Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (18)

XVIII
Борба за злато

Беше утро. Тарзан трябваше да признае, че в диренето на Таглат не му провървя. Но Тарзан не се отчайваше. Разбира се, че ще намери измамника, само че това няма да бъде скоро. Първо ще похапне, ще поспи, а после ще потегли на път. Джунглите са големи също колкото са големи ловкостта и хитростта на Тарзан. Таглат може и да е отишъл много далече, но Тарзан пак ще го намери.

Разсъждавайки така, Тарзан вървя в продължение на половин час по дирите на елена Бара. Изведнъж за негово учудване еленът се озърна и побягна обратно, право назад. Тарзан с един скок се скри в гъстия храсталак, така че нещастната жертва не забеляза ловеца. Докато животното се приближаваше, той бързо се изкачи на един близък клон и зачака плячката.

Той не знаеше какво е изплашило Бара, а и не го интересуваше. Който и да беше, човекът маймуна беше готов да защитава плячката си. Еленът съвсем приближи. Тарзан подви колене и наостри слух.

След секунда еленът беше под дървото и Тарзан скочи на гърба му. Тежината на тялото му притисна животното към земята. То полагаше напразни усилия да се изправи. Две могъщи ръце дръпнаха главата му назад, извиха я и… Бара беше мъртъв.

Тарзан бързаше, защото не знаеше кой преследва елена. Извивайки шията на животното, той преметна трупа през рамо, скочи на дървото и пак седна на долните клони точно над пътеката, зорките му сиви очи се заковаха на мястото, откъдето дойде Бара. Не чака дълго.

Скоро до слуха му долетя тропот на копита. Човекът маймуна разбра, че това е голяма група хора с коне. За по-удобно той се качи към средата на дървото, откъдето се виждаше цялата пътека. Седна, зачака и за да не си губи времето, той си отряза сочен къс от бута на елена и нетърпеливо заби силните си зъби в топлото месо. Дъвчейки, Тарзан се наслаждаваше на своята ловкост и смелост.

От завоя на пътеката се показа първият кон.

Тарзан се спотаи. Конниците минаваха под него и той имаше възможност да огледа добре всяко едно лице. При вида на един от тях едва не извика. Долу минаваше Алберт Вертер. Човекът маймуна дотолкова владееше чувствата си, че с нищо не издаде вътрешното си вълнение.

Абисинците отиваха на юг. Тарзан метна на гърба си кървавия труп и тръгна след тях. Запасът от храна му беше необходим, защото, докато преследва белгиеца, той нямаше да има възможност да ловува.

И така абисинците яздеха на юг, а след тях неотстъпно вървеше Тарзан. След два дни стигнаха една равнина. Зад нея в далечината се издигаха планини. Тарзан помнеше тази равнина. Тя събуди в него някакви смътни спомени и непонятна скръб.

Конниците се спряха около купчина обгорели дървета. Тарзан се скри наблизо и видя как те разкопават земята. Навярно си бяха скрили месо и сега идваха да си го вземат. В този момент той си спомни за своите камъчета и реши, че тези хора всъщност са дошли да откраднат нещо на чернокожите.

После видя как те извлякоха някакъв кален, жълт предмет и много му се радваха. А след това извадиха много такива кално-жълти предмети. Един от тях стоеше край дълбоката яма и гледаше с ненаситна алчност.

Нещо се размърда в съзнанието на човека маймуна. Къде беше виждал той такива жълти неща? Защо Тармангани така се лакомят за тях? Чия ли собственост са те?

Той си спомни за черните хора, които ги заровиха. Навярно тези неща са техни. И Вертер иска да ги открадне, така както открадна неговите красиви камъчета. Тарзан искаше да намери тези черни хора и да ги предупреди, но не знаеше къде е тяхното селище.

Докато в главата му се въртяха тези мисли, от гората излезе цял отряд въоръжени хора.

Абдул Мурак пръв ги забеляза, но беше късно. Те бяха навлезли вече в равнината. Той заповяда на войниците си да възседнат конете и да бъдат готови. В Африка никога не се знае кой е приятел и кой не.

Вертер също се качи на седлото и се загледа в идващите хора. Изведнъж, пребледнял, той се обърна към Абдул:

— Това е Ахмед Зек и хората му! Дошли са за златото.

Ахмед отдалече забеляза купчината златни слитъци и се увери, че някой го беше изпреварил.

Ахмед побесня. Напоследък всичко беше против него. Загуби скъпоценните камъни, загуби белгиеца, повторно се лиши от англичанката, а сега някой е дошъл и се опитва да заграби съкровището му. Беше имал глупостта да мисли, че златото му е в безопасност.

