Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Избрани творби в три тома. Том 3
Нежна е нощта. Последният магнат. Писма - Оригинално заглавие
- Tender is the Night, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома — том III
Съставител: Николай Попов
Американска. Първо и четвърто издание
Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редактори: Красимира Тодорова, Жечка Георгиева
Художник: Жеко Алексиев
Художник-редактор: Ада Митрани
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова
F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night
Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963
F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback
F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon
Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England
Литературна група — ХЛ
04/95366/72511/5557–182-86
Дадена за набор: юни 1986 г.
Подписана за печат: септември 1986 г.
Излязла от печат: декември 1986 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 34,50.
Издателски коли 28,98. УИК 29,73
Цена 4,03 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
История
- — Добавяне
Пета глава
Въпросът се разреши от само себе си. Семейство Макиско още не бяха пристигнали и тя едва бе успяла да разстеле хавлията си, когато двама души — мъжът с жокейската шапка и русокосият, за когото разправяха, че имал навика да прерязва с трион келнерите на две — се отделиха от групата и се приближиха към нея.
— Добро утро — каза Дик Дайвър. Изведнъж той остави официалния тон: — Вижте какво, изгорели от слънцето, или не, защо не се показахте вчера? Безпокояхме се за вас.
Тя се надигна, седна на пясъка и приветливо се засмя. — Чудехме се — продължи Дик Дайвър — дали ще дойдете тази сутрин. Ще отидем да вземем нещо за ядене и пиене, така че имайте предвид — не ви каним с голи думи.
Той изглеждаше мил и обаятелен — гласът му обещаваше, че не след дълго ще й разкрие нов, непознат свят, безкрайна поредица от чудесни възможности. Съумя да я представи на другите по такъв начин, че името й не се спомена, а след това мимоходом й даде да разбере, че всеки знае коя е, но уважава правото й на частен живот — деликатност, която Розмари, откакто бе станала известна, срещаше само в професионалните артистични среди.
Никол Дайвър с бронзовия гръб и наниза от перли прелистваше някаква готварска книга и търсеше рецепти за пиле по мериландски. Розмари реши, че тя е на около двадесет и четири години — лицето й не противоречеше на общоприетите представи за красота и миловидност, но същевременно създаваше впечатлението, че най-напред е било изваяно като героичен образ — това личеше от волевите линии, от формата на челото й, всичко говореше за темперамент и характер и напомняше на Роден, — а след това ваятелят бе решил да му придаде миловидност и бе стигнал точно до границата, когато една малка грешка на длетото би накърнила непоправимо първоначално вложената сила. С устата той бе поел отчаян риск — извивката й беше като лъка на Купидон от корица на списание, но въпреки това тя хармонираше с изяществото на всичко останало.
— За дълго ли сте тук? — запита Никол. Гласът й бе нисък, почти дрезгав.
За първи път през главата на Розмари мина мисълта, че биха могли да останат още една седмица.
— Не много за дълго — отвърна тя уклончиво. — Отдавна сме в чужбина — през месец март пристигнахме в Сицилия и бавно се придвижвахме на север. През януари миналата година се разболях от пневмония, докато снимахме един филм, и сега гледам да закрепна.
— Ужас! Как се случи това?
— От студената вода. — Розмари нямаше особено желание да се впуска в дълги разкази за личните си истории. — Бях болна от грип, но не знаех това и снимахме една сцена, в която аз се хвърлям в един канал във Венеция. Бяха дали много пари за постановката и аз трябваше да се гмуркам целия предобед. Майка ми докара лекар на самото място, но той не можа да помогне — разболях се от пневмония. — Тя изведнъж промени темата, преди околните да са имали възможност да реагират: — Харесва ли ви тук?… Харесва ли ви мястото?
— Длъжни са да го харесват — каза бавно Ейб Норт. — Те го откриха. — Той бавно извърна благородно изваяната си глава и очите му се спряха на Дик и Никол Дайвър с нежност и обич.
— О, така ли?
— Това е едва вторият сезон, през който хотелът е отворен цялото лято — обясни Никол. — Убедихме Гос да остави един готвач, един сервитьор и един прислужник — миналата година това си плати разноските, а тази година нещата вървят още по-добре.
— Но вие не сте в хотела.
— Построихме си къща горе край Тармс.
— Теорията е — намеси се Дик и превъртя чадъра, защото едно четвъртито слънчево петно падаше на рамото на Розмари, — че северните места като Довил са предпочитани от русите и англичаните, които са свикнали със студа, докато половината от американците произхождат от места с горещ климат, затова започваме да идваме тук.
Младият мъж с външност на човек от латинската раса прелистваше парижкото издание на „Ню Йорк Хералд“.
— Добре, а от каква националност са тези хора? — обърна се той изведнъж към другите и зачете с малко френска интонация: — „В хотел «Палас» във Веве отседнаха господин Пандели Власко и мадам Бонеас“ — чета дословно: „Корина Медонка, мадам Паш, Серафим Тулио, Мария Амалия Рото Маис, Моис Тойбел, мадам Парагорис, Апостол Александър, Иоланда Йосфоглу и Женевева де Момус!“ Най-много ми харесва Женевева де Момус. Струва си да прескоча до Веве, за да видя Женевева де Момус.
