Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (9)

Девета глава

Те го очакваха; личеше, че компанията е непълна без него. Той все още беше неизвестната величина; очакване беше изписано не само на лицето на Никол, а и по лицата на мис Уорън и на младия италианец. Салонът на хотела, прочут с неповторимата си акустика, бе опразнен за танците, покрай стената се бяха събрали на групи възрастни англичанки с яки като на пансионерки, с боядисани коси и лица, покрити със слой от сивкаворозова пудра; имаше и възрастни американки със снежнобели перуки, с черни рокли и устни с черешов цвят. Мис Уорън и Мармора седяха на една маса в ъгъла Никол бе застанала в диагоналния ъгъл на четиридесет крачки от тях и когато Дик спря до тяхната маса, до него достигна гласът й:

— Чувате ли ме? Говоря както обикновено.

— Съвсем ясно.

— Хелоу, доктор Дайвър.

— Но какво е това?

— Хората, които са в средата на залата, не ме чуват, а вие ме чувате, нали разбирате?

— Един от келнерите ни обясни — обърна се към него мис Уорън. — От единия ъгъл до другия — като безжичен телеграф.

Горе в планината беше оживено както в кораб, излязъл в открито море. Не след дълго към тях се присъединиха родителите на Мармора. Те се отнасяха към Никол и Бейби Уорън с уважение — Дик разбра, че състоянието им било свързано с някаква банка в Милано, която пък била свързана с капиталите на Уорън. Но Бейби Уорън искаше да разговаря с Дик, стремеше се към него без определена цел, както към всички нови мъже, сякаш беше вързана със синджир и бързаше да стигне дотам, докъдето й позволява синджирът. Често кръстосваше и прекръстосваше крака с маниера на едрите неспокойни девственици.

— Никол ми каза, че и вие сте се грижили за нея и оздравяването й се дължи до голяма степен на вас. Но не мога да разбера какво трябва да правим ние — в санаториума бяха тъй уклончиви; казаха ми само, че очакват тя да се държи естествено и весело. Знаех, че семейство Мармора са тук, и казах на Тино да ни посрещне на спирката на лифта. И виждате ли какво става — Никол го накарала да се катерят като луди по стената на кабината…

— Това е абсолютно нормално — засмя се Дик. — Бих казал, че е добър признак. Искали са да си покажат един на друг, че са безстрашни.

— Просто не знам какво да мисля. Преди да разбера какво става, едва ли не пред очите ми, тя си отряза косите в Цюрих, защото видяла някаква снимка в списание „Ванити Феър“^[1].

— Няма нищо. Тя е шизоидна — винаги ще прави нещо ексцентрично. Не може да се промени.

— Какво значи това?

— Каквото ви казах — ексцентрична е.

— Но как може човек да знае кое е ексцентрично и кое налудничаво?

— Няма нищо налудничаво — Никол е млада и весела, няма защо да се боите.

Бейби отново кръстоса крака — тя беше събирателен образ на всички онези незадоволени от живота жени, обичали преди сто години лорд Байрон. Въпреки трагичната й любов с офицера от кралската гвардия в нея имаше нещо вдървено, което караше Дик да я подозира в мастурбация.

— Отговорността не ми тежи — каза тя, — но не съм наясно. В семейството ни никога по-рано не е имало такова нещо — знаем, че Никол е преживяла някакво сътресение, и аз подозирам, че това е свързано с едно момче, но не сме сигурни. Татко казва, че би го застрелял, ако знае кой е.

Оркестърът свиреше „Бедна пеперудка“; младият Мармора танцуваше с майка си. Мелодията бе нова за всички. Докато слушаше и гледаше раменете на Никол, която водеше разговор с възрастния Мармора, в чиито коси черните и бели кичури приличаха на клавиатурата на пиано, Дик си помисли, че линията на раменете й напомня форма на цигулка, след това се сети за унизителната тайна. Бедната пеперудка — миговете стават часове…

— Всъщност аз имам един план — продължи Бейби деликатно, но твърдо. — Може да ви се стори неуместен, но казаха, че поне още няколко години Никол трябва да бъде наблюдавана. Не знам дали познавате Чикаго, или не…

— Не го познавам.

