Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (44)

Седма глава

В продължение на един час, все още дълбоко развълнуван от смъртта на баща си, великолепната фасада на родината — нюйоркското пристанище — му изглеждаше печална и величествена, но щом стъпи на брега, това чувство изчезна и не се завърна нито по улиците, нито в хотелите, нито във влаковете, с които стигна най-напред до Бъфало, а след това пое пътя на юг към Вирджиния, заедно с тялото на баща си. Едва когато местният влак запълзя по покритите с шубраци глинести хълмове на Уестморленд, той отново се почувствува част от обкръжаващата го среда: на гарата видя една позната звезда, над залива Чесапийк бе изплувала студената луна; мислено чуваше скърцащите колела на продълговатите старовремски коли, приятните за слуха провлечени южняшки гласове, шумоленето на мързеливите реки, които от незапомнени времена влачеха водите си под звучни индиански имена.

На другия ден баща му бе погребан в черковния двор сред десетки Дайвъровци, Хънтъровци, Дорсъровци. Мило му беше, че го полагат там, където са всичките му роднини. Върху кафявата неулегнала пръст бяха разхвърляни цветя. Дик чувствуваше, че нищо повече не го свързва с това място и че сигурно няма да се върне никога тук. Той коленичи на твърдата земя. Беше познавал всички погребани наоколо покойници, спомняше си загрубелите им от слънцето и вятъра лица, святкащите им сини очи, жилавите им силни тела, душите им, създадени от нова земя през усойния мрак на седемнадесетия век.

„Сбогом, татко — сбогом, бащи мои.“

Под продълговатите покриви на кейовете за презокеанските кораби човек изпитва чувството, че е на ничия земя — нито тук, ни оттатък. Мръсножълтият свод кънти от викове. Боботят камиони, блъскат се куфари, чува се острото скриптене на крановете, пътникът усеща първия солен полъх на морето. Той бърза, макар, че има достатъчно време; оставя зад себе си миналото, континента — вижда пред себе си бъдещето в зиналата уста на кораба, която поглъща пасажерите; гъмжащата от хора пътека, по която минава, неясно чертае настоящето.

Премине ли подвижната стълба към кораба, светоусещането му се преустройва и се стеснява. Той става гражданин на общност, по-малка от Андора, престава да бъде сигурен в каквото и да било. Хората, наредени пред гишето на ковчежника, имат странни силуети, причудливи са и очертанията на кабините; пасажерите и техните приятели го гледат с безразличие. След това отеква печалният вой на сирените, корабът силно потреперва — материализираната човешка идея е поставена в движение. Кеят и лицата по него се отдалечават, за миг корабът е отломка, случайно отцепена от тях и от брега; след това лицата стават далечни, безгласни, кеят — едно от множеството неясни петна по бреговата линия. Пристанището бързо чезне в океана.

Със същия кораб отплува и Албърт Макиско, когото вестниците бяха нарекли най-ценния товар на кораба. Макиско беше на мода. Романите му представляваха компилации от произведенията на най-талантливите писатели навремето, постижение, което не трябва да се подценява; освен това той притежаваше таланта така да принизява и да обезкървява онова, което заимствуваше, че мнозина читатели се наслаждаваха на лекотата, с която могат да следят мисълта му. Успехът го беше направил по-добър и по-скромен. Не си правеше илюзии за способностите си — даваше си сметка, че притежава повече жизненост от мнозина, превъзхождащи го с таланта си; беше решил да оползотвори добре извоювания успех. „Не съм направил още нищо — имаше той навика да казва. — Не мисля, че съм действително даровит. Но ако постоянствувам, може би ще напиша някоя хубава книга.“ Добър скок може да се извърши и от гнил трамплин. Безбройните унижения от миналото бяха забравени. Всъщност успехът му се основаваше психологически на дуела с Томи Барбан — избледнявайки в спомните му, той му бе дал основата, на която бе изградил новото си самочувствие.

Той забеляза Дик Дайвър на втория ден от пътуването, изгледа го колебливо, след това му се представи приятелски и седна. Дик остави четивото си и след като изминаха няколко минути, през които долови промяната в Макиско, липсата на някогашното му досадно чувство за малоценност, му стана приятно да разговаря с него. Макиско беше „добре осведомен“ по редица въпроси, интересите му далеч не се ограничаваха с Гьоте — любопитно беше да се слушат безбройните му повърхностни, но нелишени от комбинативност умозаключения, които той наричаше свои мнения. Случайно срещнаха още един познат и Дик няколко пъти обядва и вечеря с тях. Двамата Макиско бяха поканени да седят на капитанската маса, но с начеващ снобизъм те обясниха на Дик, че „не могат да понасят тази среда“.

Сега Вайолет беше грандама, обличаше се при най-добрите шивачи, смаяна научаваше някои дребни неща, които момичетата от добри семейства научават още в невръстни години. Наистина тя би могла да ги научи от майка си в Боаз, но душата й се бе родила в задушните киносалончета в Айдахо и тя не бе имала време да общува с майка си. Сега тя се чувствуваше „от обществото“ — заедно с още няколко милиона други хора — и беше щастлива, макар че мъжът й продължаваше да я мъмри, когато прекаляваше с глупостта си.

