Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Избрани творби в три тома. Том 3
Нежна е нощта. Последният магнат. Писма - Оригинално заглавие
- Tender is the Night, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома — том III
Съставител: Николай Попов
Американска. Първо и четвърто издание
Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редактори: Красимира Тодорова, Жечка Георгиева
Художник: Жеко Алексиев
Художник-редактор: Ада Митрани
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова
F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night
Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963
F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback
F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon
Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England
Литературна група — ХЛ
04/95366/72511/5557–182-86
Дадена за набор: юни 1986 г.
Подписана за печат: септември 1986 г.
Излязла от печат: декември 1986 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 34,50.
Издателски коли 28,98. УИК 29,73
Цена 4,03 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
История
- — Добавяне
Трета част
Произшествия
1925
Първа глава
Дик кривна в напречния проход и продължи по окопа, стъпвайки по дренажа. Стигна до наблюдателницата, погледна за момент през процепа, след това сложи крак на стъпенката и надникна иззад бруствера. Пред него под сивото небе беше Бомон-Амел; отляво — печалното възвишение Тиепвал. Дик огледа местността с бинокъла си. Мъчително чувство беше заседнало като буца в гърлото му.
Продължи по окопа и намери другите, които го чакаха при следващия напречен проход. Беше възбуден, искаше да сподели с тях впечатленията си, да им обясни, макар че Ейб Норт бе воювал, а той не.
— През онова лято всяка педя от тази земя е струвала двадесет човешки живота — каза той на Розмари. Тя послушно погледна още оголената равнина, по която зеленееха засадените преди шест години фиданки. Ако Дик беше добавил, че около тях падат снаряди, в този следобед тя би му повярвала. Любовта й бе достигнала онази точка, при която тя започваше да се чувствува нещастна и отчаяна. Не знаеше как да постъпи — искаше да говори с майка си.
— Оттогава насам много хора умряха, а и ние скоро ще умрем — каза Ейб утешително.
Розмари с нетърпение чакаше Дик да продължи.
— Вижте тази малка рекичка — можем да стигнем до нея за две минути. На англичаните е бил нужен един месец, за да стигнат до нея — напред е вървяла цяла империя, пристъпвала е крачка по крачка, предните са загивали, задните редици са напирали. А друга империя бавно е отстъпвала, педя по педя, и е оставяла безброй трупове, осеяли полето като проснати прясно одрани кожи. В това поколение не ще се намери европеец да се впусне в такова нещо.
— Защо, в Турция току-що приключиха — каза Ейб. — А в Мароко…
— Това е различно. Западният фронт е нещо, което не може да се повтори, поне още дълго време. Младите мислят, че могат, но не биха могли. Те могат да повторят първата битка при Марна[1], но не и това. Зад станалото тук стои религията, годините на изобилие, небивалата сигурност и съществувалите тогава точно установени междукласови отношения. Русите и италианците не се проявиха на този фронт. Необходима е била душевната нагласа, кореняща се в цялото ти съществуване, чак до детските години. Да си спомняш коледните вечери, пощенските картички с престолонаследника и годеницата му, малките кафенета във Валенсия, бирариите на Унтер ден Линден, брачните церемонии въз френските кметства, конните състезания в Англия и бакенбардите на прародителите.
— Генерал Грант измисли тоя род битки през шестдесет и пета година.
— Не е вярно — неговото беше само масово клане. Зад тази битка стоят Луис Карол[2], Жул Вери, оня, който е написал „Ундина“[3], провинциалните кюрета, играещи на кегелбан, женските благотворителни дружества в Марсилия и момичетата, съблазнявани в затънтените кътчета на Вюртемберг и Вестфалия. Това е било любовна битка — цял век буржоазна любов се е изляла тук. Тук е станала последната любовна битка.
— Искаш да прехвърлиш вината за сражението върху Д. Х. Лорънс[4] — каза Ейб.
— Целият мой красив и сигурен свят е експлодирал тук, експлодирал е от обич към нещата, на които е държал — продължаваше Дик тъжно. — Не е ли вярно, Розмари?
— Не знам — отвърна тя със сериозно лице. — Вие знаете всичко.
Те изостанаха зад другите. Неочаквано около тях се изсипаха няколко камъчета и буци пръст и Ейб извика от следващата траншея:
— Духът на войната отново ме обхваща. Зад мен стои стогодишна любов към родния щат Охайо и аз ще взривя това укрепление. — Главата му се подаде зад насипа. — Вие сте мъртви — не знаете ли правилата? Това беше граната.
