Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (34)

Дванадесета глава

С малката кожена чанта в ръка Ричард Дайвър си тръгна от участъка на Седми парижки район, където беше оставил бележка за Мария Уолис, подписана „Дикол“ — името, с което те двамата с Никол подписваха писмата си в първите дни на тяхната любов, — и отиде при шивача, който му шиеше ризите; посрещнаха го със суетня, която не отговаряше на стойността на поръчката му. Чувствуваше се неудобно пред тези бедни англичани, че изглежда тъй обещаващ клиент с добрите си обноски, със своя вид на човек, притежаващ разковничето на материалната обезпеченост; срамно му беше, че шивачът си дава такъв труд да отмери дължината на копринения ръкав. След това отиде в бара на „Крийон“, изпи едно малко кафе и чаша с два пръста джин.

Когато влезе в „Крийон“, салоните му се сториха неестествено ярко осветени; на излизане разбра, че това е така, защото навън неочаквано се беше стъмнило. Беше четири часът, но небето бе притъмняло, вятърът гонеше листата по Шанз-Елизе, а те шумоляха, понесени във вихрен танц. Дик зави надолу по улица Риволи, тръгна под аркадите, прекоси други две улици и се отби в банката, където го чакаха писма. След това взе такси и когато потегли нагоре по Шанз-Елизе, заплискаха първите капки дъжд, а той седеше в колата сам със своята любов.

В два часа, в коридора на „Роа Жорж“, той бе открил в красотата на Никол следи от красотата на Розмари, тъй както в рисунката на някой илюстратор могат да се открият черти от мадона на Леонардо. Дик пътуваше под дъжда, изплашен от демоничните си помисли; в него се бореха различни страсти и той не виждаше никакъв изход.

Розмари отвори вратата, преливаща от вълнение, за което никой нищо не знаеше. Сега тя беше като ония същества, които понякога наричаме „малки своенравни момичета“ — бе прекарала двадесет и четири часа в раздвоение, въртеше се в някакъв хаос, като че ли съдбата й се състоеше от кубчета с картини, които трябва да се подредят — пресмяташе печалбите, бъдещите сполуки, отмяташе Никол, Дик, майка си, продуцента, когото срещна вчера, като мъниста на молитвена броеница.

Когато Дик почука, тя току-що се беше облякла, гледаше дъжда, мъчеше се да си припомни някакво стихотворение и мислеше за стиховете и препълнените водосточни тръби в Бевърли Хилс. Отвори вратата и той се появи пред очите й, неподвижен като статуя на божество — такъв го виждаше винаги, така понякога младите гледат на по-възрастните, които им изглеждат несломими и неотстъпчиви. Дик от своя страна не можа да не изпита известно разочарование, когато я зърна. Трябваше му известно време, за да се пренагласи и влезе в тон с откритата й детска усмивка, с тялото й, което до милиметър беше изваяно така, че напомняше пъпка, съдържаща обещанието за бъдещо цвете. Забеляза следата от мокрия й крак на килима до вратата на банята.

— Мис Телевизия — каза той с непринуденост, която не чувствуваше. Остави ръкавиците и чантата си на тоалетната маса и опря бастуна на стената. Енергичната му брадичка надделяваше над измъчените линии около устата, но бръчките в ъгълчетата на очите и по челото напомняха за страх, който не трябва да бъде показан пред хората.

— Ела при мен и седни в скута ми — каза той тихо — и ми дай устните си.

Тя се приближи, седна и докато навън падаха последните капки от отминаващия дъжд, сложи устни върху красивия, студен образ, който си беше изградила.

Целуна го няколко пъти. Кожата й беше възхитителна и тъй като понякога красотата поражда у човека най-добрите мисли, на които е способен, той се замисли за задълженията си към Никол, която се намираше през две врати в същия коридор.

— Дъждът престана — каза той. — Виждаш ли слънцето по плочника?

