Едгар Бъроуз
Тарзан и съкровищата на вълшебния град (10)

X
Ахмед Зек и съкровището на Вертер

Свирепа омраза и дива жажда за мъст тласкаха напред Мугамби по следите на арабите. Раните му заздравяха по пътя, силите постепенно се възвърнаха и могъщото му тяло придоби предишната си сила. Въпреки че арабите бяха на коне, Мугамби не изоставаше от тях.

Скоро те стигнаха до укрепения лагер на Ахмед Зек и зачакаха Вертер. През цялото пътуване Джейн Клейтън не забеляза неудобствата и умората на пътя. Тя мислеше непрекъснато за съдбата си. Ахмед Зек не намери за нужно да й съобщи каквото и да било. Ако нещата опираха до вземането на обикновен откуп, тя нямаше от какво да се страхува, но тя дори и не смееше да си го помисли. Беше чувала различни разкази за отвлечени и продадени в робство красиви бели жени. Те твърде често красяха турските хареми.

Джейн Клейтън беше смела и решителна жена. Тя не падаше лесно духом и не се объркваше в трудни минути от живота си. Доколкото можеше, тя се надяваше на добър изход и мисълта за самоубийство й минаваше само като последно средство, за да избегне срама и позора. Ако Тарзан беше жив, тя имаше всички основания да се надява на спасение. Нито едно живо същество нямаше силата и ума на нейния съпруг. Нейната любов го издигаше на пиедестала на най-великодушния и всемогъщ сред дивите зверове и хората.

Тя беше уверена, че той ще дойде и ще я освободи, затова броеше дните до неговото завръщане от Опар. Беше горда вътре в себе си, че нейният Тарзан можеше да открие всяка една диря и да прочете в нея така, както се чете в книга.

Докато тя хранеше душата си с надеждата за близка свобода, Вертер се промъкваше към лагера на Ахмед Зек. Ужасът от шума дори на собствените му стъпки го сковаваше на всяка крачка. На няколко пъти като по чудо той успя да се спаси от ноктите на кръвожадни зверове. От време на време се окуражаваше сам, като си напомняше героичния според него факт, че се промъква през най-дивата джунгла на света, сам и въоръжен единствено с жертвения нож на Ла. Нощем се качваше по дърветата, а денем предпазливо се промъкваше напред. В душата му настана покой, когато най-накрая зърна лагера на Ахмед.

Малко преди него пристигна и Мугамби. Той се беше качил на едно дърво и следеше оттам живота в лагера. Когато зърна приближаващия се, в него той разпозна скорошния гост на своя господар. Искаше му се да го извика, но нещо го задържа. Порази го това, че този човек приближи и влезе в лагера съвсем свойски, като човек, който влиза в дома си. Вертер се провикна, вратата се отвори и Мугамби стана свидетел на радушна среща между него и омразния Ахмед. Мугамби стоеше поразен. Значи това е човекът, на когото се дължат всичките нещастия на великия бвана и на семействата на вазирите. Значи това е той… Мугамби усети вкуса на парливата омраза и жаждата за мъст. Само здравият му разум го възпря да скочи от дървото и да се метне на врата на Вертер.

А нищо неподозиращият Вертер разказваше за събитията в Опар, като внимателно пропусна малката подробност, свързана е придобиването на кожената торбичка, висяща здраво прикрепена към кръста му под дрехите. Въпреки умората от пътуването от погледа му не остана незабелязана алчността в погледа на Ахмед, когато спомена за заровеното злато край имението Грейсток.

— Първо ще изчакаме бързите вазири тук — каза със зловеща ирония Ахмед, — а после ще отидем за златото. Ще обявя голяма награда за всеки убит.

— А жената? — попита Вертер.

— Ще бъде най-добре да я продадем на север. За нея ще получим добри пари.

Една мисъл мина мълниеносно през главата на Вертер. Ако Ахмед го изпрати начело на отряда, за да продаде лейди Джейн на север, той щеше да се възползва от случая и щеше да избяга. През време на службата си при арабина Вертер беше опознал привичките му. Нито един от неговите бандити не беше освобождаван. Повечето от бегълците попадаха отново в ръцете на Ахмед. Вертер беше чувал нощно време зловещите им предсмъртни викове. Тези нещастници умираха в жестока агония, измъчвани до последния им дъх. Белгиецът нямаше никакво желание да сподели съдбата им. Той попита съвсем безразлично:

— Кой ще отиде с жената?

За минута Ахмед се замисли. Златото, заровено край къщата на Грейсток, представляваше далеч по-голяма ценност, отколкото сумата, която щеше да получи за лейди Джейн. Беше му необходимо да се отърве от нея колкото се може по-скоро, а златото да вземе без отлагане. От приближените му Вертер беше най-подходящият за продажбата на жената. Един арабин познава много добре пътищата на страната, в която е роден, и лесно може да избяга на север е парите от продажбата. Но Вертер надали щеше да може да се укрие в една страна, която е враждебна към всеки европеец.

— Аз не виждам друг по-подходящ от теб. Не виждам и необходимост двамата да ходим за златото. Ти ще заминеш на север с писмо до мой приятел, който познава пазара на тази стока. След като си свършим работата, ще се срещнем.

