Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (32)

Десета глава

Никол се събуди късно, мърморейки нещо в полудрямка, преди да вдигне дългите си ресници, натежали от съня. Леглото на Дик беше празно — едва след минута разбра, че някой бе почукал на вратата на салона и тъкмо това я бе събудило.

— Entrez!^[1] — извика тя, но не получи отговор. Облече набързо пеньоара си и отвори вратата. Отвън чакаше един sergeant de ville^[2], който я поздрави любезно и влезе.

— Тук ли е Афган Норт?

— Кой? Не — той замина за Америка.

— А кога отпътува той, мадам?

— Вчера сутринта.

Полицаят поклати глава и се закани с пръст.

— Снощи е бил в Париж. Регистрирал се е тук, но в стаята му няма никого. Казаха ми да го потърся в тази стая.

— Това ми се струва много странно — вчера го изпратихме и той се качи на влака, който има връзка с кораба.

— Така или иначе, видели са го тук тази сутрин. Видели са дори неговата carte d’identite^[3]. Така стоят нещата.

— Ние нищо не знаем! — каза тя удивена.

Той се замисли. Беше хубав мъж, но миришеше неприятно.

— Изобщо не сте го виждали тази нощ?

— Не, разбира се.

— Арестувахме един негър. Смятаме, че най-накрая сме арестували този негър, когото търсим.

— Уверявам ви, нямам понятие за какво говорите. Ако търсите същия Ейбрам Норт, когото ние познаваме, и ако той е бил снощи в Париж, ние не сме научили за това.

Полицаят поклати глава и засмука горната си устна. Беше убеден, че тя казва истината, но се чувствуваше разочарован.

— Какво се е случило? — запита Никол.

Той вдигна ръце и изду устните си. Започваше да я намира привлекателна и да я оглежда крадешком.

— Какво да ви кажа, мадам? Истории, каквито се случват през лятото. Афган Норт е бил ограбен и се е оплакал в полицията. Задържахме крадеца. Афган Норт трябва да дойде и да каже, че е същият, за да съставим акта.

Никол придръпна пеньоара си, за да се загърне по-добре, и рязко се сбогува. Заинтригувана, тя се изкъпа и се облече. Часът беше вече десет и тя потърси Розмари, но не получи отговор, след това позвъни в администрацията и разбра, че Ейб действително се е регистрирал в шест и половина сутринта. В стаята му обаче нямало никого. Почака известно време в салона с надеждата, че Дик ще се обади; точно когато реши, че няма смисъл да седи повече, от регистрацията съобщиха:

— Търси ви Краушоу, un negre^[4].

— По каква работа? — запита тя.

— Казва, че познавал вас и доктора. Казва, че полицията арестувала някакъв си Фриман, когото всички познавали. Била извършена несправедливост и иска да види мистър Норт, преди да са арестували и него.

— Не знаем за какво става дума — каза Никол и приключи разговора, като затвори ядосано телефона. Странното повторно появяване на Ейб я накара да разбере до каква степен са й омръзнали неговите пиянски истории. Отказа се да мисли за него, излезе, срещна Розмари при шивачката и двете тръгнаха по улица Риволи да купуват изкуствени цветя и огърлици от разноцветни мъниста. Никол помогна на Розмари да избере един диамант за майка си, няколко шалчета и един нов вид табакери — подарък за колегите в Калифорния. За сина си тя купи цяла армия войничета — гръцки и римски, за които даде повече от хиляда франка. И този път те харчеха по различен начин и Розмари отново се възхити, като гледаше как Никол пилее парите. Никол купуваше със съзнанието, че купува със свои собствени пари — Розмари все още беше с чувството, че парите са стигнали до нея по някакво чудо и затова трябва внимателно да ги изразходва.

Приятно им беше да вървят из този чуждестранен слънчев град и да обикалят магазините, да чувствуват бликащите си от здраве тела, да обикалят с румени страни; да движат уверено ръцете си, краката си, да пристъпват със самочувствието на харесвани от мъжете жени.

Когато се завърнаха в хотела и намериха Дик, свеж като самото утро, и двете се зарадваха искрено като деца.

Той току-що бе водил някакъв объркан телефонен разговор с Ейб, който, изглежда, се бе укривал цялата сутрин.

— Никога не съм водил по-необикновен телефонен разговор.

Дик бе разговарял не само с Ейб, но и с още десетина души.

Тези хора му бяха представяни по следния начин: „Ей тоя тук иска да говори с тебе, намира се в едно нещо като чайник, ама сега не е — а̀ сети се какво е!“

— Тоя, дето крещи, я да млъква! Заплете се човекът в една история и сега не може да се прибере. Аз, по мое лично, по мое лично… — Гласът на отсрещния край се задави в слушалката и замлъкна.

Направиха му и някакво предложение:

— Смятам, че като психолог ще се заинтересувате от случая… — Неизвестната личност, която бе казала това, замлъкна като обесена на телефонния шнур. Но Дик не се заинтересува нито като психолог, нито иначе. Разговорът му с Ейб бе протекъл по следния начин:

— Ало!

— Да?

— Да, ало.

— Кой сте вие?

— Да. — В слушалката се чу задавен смях.

— Да, давам телефона на друг.