Розмари се засмя, Дик на свой ред взе шепа камъни, но ги остави.
— Не мога да се шегувам тук — каза той унило. — Сребърната нишка е скъсана, златният бокал е разбит и тъй нататък, един стар романтик като мен не може да поправи това.
— И аз съм романтик.
Те излязоха от добре възстановения окоп и видяха паметника на загиналите бойци от Нюфаундленд. Розмари зачете надписа и неочаквано се разплака. Както повечето жени тя обичаше да й казват как трябва да гледа на нещата и с удоволствие приемаше Дик да й обяснява кое е смешно и кое трагично. Но най-много искаше той да знае как тя го обича — чувствата й изместваха всичко останало и тя крачеше по бойното поле като в интересен сън.
Качиха се в колата и тръгнаха обратно към Амиен. Слаб топъл дъждец падаше върху новозасадената горичка и храстите. Минаваха край струпаните като погребални клади обезвредени снаряди, бомбени отломки, гранати, снаряжение — каски, щикове, приклади и ремъци, които от седем години гниеха на земята. Зад един завой изникна цяло море бели кръстове. Дик нареди на шофьора да спре.
— Ето онова момиче — то е още с венеца.
Той слезе от колата и тръгна към момичето, което стоеше объркано на входа на гробището с венец в ръка. Таксито й я чакаше. Тя беше червенокосо момиче от Тенеси, бяха я срещнали във влака същия ден преди обяд и тя им бе обяснила, че идва от Ноксвил, за да положи цветя на гроба на брат си. По лицето й имаше сълзи на отчаяние.
— Военното министерство сигурно ми е дало погрешен номер — изхълца тя. — На този номер има друго име. Търся го от два часа, а гробовете са толкова много.
— Ако бях на ваше място, щях да го оставя на който и да е гроб, без да гледам името — посъветва я Дик.
— Така ли смятате, че трябва да постъпя?
— Мисля, че брат ви би желал да постъпите точно тъй.
Смрачаваше се и дъждът се усили. Ти положи венеца на първия гроб до входа и прие предложението на Дик да освободи таксито и да се върне в Амиен с тяхната кола.
След разигралата се пред очите й сцена Розмари отново се разплака — общо взето, денят бе излязъл доста сълзлив за нея, но тя чувствуваше, че е научила нещо, макар че не можеше да каже какво точно. По-късно тя си спомняше за щастливите часове на този следобед — един от онези празни откъм събития промеждутъци от време, които в момента изглеждат само свръзка между минали и бъдещи радости, а се оказва, че всъщност те са самата радост.
Амиен се оказа задрямал град, в който стъпките кънтяха; той беше мрачен, все още опечален от войната подобно на някои железопътни гари: Гар дю нор в Париж и Ватерло в Лондон. През деня човек се чувствува потиснат в такива градове с техните малки трамвайчета отпреди двадесет години, които прекосяват сивия паваж на широкия площад пред катедралата, дори самото време — дъждовно или не — изглежда останало от миналото, безцветно като стари фотографии. Но когато се свечери, най-хубавото от френския живот отново заема мястото си в картината — усмихнатите проститутки, мъжете, които спорят в кафенетата и стотици пъти казват: „Voala“, двойките, склонили глава до глава, запътили се към никъде, което е най-евтиното, но и най-приятно място. Докато чакаха влака, седнали в залата с висок свод, който поглъщаше дима, глъчката и звуците на музиката, оркестърът засвири в тяхна чест „Yes we have no Bananas“[5] и те изръкопляскаха, за да не оскърбят диригента. Момичето от Тенеси забрави скръбта си, развесели се, дори започна да флиртува с Дик и Ейб, да ги стрелка с очи. Те добродушно се шегуваха с нея.
Оставиха зад себе си момчетата от Вюртемберг, пруските гвардейци, алпийските стрелци, мобилизираните работници от Манчестър и възпитаниците на „Итън“ да гният под топлия дъжд и се качиха на влака за Париж. Ядоха сандвичи с мортадела и сирене „Бел паезе“, приготвени от ресторанта на гарата, и пиха „Божоле“. Никол беше разсеяна, хапеше неспокойно устни и четеше пътеводителите за бойното поле, които Дик бе донесъл — впрочем той предварително бе поучил набързо въпроса, беше го опростил по свойствения нему начин до такава степен, че посещението им бе добило известно сходство с устройваните от него вечери.