Не се интересуваше кои са крадците. Важното беше да си върне златото, а това нямаше да стане без бой. Като нададе боен вик, той пришпори коня си, последван от другите. Понесе се като вятър, а след него пъстрата му орда надаваше диви крясъци, ругатни и проклятия, размахвайки пушки и саби.

Хората на Абдул ги посрещнаха с пушечен залп и повалиха някои от главорезите.

Щом Ахмед наближи абисинците, той позна Вертер и се хвърли свирепо към него. Белгиецът, представяйки си ясно участта, която го очаква, ако попадне в ръцете му, обърна коня и се понесе в бесен галоп далече от бойното поле.

Ахмед набързо повери командването на един от подчинените си, като го заплаши със смърт в случай, че не успее да прогони абисинците и не върне златото в лагера. После пришпори коня си и се втурна след Вертер. Той рискуваше да загуби златото, но не можеше да се откаже от отмъщението.

Битката беше в разгара си. Двете биещи се страни бяха жестоки, свирепи и безмилостни както към себе си, така и към враговете си.

Иззад храстите Тарзан наблюдаваше кървавата баня. Беше ограден отвсякъде с бойци и затова не можа да тръгне след Вертер.

Арабите налитаха върху абисинците с диви викове, после отстъпваха, после пак се врязваха, като размахваха кривите си саби. Хората на Ахмед бяха повече от тези на Абдул и със сигурност щяха ла ги унищожат.

Изходът от битката беше безразличен на Тарзан. Той следеше борбата, за да може да намери удобен момент и да се измъкне.

Когато видя Вертер на пътеката, той помисли, че зрението го мами, дотолкова беше уверен, че крадецът на неговите лъскави камъчета бе убит и изяден от Нума. Следвайки отряда на абисинците и взирайки се няколко дни наред, той се убеди, че това е човекът, когото търсеше. И вече не си правеше труд да мисли на кого е принадлежал трупът, който намери тогава.

Той седеше в разклонения гъстак, когато двама воини, арабин и абисинец, дойдоха съвсем наблизо, размахвайки саби. Крачка по крачка арабинът притискаше противника си назад и конят на абисинеца едва не настъпи Тарзан. В този момент кривата сабя разсече черепа му и трупът се строполи почти върху човека маймуна.

Тарзан видя, че е дошъл удобният за него момент. Метна се на освободения кон и го пришпори. Арабинът беше безкрайно удивен, когато видя новия си враг, но в следващия миг се хвърли напред да го унищожи. Ударът на сабята не стигна Тарзан, защото той навреме го отклони. В следващия миг арабинът почувства как една силна ръка го прихваща през кръста и го смъква от седлото. После го повдига и слага пред белия гигант като щит.

Щом като премина през бойното поле, Тарзан захвърли арабина на земята.

Ожесточеното кръвопролитие продължи цял час. Приключи едва когато и последният абисинец падна посечен. И все пак шепа хора успяха да се спасят. Сред тях беше Абдул Мурак.

Победителите зачакаха завръщането на предводителя си. Радостта им се помрачаваше от случката със странния гигант, който се мерна за секунди пред очите им. Техният другар, който беше попаднал в ръцете му, разказваше с ужас за нечовешката сила на това същество.

В този бял великан те познаха заклетия враг на горските разбойници Тарзан от племето на маймуните. Появяването му вся в техните сърца панически страх, още повече че се носеха легенди за смъртта му.

По природа суеверни, те решиха, че са видели духа на умрелия, и с ужас, озъртайки се, очакваха неговото повторно появяване. Тихичко се питаха какво ли отмъщение им е приготвил заради ограбеното му имение.

Те говореха помежду си и ужасът им растеше с всяка минута, а зад тръстиките при реката група чернокожи воини следяха всяко тяхно движение. От отсрещния бряг те бяха чули шума от сражението. Преминаха реката и се скриха в растителността, откъдето можеха да наблюдават цялото бойно поле.

Разбойниците дълго чакаха Ахмед Зек, а страхът от привидението нарастваше и подкопаваше чувството им за преданост към техния водач.

Накрая един не издържа и заяви, че иска да отиде в гората да потърси Ахмед Зек. За миг всички бяха на конете.

— Нека златото остане тук — каза един от тях. — Избихме абисинците и няма кой да го вземе. Да вървим да търсим Зек!

И без да се замислят повече, те пришпориха конете и в облак от прах препуснаха в бесен галоп. Чернокожите воини това и чакаха. Те излязоха от тръстиките и тръгнаха към златните слитъци.

Когато Вертер стигна гората, той имаше голяма преднина пред Ахмед, но арабинът пък имаше добър кон.