В отделни моменти Дик чуваше гласа на Ейб, а също боричкане, удари по слушалката — очевидно те я бяха изтървали на пода, — откъслечни думи като: „Не, не, мистър Норт…“ След това един енергичен, ясен глас каза: „Ако сте приятел на мистър Норт, ще дойдете да го отведете.“

Прекъсна го гласът на Ейб, който звучеше важно и тържествено, гласът на човек, решил да сложи край на глупостите, защото в момента има нещо по-важно:

— Дик, предизвиках расови вълнения на Монмартр. Отивам да освободя Фриман от полицията. Ако един негър от Копенхаген, той прави боя за обувки — ало, чуваш ли ме? — добре, слушай, ако някой дойде там… — Отново в телефонната мембрана закънтяха в хор неразбираеми звуци.

— Защо си в Париж? — запита Дик.

— Стигнах до Еврьо, реших да се върна със самолет, за да го сравня със Сен Сюлпис. Не че ще пренеса Сен Сюлпис обратно в Париж. Не и в Барок. Имам предвид Сен Жермен. За бога, почакай минутка и ще ти дам да говориш с лакея.

— За бога, недей.

— Слушай — Мери замина ли?

— Да.

— Дик, искам да говориш с един човек, когото срещнах тази сутрин; той е син на морски офицер и е обиколил всички европейски лекари. Чакай да ти обясня случая с него…

В същия момент Дик затвори — може би постъпи неблагодарно, защото подобно на мелница, която трябва да има какво да мели, мозъкът му се нуждаеше от храна.

— Колко мил беше Ейб едно време — обърна се Никол към Розмари. — Колко мил беше! Това беше отдавна — Дик и аз току-що се бяхме оженили. Да го бяхте познавали тогава. Идваше и стоеше у нас по цели седмици, а ние изобщо не усещахме присъствието му. Понякога свиреше, понякога стоеше в библиотеката и с часове композираше, галеше нежно клавишите. Дик, помниш ли онази прислужница? Тя го мислеше за призрак и когато я срещаше в хола, Ейб измучаваше срещу нея; веднъж това ни струва цял сервиз за чай, но ние пет пари не дадохме, разбира се.

Колко хубаво бяха прекарвали някога, отдавна. Розмари им завиждаше за тези дни, представяше си живота им незает с работа, различен от нейния. Не познаваше този живот, но го ценеше, както го ценят хората, които никога не са го имали. Представяше си го като приятна почивка и не си даваше сметка, че Дайвърови се чувствуват не по-малко обременени от ежедневието си от нея.

— Какво го е докарало дотам? — запита тя. — Защо пие?

Никол поклати глава, за да подчертае, че не носи вина за станалото:

— В наши дни толкова много способни хора пропадат.

— Кога не са пропадали? — възрази Дик. — Надарените хора винаги се движат по ръба на пропастта, защото така трябва да бъде — някои от тях не издържат и капитулират.

— Трябва да има по-дълбока причина — отстояваше позициите си Никол, раздразнена, че Дик й противоречи пред Розмари. — Има хора на изкуството, като Фернан например, които не се пристрастяват към алкохола, защо тъкмо американците се пропиват?

На този въпрос имаше толкова много отговори, че Дик предпочете да замълчи, и думите на Никол увиснаха победоносно във въздуха. Той беше започнал да се настройва критично към нея. Продължаваше да смята, че тя е най-хубавото същество, което е срещал, получаваше от нея всичко, от което се нуждаеше, но отдалеч надушваше приближаващия се конфликт и в подсъзнанието си все повече и повече се настройваше срещу нея. Не беше от хората, които намират самооправдания, съзнаваше грозотата на положението, в което се поставяше, залъгваше се с надеждата, че Никол смята чувствата му към Розмари за невинно увлечение. Все пак не беше сигурен — снощи в театъра тя се беше отзовала остро за Розмари и я бе нарекла дете.

Тримата вечеряха в ресторанта на хотела, където плътните килими заглушаваха стъпките и за разлика от другите места, където бяха вечеряли напоследък, келнерите не шумяха и се движеха с важността на хора, поднасящи хубава храна. Тук бяха насядали американски семейства, които се оглеждаха едни други и правеха опити да поведат разговор.

Хората на съседната маса ги заинтригуваха: един симпатичен млад мъж с учтиво, малко чиновническо държане и група жени. Жените не бяха нито млади, нито стари, нито пък можеше да се определи обществената им принадлежност; правеше впечатление, че са твърде близки, че са свързани помежду си повече, отколкото например група жени, принудени да си правят компания, докато мъжете им заседават. Очевидно бяха по-близки помежду си, отколкото спътниците от каквато и да е туристическа група.

На езика му беше да подметне нещо иронично по техен адрес, но верният инстинкт му подсказа да замълчи и той попита келнера какви са.

— Майки на падналите на бойното поле — обясни келнерът.

Поразени, те възкликнаха тихо. Очите на Розмари се напълниха със сълзи.

— По-младите са сигурно съпругите — каза Никол.

Отпивайки от чашата си, Дик отново ги погледна; щастливите им лица, сдържаното достойнство в държането им говореха за зрелостта на една по-стара Америка. Тези скромни жени, които бяха дошли да видят гробовете на своите съпрузи и синове и които скърбяха за нещо безвъзвратно загубено, придаваха красота на околната атмосфера. За миг той се пренесе в годините, когато седеше на коляното на баща си и яздеше с Мосби, а атмосферата около него беше наситена със старото достойнство и лоялност. Едва ли не с усилие той вдигна глава към двете жени на масата си и погледна в очи новия свят, в който вярваше.

… Имате ли нещо против да пусна пердето?