Розмари се изправи, погледна надолу и каза, по-искрена от всеки друг път:

— О, какви артисти сме ние двамата — и ти, и аз. Тя отиде до тоалетната масичка и когато опря гребена до косата си, някой бавно и настойчиво зачука на вратата.

Изтръпнаха и замряха неподвижни; чукането упорито продължаваше; Розмари си даде сметка, че стаята не е заключена, бързо оправи косите си, кимна на Дик, който бе вече успял да оправи гънките на леглото, където бе седял, и тръгна към вратата. Дик каза с естествен, не прекалено силен глас:

— … Така че, ако не ви се излиза, ще кажа на Никол и ще прекараме тихо последната вечер.

Предпазните мерки се оказаха излишни, защото двамата души отвън бяха в такова положение, че почти не забелязваха нещата, които не се отнасяха лично до тях. На вратата бяха Ейб, остарял с няколко месеца през последните двадесет и четири часа, и един много изплашен и угрижен чернокож, когото Ейб представи като мистър Петерсън от Стокхолм.

— Той е в ужасно положение и вината е моя — каза Ейб. — Имаме нужда от добър съвет.

— Елате в нашите стаи — каза Дик. Ейб настоя с тях да дойде и Розмари, така че всички прекосиха коридора и влязоха в апартамента на Дайвърови. Жул Петерсън ги последва; той беше дребен, порядъчен на вид негър, с обноските на цветнокожите от Югозападните щати, които гласуват за републиканската партия.

Стана ясно, че той бил записан за свидетел в утринния скандал на Монпарнас; придружил Ейб до участъка и подкрепил оплакването му, че от ръката му била измъкната хилядафранкова банкнота от негър, чиято самоличност следствието трябваше да установи. Придружени от един полицай, Ейб и Жул Петерсън се завърнали във въпросното бистро и без много да му мислят, посочили един негър, който, както се установило след един час, влязъл в заведението едва след като Ейб го напуснал. Полицията беше усложнила случая още повече, като арестувала известния негър Фриман, съдържател на ресторант, чийто образ се беше мярнал в замъгленото от алкохолните пари съзнание на Ейб още в първите часове на среднощните подвизи, а след това беше изчезнал. Истинският виновник, както бе разяснено от неговите приятели, само бе си позволил волността да вземе от ръката на Ейб една петдесетфранкова банкнота, за да плати питиетата, поръчани от самия Ейб. Той се бе появил отново на сцената едва напоследък и в доста зловеща роля.

С две думи, в продължение на един час Ейб бе успял да заплете в личните си истории съвестта и емоциите на един живущ в Европа негър и на трима американски негри, пребиваващи в Латинския квартал. Краят на тази история изобщо не се виждаше и през целия ден пред тях неочаквано изникваха непознати негърски лица, които се появяваха на неочаквани места, изскачаха иззад неочаквани ъгли, а по телефона говореха настоятелни негърски гласове.

Ейб бе успял да се изплъзне от всички — нито един не можа да го намери лично, с изключение на Жул Петерсън. В известен смисъл Петерсън беше в положението на приятелски разположения индианец, който помага на белия човек. Негрите, пострадали от предателското му поведение, не бяха наежени толкова срещу Ейб, колкото срещу Петерсън, и Петерсън с всички сили се стремеше да си осигури закрилата, която Ейб можеше да му даде.

В Стокхолм Петерсън беше фалирал като дребен производител на боя за обувки, сега притежаваше само рецептата за приготвяне на ваксата и необходимите съоръжения за пълнене на малки кутийки; сутринта обаче новият му покровител бе обещал да го устрои във Версай, където да започне отново работа. Там работеше като обущар бившият шофьор на Ейб и Ейб бе дал на Петерсън двеста франка назаем.

