяло затрепера и се олюля. После падна на земята. Видя как горският демон се надигна и като сложи крак върху още треперещото тяло, вдигна лице към луната. От гърдите му се изтръгна такъв див рев, че кръвта в жилите на стареца замръзна…