Вертер с мъка скри радостта си, като чу думите на Ахмед. Но той знаеше, че човек не може да бъде сигурен в това, дали е успял да скрие нещо от арабина. И така всичко беше решено. Двамата обсъдиха подробности от пътуването, след това се сбогуваха и Вертер отиде в палатката си. Той отдавна мечтаеше за топла баня и чисти дрехи. Като свърши с къпането, той закрепи малко огледалце към задната страна на палатката. Премести един стол до неодяланата маса и като се въоръжи с бръснач, започна да сваля от лицето си гъстата растителност.

В списъка на удоволствията, които са привилегия на силния пол, са удоволствието и чувството на облекчение, които изпитва мъжът, след като се е обръснал. Доволен, Вертер се просна върху масата и запуши. Шарейки с ръка по кръста си, той напипа торбичката. Трепна от радост, като си помисли за съкровището, което е вътре в нея. Какво би казал Ахмед, ако знаеше за него? Вертер се усмихна злорадо. Как биха проблеснали очите на арабския мошеник, ако можеше да го погледне? Досега Вертер нямаше възможност да се полюбува на камъчетата. Той дори не беше ги преброил, а само приблизително се досещаше колко струват. Разпаса пояса си и извади заветната торбичка. Всички в лагера отдавна спяха. Никой няма да влезе в палатката му! През кожата на торбичката той напипа малките камъчета. С едната си ръка претегли колко тежи. Сладост се разля в гърдите му. При светлината на мъждукащата свещ той изсипа скъпоценностите върху нерендосаните дъски на масата.

Ярката светлина на камъните заигра в очите на замечтания белгиец. Той си представяше как пред него, притежателя на приказно съкровище, се разтварят вратите на света. Той мислеше за властта и разкоша, които винаги са били недостъпни за него. Погледът му се зарея напред в някаква далечна прекрасна точка и попадна случайно в огледалцето, което все още висеше на стената. Нечие отражение шавна в него и го върна към реалността. Вертер погледна още веднъж в него и видя отражението на мрачното лице на Ахмед, надничащ иззад завесата на входа.

Белгиецът с мъка сподави вика си на ужас. Със завидно самообладание той пренесе погледа си върху масата. Без да бърза, сложи скъпоценностите обратно в торбичката и я скри в дрехите. После извади табакера и запуши. Привидно съвсем спокойно стана от масата, протегна се, прозя се и бавно се обърна към входа на палатката. Ахмед вече не беше там.

Да се каже, че Вертер беше изплашен, е малко. Той знаеше, че се е лишил не само от съкровището си, но и от живота си. Ахмед не би позволил никой да го измами. Той не би позволил и никое богатство, което е видял, да бъде на друг. Той не би простил и измамата на Вертер. Белгиецът бавно се приготвяше за сън. Той не знаеше следят ли го или не, затова се стремеше да скрие своето силно вълнение и безпокойство.

След около два часа диплите на завесата се повдигнаха и един тъмен силует безшумно се гмурна в тъмнината на палатката. В ръцете си държеше остър, извит нож. Пълзешком се приближи до постелята на заспалия Вертер. Грамадната ръка се вдигна във въздуха и дългият нож с все сила се заби в неподвижното тяло. Няколко пъти се повтори това действие, докато убиецът усети, че нещо не е наред. Той трескаво отмахна купчината одеяла и се срещна не с мекото, кървящо тяло на белгиеца, а с камарата от негови дрехи. Арабинът се изправи с проклятие на уста. Ахмед се влуди от тази жестока измама. Честта му беше засегната.

Той изтича навън и с грозен вик събра своите бандити. Още сънени, те наскачаха от палатките си. Напразно претърсваха наред цялото селище — от Вертер нямаше и следа. Обзет от бясна ярост, Ахмед заповяда да оседлаят конете и макар че беше нощ, излязоха из джунглата да търсят беглеца.

Мугамби, който се беше крил досега сред на дърветата, използва бъркотията и влезе в лагера незабелязано от часовоя. Дори помогна на чернокожите бандити на Ахмед да затворят вратата на лагера. Направи го така, сякаш цял живот е бил с тях и цял живот е правил това. После изчезна в мрака между палатките.

Цял час той се провира между постройките, мъчейки се да определи в коя от тях може да е господарката му. Накрая се спря пред една самотна хижа. Забеляза, че там стои часовой. Той се скри зад ъгъла и зачака. Скоро дойде друг, за да смени другаря си.

— Тя вътре ли е? — попита новодошлият.

— Да, тук е — отговори първият часовой. — Откакто съм тук, никой не е влизал.

Новият часовой клекна пред входа, а старият си тръгна.

Мугамби се промъкна по-близо. В ръцете си държеше дебела, възлеста тояга. Въпреки радостта си, че е открил лейди, той хладнокръвно тръгна напред. Часовоят седеше гърбом и не виждаше огромната сянка, която се приближаваше към него. Възлестата тояга описа кръг във въздуха и се стовари с глух шум върху главата на часовоя. Чу се хрущенето на разбити кости и часовоят се повали безмълвно на земята.

След миг Мугамби беше в колибата и тихо подвикваше: „Лейди!“ Хижата остана безмълвна и той с яростна бързина я обходи. Лейди не беше в нея!