Розмари с отвращение изслуша тази забъркана история; чувството й за хумор беше твърде изтънчено, за да я приеме откъм смешната й страна. Човечецът с портативната работилница, който въртеше уплашено лукавите си очи така, че от време на време се виждаше само бялото им; фигурата на Ейб, чието лице беше подпухнало от алкохола дотолкова, доколкото можеше да подпухне едно слабо, изпито лице с изящни черти — всичко това беше тъй далеч от нея, колкото болестта. — Моля само за един шанс в живота — каза Петерсън с прецизната, но въпреки това звучаща странно интонация, присъща на хората от колониите. — Моят метод на производство е прост, а рецептата ми е толкова добра, че ме изгониха от Стокхолм и фалирах, защото не се съгласих да се откажа от нея.

Дик го погледна учтиво, породеният за миг интерес угасна и той се обърна към Ейб:

— Иди в някой хотел да поспиш. Като се оправиш, мистър Петерсън ще дойде да се видите.

— Но не разбираш ли в какво отчаяно положение се намира Петерсън? — запротестира Ейб.

— Ще го чакам в коридора — каза Петерсън тактично. — Може би не е удобно да обсъждате проблемите ми в мое присъствие.

Той се оттегли с някаква пародия на френски поклон; Ейб решително скочи на крака, енергичен като парна машина.

— Днес, изглежда, не ме обичате много.

— Обичаните кандидати обикновено не печелят — успокои го Дик. — Моят съвет е да напуснеш този хотел — ако предпочиташ, мини през бара. Иди в „Шамбор“ или ако се нуждаеш от повече обслужване, в „Мажестик“.

— Ще си позволя да те обезпокоя — би ли ми дал нещо за пиене?

— Тук горе няма нищо — излъга Дик.

Примирен, Ейб се ръкува с Розмари; с труд успя да придаде нормален израз на лицето си, задържа продължително ръката й и започна да казва нещо, от което нищо не излезе:

— Вие сте най… една от най…

Тя изпита съжаление и дори малко погнуса от мръсните му ръце, но като възпитано момиче се засмя, сякаш за нея нямаше нищо по-обикновено от гледката на човек, който върви като насън с бързината на забавена кинолента. Често пъти хората се отнасят със странно уважение към пияния, с респекта на първобитните племена към лудите. По-скоро респект, отколкото страх. Има нещо респектиращо в човек, който е загубил всичките си задръжки, който е готов на всичко. Разбира се, след това ние го караме да заплати за моментното си превъзходство, за кратките мигове, когато е бил внушителен в очите ни. Ейб се обърна към Дик с последна молба:

— Като отида в хотел да се изкъпя и поспя, за да си придам приличен вид, и като им покажа пътя на тези сенегалци — мога ли да дойда при вас да прекарам вечерта край домашното огнище?

Дик кимна не толкова утвърдително, колкото насмешливо, и каза:

— Имаш високо мнение за сегашните си способности.

— Сигурен съм, че ако Никол беше тук, щеше да се съгласи да дойда.

— Добре. — Дик пристъпи към сложения на поставката куфар, взе една кутия и я остави на масата в средата на стаята; вътре имаше безброй изрязани от картон букви.

— Ако искаш да играеш на анаграми, заповядай. Ейб огледа съдържанието на кутията с физическо отвращение, сякаш му бяха казали да изяде картонените букви като попара от овесени ядки.

— Какви са тия анаграми? Малко ли странни неща трябваше да…

— Една спокойна игра. С буквите правиш думи — която дума поискаш, с изключение на „алкохол“.

— Сигурен съм, че може да се състави и думата „алкохол“ — каза Ейб и разрови картончетата. — Ако мога да съставя „алкохол“, да дойда ли?

— Ела, ако искаш да играем на анаграми. Ейб поклати глава примирено.

— Ако сте настроени за такива игри, няма смисъл — само ще преча. — Той се закани с пръст на Дик. — Но помни какво е казал Георг Трети — че ако Грант се напие, той би пожелал да ухапе другите генерали.

Той погледна още веднъж отчаяно Розмари със златистите си очи и излезе. За негово облекчение Петерсън не го чакаше в коридора. Чувствувайки се загубен и бездомен, той тръгна да пита Пол как се казва корабът.