— Чикаго се дели на Норт Сайд и Саут Сайд, които са твърде различни. В Норт Сайд са елегантните квартали и ние винаги сме живели там, поне дълги години, но много стари семейства, стари чикагски семейства, нали разбирате какво искам да кажа, продължават да живеят в Саут Сайд. Там е и университетът. Някои хора намират Саут Сайд потискащ, във всеки случай той е доста различен от Норт Сайд. Не знам дали разбирате.

Той кимна утвърдително. Напрягаше се, за да следи мисълта й.

— Ние, разбира се, имаме много връзки там — някои лекторски и аспирантски места, а също и лабораториите на университета зависят от баща ми и аз си помислих, ако вземем Никол вкъщи и я въведем в обществото на тези хора — нали знаете, музикална е, говори толкова много езици, — за нея не би имало нищо по-добро от това да се влюби в някой добър лекар…

Дик почувствува неудържимо желание да се засмее; семейство Уорън смяташе да купи на Никол лекар. „Имате ли някой добър лекар, когото да ни предоставите за временно ползуване?“ Никол не беше за жалене, щом като имаха възможност да й купят симпатичен млад лекар, току-що излюпен от университета.

— Ами лекарят? — запита той машинално.

— Мнозина биха подскочили от радост, ако им се представи такава възможност.

Танцуващите се завърнаха и Бейби бързо прошепна:

— Това беше, което исках да ви кажа. А сега, къде е Никол — сигурно е отишла някъде. Дали не се е качила в стаята си? Как трябва да постъпя? Никога не знам дали е нещо невинно, или трябва да тръгна да я търся.

— Може би просто иска да постои сама — хора, които са живели сами, свикват със самотата. — Дик спря, защото забеляза, че мис Уорън не го слуша. — Ще хвърля един поглед наоколо — добави той.

Завесите бяха спуснати, навън имаше лека мъгла и това създаваше илюзията, че е пролет. Живот кипеше само около хотела. Дик мина покрай прозорците на сутерена, където момчетата от автобусите бяха насядали по креватите около бутилка испанско вино и играеха карти. Когато наближи извитата като подкова алея за разходки, над белите алпийски зъбери изплуваха звездите. Никол стоеше неподвижно между два електрически стълба, а долу, в низината, се разстилаше езерото. Той тихо се приближи през тревата. Тя се обърна с такъв израз, сякаш го бе очаквала да дойде, и за миг той съжали за постъпката си.

— Сестра ви се чудеше дали…

— О! — Тя бе свикнала да бъде наблюдавана. Помъчи се да му обясни. — Понякога чувствувам, че не мога повече. Свикнах на спокойствие. Тази вечер музиката ми дойде много. Доплака ми се…

— Разбирам.

— Денят беше много изморителен.

— Знам.

— Не искам другите да помислят, че страня от тях — достатъчно грижи създадох на всички. Но тази вечер имах желанието да се усамотя.

Дик изведнъж се сети — тъй както умиращият изведнъж се сеща, че е забравил да каже къде си е сложил завещанието, — че Никол е лекувана по системата на Домлер и на призрачните генерации преди него; даде си сметка, че има още много неща, които трябва да й бъдат обяснени. Но като запази това мъдро откритие за себе си, той предпочете да действува тъй, както му подсказваха обстоятелствата в момента:

— Вие сте мила — но трябва сама да преценявате състоянието и постъпките си.

— Харесвате ли ме?

— Разбира се.

— Бихте ли… — Те вървяха по алеята, която на двеста крачки от тях чезнеше в мрака. — Искам да кажа, ако не бях болна… дали тогава бихте сметнали, че аз съм момиче, което отговаря на вашите… е, нали разбирате какво искам да кажа?

Той чувствуваше, че затъва, че го завладяват неразумни чувства. Тя бе тъй близо, че той усети как дишането му се ускорява. Все пак полученото възпитание му дойде на помощ, той се засмя по момчешки и заразправя някаква банална история.

— Шегувате се. Познавах един човек, който се влюби в болногледачката си… — И историята продължи нататък, съпровождана от шума на стъпките им. Изведнъж Никол го прекъсна с лаконичен чикагски израз:

— Тъпизми!

— Тази дума е много груба.

— Какво от това? — разгорещи се тя. — Смятате, че нямам капка здрав разум — преди да се разболея, нямах, но сега имам. И ако не си давам сметка, че вие сте най-привлекателният мъж, когото съм виждала досега, това би означавало, че още съм луда, и вие знаете това. Знам, че нямам изгледи да се надявам, добре — но не се мъчете да ме убеждавате, че аз не знам — знам всичко за нас двамата.