Понесен от безразсъдната смелост на отчаянието, белгиецът през цялото време пришпорваше коня си, който и без това буквално летеше по тясната извита пътечка, отъпкана от зверовете. Зад себе си той чуваше гласа на Ахмед Зек, който му заповядваше да спре. Но Вертер само забиваше шпори в окървавените хълбоци на преуморения си кон. На двеста метра по-нагоре лежеше пречупен дебел клон. Той би бил незначителна пречка и всеки кои лесно би го прескочил, но за Вертеровия беше непосилно. Той едва се държеше на краката си и когато стигна до препятствието, се спъна и падна.

Вертер се преметна през главата му и се претърколи няколко метра. Бързо скокна и се върна при животното. Хвана поводите му, задърпа го, мъчейки се да го вдигне, но безрезултатно. Докато Вертер го ругаеше, по пътеката се зададе Ахмед.

Белгиецът веднага изостави опитите да вдигне умиращото животно. Взе пушката, легна на земята зад него и стреля по приближаващия Ахмед. Куршумът му прелетя ниско над тревата и попадна в гърдите на коня му. Животното се повали на стотина метра от Вертер. Белгиецът повтори изстрела, но арабинът, без да губи време, залегна на земята и също се скри.

Противниците лежаха и с гръмки проклятия стреляха един в друг.

Тарзан чу техните изстрели и като скокна от запененото полуживо абисинско пони, се упъти напред по най-късия и удобен за него път — долните клони на дърветата. Скоро стигна до място, относително безопасно за наблюдение.

Общо взето, гледката беше еднообразна и се състоеше от повторение на едно и също действие от двамата противници — зареждане на пушката, изскачане от прикритието, стрелба и отново залягане долу ниско.

Бойните запаси на Вертер бяха доста оскъдни. Абдул Мурак го беше въоръжил набързо в последния момент. Виждайки, че патроните му са на свършване, белгиецът трескаво заобмисля план за своето спасение. Положението изглеждаше безнадеждно. Единствената възможност беше с цената на скъпоценните камъни да откупи свободата си. Вертер преглътна горчиво и се реши. Погледна последния си патрон и извика:

— Ахмед Зек! Един Аллах знае кой от нас ще остави тук костите си, ако продължаваме глупавата си стрелба. Ти искаш да получиш скъпоценните камъни, а аз да запазя живота си. Нека всеки да получи това, което желае, и с мир да продължи пътя си. Ще сложа торбичката върху моя кон, а ти твоята пушка върху твоя. Обещай ми, че тогава ще ме оставиш да си отида!

Арабинът беше изненадан от това предложение. Той подозираше Вертер в поредната измама и затова доста помълча, докато се реши да му отговори. Това, което го накара да се съгласи, беше фактът, че току-що бе изстрелял последния си патрон.

— Добре! Върви си по пътя. Ето, слагам пушката върху коня, а ти сложи торбичката.

Вертер сне торбичката от кръста си. Опипа нежно и с печал твърдите очертания на камъчетата. Да можеше да вземе поне една шепа. Но Ахмед стоеше прав, в целия си ръст и наблюдаваше всяко негово движение.

Вертер въздъхна и под пронизващия поглед на арабина постави торбичката непокътната. После взе пушката си и заднешком, без да откъсва поглед от Ахмед, тръгна по пътеката. Скоро се скри зад завоя, но дори тогава арабинът не мръдна от мястото си. Страхуваше се от някоя хитрина на Вертер. Той имаше право, защото, скривайки се зад завоя, белгиецът залегна и се прицели в мястото, откъдето Ахмед трябваше да вземе торбичката.

Арабинът имаше верен нюх. Той не можеше да се осланя на опетнената чест на един убиец, измамник и крадец. Като взе дългата си пушка, тръгна успоредно на пътеката, провирайки се в храсталака. Движеше се напред изключително предпазливо, като нито един път не попадна под прицела на Вертер. Най-накрая стигна до мястото, срещу което лежеше мъртвият кон на противника му. Торбичката беше на видно място, а съвсем близо Вертер дебнеше в нервно напрежение и с учудване, че арабинът не идва за наградата си.

Изведнъж на няколко сантиметра над торбичката се появи цев на пушка, определено насочена към главата на арабина.

Тишината беше мъчително напрегната.

Погледът на Ахмед се вдигна от торбичката и видя опасността. Изненадата му не беше голяма, защото той очакваше подлостта на Вертер да се прояви по някакъв начин. Ядоса се на себе си, че не можа да открие навреме хода му.

— Вертер, ако стреляш в мен и ме убиеш, моите хора ще те намерят вдън земя! — заплаши той.