Двамата Макиско слязоха в Гибралтар. На другата вечер в Неапол, пътувайки с автобус от хотела към гарата, Дик се запозна с едно семейство — майка с двете си дъщери, които се чувствуваха самотни и безпомощни. Беше ги видял на кораба. Изпита неудържимо желание да им помогне, а може би искаше да има публика, която да му се възхищава: зае се да ги поразвесели; първо им поръча вино и с удоволствие забеляза как те си възвръщат самочувствието. Правеше им комплименти, поддаде се на собствената си игра, пи повече, отколкото трябваше, за да поддържа илюзията, а жените си мислеха, че принцът от приказките е паднал сред тях от небето. Остави ги на разсъмване, когато влакът с клатушкане и пухтене наближаваше Касино и Фросиноне. Рано сутринта, след обичайното американско сбогуване на гарата в Рим, Дик тръгна малко изморен към хотел „Квиринале“.

Пред гишето на регистратора той вдигна глава и се вгледа втренчено. Почувствува се тъй, като че ли беше изпил чаша със силен алкохол, който изгаряше гърлото му и караше кръвта да нахлуе в главата му — беше видял тази, която беше дошъл да види, тази, заради която бе тръгнал през Средиземно море.

Розмари го забеляза в същия момент, тя усети присъствието му, преди да го е разпознала добре: извърна се стреснато, остави приятелката, с която беше, и се втурна към него. Изправен, стаил дъх, Дик се обърна към нея с широко отворени очи: тя прекоси фоайето, блестяща от красота като кобилка с варакосани копитца, в чието кърмило са прибавяли по стиска копривено семе, за да лъсне косъмът й; всичко бе станало тъй бързо, че Дик не можа да направи нищо друго, освен да се опита да прикрие, доколкото може, умората си. Той посрещна блесналия й поглед на уверено в красотата си момиче с престорен жест, който означаваше: „Каква изненада — да срещна именно теб!“

Върху ръката си, облегната на гишето, той усети двете й ръце в ръкавици.

— Дик, сега правим „Залязлото величие на Рим“ — надяваме се поне да го направим; всеки ден може да прекратим.

Той я изгледа настойчиво, за да я смути, така че тя да не забележи небръснатото му лице и смачканата яка на ризата, с която беше спал. За щастие тя бързаше.

— Започваме рано, защото от единадесет нататък има мараня — телефонирай ми в два часа.

В стаята си Дик се окопити. Поръча да го събудят в дванадесет, съблече се и мигновено потъна в дълбок сън.

Не се събуди, когато му звъннаха в дванадесет, но към един часа стана, отпочинал. Отвори куфара си и изпрати костюмите си в гладачницата. Обръсна се, постоя половин час в горещата вана, след това закуси. Слънцето клонеше към Виа Национале, той отметна завесата, така че старовремските месингови халки на корниза звъннаха и слънчевите лъчи нахлуха в стаята. Докато чакаше да му изгладят костюма, прегледа „Кориере дела сера“ и научи за „una novella di Sainclair Lewis «Wall street» nella quale l’autore ana — lizza la vita sociale di una piccola citta Americana“^[1]. След това се опита да мисли за Розмари.

Отначало не можеше да стигне до никакво заключение. Тя беше млада, привлекателна, но такава беше и Топси. Предполагаше, че през изтеклите четири години в живота й беше имало мъже и тя ги бе обичала. Човек никога не знае колко място заема в живота на другите. Даде си сметка, че в заплетените му чувства все пак се таеше обич — най-хубавите връзки са ония, които желаем да запазим, макар да си даваме сметка за препятствията. Миналото отстъпи назад, той изпита желание да прегърне това същество с привлекателна външност, което не се свенеше да му казва, че му принадлежи, да я приеме в себе си, така че тя да престане да съществува извън него. Опита се да изреди нещата, с които би могъл да бъде привлекателен в очите й — те бяха по-малко, отколкото преди четири години. Осемнадесетгодишните могат да гледат на тридесет и четири годишните през романтичната мъгла на юношеството, но двадесет и две годишните виждат тридесет и осем годишните с трезва яснота. Освен това при първата им среща Дик се намираше в емоционалния си връх; оттогава насам духът му беше спаднал.

След като камериерът се завърна, той сложи бяла риза с колосана яка, черна връзка, забодена с перла; верижката на пенснето му минаваше през перла със същата големина, забодена небрежно два пръста по-долу. След като се бе наспал, лицето му отново имаше здравия загар, събран от дългите лета на Ривиерата; за да се разкърши, той се изправи на ръце на стола, а писалката и дребните му пари издрънчаха на пода. В три телефонира на Розмари и тя го покани да се качи при нея. Беше малко замаян от акробатичните си упражнения, затова спря на бара да изпие един джин тоник.

— Здравейте, доктор Дайвър!

Само поради присъствието на Розмари в хотела Дик веднага се досети, че това е Колис Клей. Той беше запазил старата си самоувереност, имаше вид на преуспял човек; за голяма изненада лицето му беше станало безусто.

— Знаете ли, че Розмари е тук? — запита го Колис.

— Да, срещнах я случайно.

— Бях във Флоренция, научих, че е тук, и пристигнах миналата седмица. Няма да познаете маминото момиченце. — Той побърза да се изясни: — Искам да кажа, че тя израсна при такива грижи, а сега е светска жена — нали разбирате какво искам да кажа. Честна дума, момчетата в Рим са луди по нея! Тя просто ги омагьоса.

— Вие следвате във Флоренция?

— Аз ли? Точно така, там следвам архитектура. Тръгвам си в неделя — ще остана да гледам конните надбягвания.

Не беше лесно за Дик да му попречи да впише неговия коктейл на текущата си сметка в бара — тя беше дълга като списъка на борсовите курсове.