Дик се почувствува още по-неудобно. Той си спомни думите на по-възрастната от сестрите Уорън за младия лекар, който може да се купи в складовете за интелектуалци в Саут Сайд в Чикаго, и за миг застина.

— Вие сте хубаво момиче, но не бих могъл да се влюбя във вас.

— Защото не ми давате възможност.

— Какво!

Бе поразен от нейната несдържаност и от това, че си самоприсвояваше правото да се вмъкне в личния му живот. Каква възможност можеше да иска от него Никол Уорън — нещата биха се объркали окончателно.

— Дайте ми възможност сега.

Гласът й зазвуча ниско, потъна в гърдите й, изпънали дрехата над сърцето й, и тя се приближи. Той почувствува младите устни, тялото й, което ликуваше и се облягаше на ръката, която все по-силно я придържаше. Сега вече намеренията му пропаднаха: без да иска, бе получил неделимо съединение, атомите се бяха слели, можеха да бъдат изхвърлени заедно с новата смес, но не и да бъдат изтръгнати от нея, за да заемат старите си места в таблицата на елементите. Той продължаваше да я държи в ръцете си, усещаше вкуса на устните й; тя се сгуши още по-плътно в него, потънала в любовта си, същевременно успокоена от успеха си, а той бе благодарен, че съществува, бе благодарен да съществува дори само като отражение във влажните й очи.

— Боже мой — каза той задъхано, — колко е приятно да ви целува човек!

Ето как бе чакала Никол той да заговори. Но сега тя чувствуваше предимството си и искаше да го запази; извърна се кокетно и се отдалечи, а той сякаш увисна във въздуха, тъй както бе висял в лифта същия ден следобед. Тя си мислеше: „Нека, така му се пада; какъв е надут и как бягаше от мен; о, беше чудесно! Но сега го хванах, вече е мой.“ Сега беше дошъл неин ред да се изплъзва, но и бягството беше сладко, тя искаше да удължи преживяванията, за да се наслади по-пълно на всичко.

Внезапно потръпна. На седемстотин метра под тях видя огърлие и гривна от светлини — това бяха Монтрьо и Веве, а по-нататък проблясваше тиарата на Лозана. Някъде отдолу долитаха слаби звуци от танцова музика. Сега Никол разсъждаваше трезво и хладнокръвно се опитваше да преоцени сантименталните увлечения от детството си, тъй както един мъж умишлено се напива, след като е водил борба. Но тя все още се боеше от Дик, който бе застанал близо до нея, облегнат на желязната ограда, и това я накара да каже:

— Спомням си как стоях и те чаках в градината — чувствувах се като кошница с цветя. Тази мисъл ми беше приятна — чаках те, за да ти поднеса кошница с цветя.

Тя усети дъха му на рамото си, той я изви настойчиво и тя го целуна няколко пъти; опряла ръце на раменете му, всеки път лицето й ставаше по-едро, когато се приближаваше.

— Заваля силно.

Изведнъж откъм покритите с лозя склонове отвъд езерото долетя топовен гърмеж; стреляха с оръдия, за да разбият надвисналите градоносни облаци. Лампите по алеята угаснаха, след това отново светнаха. Бурята се приближи бързо, забушува най-напред в небето, след това по склоновете заклокочиха пороите и дъждовната вода затече надолу по пътищата и канавките. Небето стана зловещо, прорязваха го светкавици, разнасяше се такъв грохот, сякаш светът се проваляше, а край хотела се носеха разпокъсани облаци. Планините и езерото изчезнаха — хотелът се гушеше сред тътен, хаос и тъмнина.

По това време Никол и Дик вече бяха успели да се доберат до преддверието, където Бейби Уорън и тримата Мармора загрижено ги чакаха. Те блъснаха вратите и влязоха възбудени, защото идваха направо от влажната мъгла, смееха се, в ушите им още свистеше вятърът, а дрехите им бяха мокри от дъжда. Оркестърът в салона свиреше един валс от Щраус, който звучеше остро и объркано сред околния шум.

„… Доктор Дайвър се оженил за пациентка от психиатрията? Как се е случило това? Къде е започнало?“

— Няма ли да се върнете при нас, като се преоблечете? — запита го Бейби Уорън, след като ги изгледа изпитателно.

— Не нося други дрехи, имам само едни къси панталони.

Той пое нагоре по пътя към своя хотел и наметнат с взетия назаем шлифер, си казваше подигравателно:

„Какъв шанс — да, разбира се. Боже мой! Решили хората да си купят доктор — и готово. Е, добре, нека си пазят този, когото са си намерили в Чикаго.“

Възмути се от собствената си грубост и поиска да бъде справедлив спрямо Никол: устните й бяха тъй млади и свежи, а дъждовните капки се стичаха по главата му и падаха върху светналите й като гладък порцелан страни… Към три часа през нощта, когато бурята спря, той се събуди от настъпилата тишина и се приближи до прозореца. Вълнообразните възвишения се къпеха в тишина, тя нахлуваше в стаята му, спотайваше се призрачна в гънките на завесите.

На другата сутрин той се изкачи на две хиляди метра до Роше дьо Не. Стана му драго, като видя, че кондукторът от лифта, с който беше пътувал предния ден, също беше решил да използува седмичната си почивка, за да се изкачи горе.

След това Дик слезе в Монтрьо, за да поплува, и се върна в хотела за вечеря. Чакаха го две писма.

„Не се срамувам от това, което стана снощи — то е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, — и дори да не ви видя никога повече, mon capitaine, ще се радвам, че то се е случило.“

Това звучеше обезоръжаващо, но когато Дик отвори другия плик, тежката сянка на доктор Домлер изчезна:

„Уважаеми доктор Дайвър, обадих ви се по телефона, но ви нямаше. Искам да ви помоля за една голяма услуга. Поради непредвидени обстоятелства трябва да се завърна в Париж и както разбрах, ще стигна най-бързо, ако мина през Лозана. Ще може ли Никол да пътува до Цюрих с вас, тъй като вие си тръгвате в понеделник? Ще я оставите в санаториума. Надявам се, че няма да ви затрудня много.

Искрено ваша Бет Евън Уорън“

Дик закипя от яд — мис Уорън добре знаеше, че той е с велосипед: въпреки това бе написала бележката си по такъв начин, че беше невъзможно да й откаже. „Искала ни остави насаме — в интимна близост, гарантирана от парите на Уорън!“

Но той беше на погрешен път. Бейби Уорън не бе имала такива намерения. Тя бе преценила Дик с очите на светска жена, беше го премерила със скарания с верните мащаби метър на англофилките и бе решила, че някои неща му липсват — макар и да го бе намерила привлекателен. За нея той беше твърде „интелектуален“ и тя го причисли към някои снобски, но небогати среди, които бе познавала по-рано в Лондон — в него имаше премного стремеж да налага собственото си „аз“, за да бъде сметнат за човек както трябва. Не виждаше възможност мъж като него да съвпадне с идеите й за един аристократ.

Освен това беше упорит — неведнъж бе забелязвала как, докато разговаря с него, той замълчава — погледът му едва видимо потъмнява. Навремето тя се дразнеше от сестра си — като дете Никол беше весела и непринудена, — а сега вече бе започнала да я смята за „безнадеждно отписана“; и все пак не беше в състояние да приеме, че в нейното семейство можеше да влезе човек като доктор Дайвър.

В случая тя искаше да го използува най-невинно. Но нейната молба въздействува на Дик тъй, както той смяташе, че искат да му въздействуват. Едно пътуване с влак може да бъде крайно неприятно, тягостно, а също и забавно; то може да бъде пробно бягство от хората; може да бъде предвкусване на едно бъдещо пътешествие, също тъй, както даден ден, прекаран с някой приятел, може да ни се стори дълъг не защото е прекаран скучно, а защото е изпълнен с безброй неща, като се почне от бързането призори и се стигне до огладняването, когато двамата се сещат, че носят храна. След това идва следобедът, пътешествието започва да клони към края си, затова радостта помръква, но накрая отново се оживява. Дик се натъжи, когато си даде сметка колко малко радости има Никол; все пак за нея бе облекчение да се върне в единствения дом, който имаше. През този ден между тях нямаше нежности, но когато той я остави пред тъжната врата на сградата край Цюрихзее, а тя извърна глава и го погледна, той си даде сметка, че отсега нататък нейният проблем ставаше техен общ.