Той се изправи припряно и се протегна с рязко движение. Беше няколко години по-млад от Дайвър и Норт, висок, с добре оформено, но твърде слабо тяло, сравнително по-мускулесто само в раменете и горната част на ръцете. На пръв поглед изглеждаше красив, но от лицето му не слизаше изражението на лека досада, което се забелязваше повече от живия блясък на кафявите му очи. Въпреки това човек си спомняше този малко див блясък дори след като бе забравил горчивото изражение на устата, присъщо на човек, който не може да понася скука, и младото чело, вече набраздено от безплодни терзания.
— Миналата седмица открихме няколко интересни имена на американци — каза Никол. — Мисис Ивлин Ойстър[1] и — как бяха другите?
— Имаше и някакъв мистър С. Флеш[2] — каза Дик Дайвър и също се изправи. Той взе греблото и се залови внимателно да отстранява малките камъчета от пясъка.
— О, да — С. Флеш, — не настръхвате ли, като чуете това име?
С Никол беше спокойно — Розмари откри, че насаме с нея се чувствува по-спокойна дори отколкото с майка си. Ейб Норт и Барбан, французинът, говореха за Мароко, а Никол преписа рецептата и се залови да шие. Розмари огледа принадлежностите, които бяха донесли на плажа — четири големи чадъра, които образуваха широк сенник, преносима кабинка за преобличане, едно надуваемо гумено конче — все нови неща, които Розмари виждаше за първи път: това бяха първите луксозни артикули, излезли на мода след войната, а хората, у които ги виждаше, бяха вероятно първите им купувачи. Тя бе доловила, че са хора от обществото, и макар майка й още от малка да й бе внушила да се пази от разпуснати хора, защото те са празни, тя не ги намираше такива: дори когато се отдаваха на пълно бездействие, както през този предобед, правеха го някак си целенасочено, едва ли не творчески — нещо, което тя виждаше за първи път. Незрелият й ум не се впускаше в предположения какви са отношенията помежду им, интересуваше я само как се отнасят към нея, но чувствуваше между тях невидимите нишки на хубави отношения, беше с впечатлението, че те чудесно се забавляват.
Огледа последователно тримата мъже, погледна всеки от тях за миг с очите на притежателна. Във всеки един от тях имаше по нещо своеобразно, но и в тримата имаше особена изисканост, която тя разбираше, че се корени в начина им на живот, произтича от миналото им и ще продължи в бъдеще, не временна проява при дадени обстоятелства, както е с актьорите, които в обществото си слагат маската на добро държане. В тях тя долавяше изтънченост, залегнала дълбоко в характера им, твърде различна от шумните и малко грубовати приятелски обноски на режисьорите — единствените интелектуалци, които бе виждала. Тя бе срещала само актьори и режисьори, а също момчета-колежанн, които се сливаха в спомените й като разнородна, но все пак сива маса: запознавала се бе с тях на забавите в Йейл миналата есен и те се интересуваха само от любов от пръв поглед.
Тримата мъже пред нея бяха различни един от друг. Барбан не се държеше тъй деликатно, беше по-скептичен и склонен да иронизира: маниерите му бяха изискани и малко небрежни. Под външната свенливост на Ейб Норт се криеше такова отчаяно чувство за хумор, че я забавляваше и объркваше едновременно. Тя долавяше, че с вродената си сериозност не би могла да му направи такова силно впечатление, че да го завладее.
Но Дик Дайвър — той беше най-завършен като личност. Тя мълчаливо му се възхищаваше. Кожата му беше червеникава и обгоряла от слънцето, също и късо подстриганата му коса. В горната си част тялото му беше малко космато, а очите му — блестящи и сини. Носът му беше леко заострен и винаги беше ясно кого гледа и към кого се обръща, а това е приятен израз на внимание, който ни ласкае, защото хората обикновено не ни гледат, ние случайно попадаме в зрителното им поле, те ни удостояват с един безразличен или любопитен поглед и това е всичко. Гласът му звучеше с малко ирландска напевност, подкупващо, но същевременно тя долавяше, че в този човек има твърдост, самоконтрол и самодисциплина — нейните собствени добродетели. Него си избираше тя и Никол, която вдигна глава, разбра това и я чу как въздъхва при мисълта, че Дик Дайвър вече не е свободен.
Към обед семейство Макиско, мисис Ейбрамс, мистър Дъмфри и сеньор Кемпиън пристигнаха на плажа. Те донесоха един нов сенник, закрепиха го, хвърляйки бегли погледи към компанията на Дайвър, и с тържествуващ вид се настаниха под него — с изключение на мистър Макиско, който остана да стърчи отвън. Докато събираше камъчета с греблото, Дик мина близо до тях и се върна под чадърите.
— Двамата млади мъже четат заедно книгата „Как да се държим в обществото“ — каза той ниско.
— Смятат да водят светски живот — обади се Ейб. Мери Норт, силно почернялата от слънцето млада жена, която Розмари бе видяла първия ден на сала, излезе от морето, приближи се към тях, усмихна им се непринудено с блеснали зъби и каза:
— И тъй, господин и госпожа Безстрашни пристигнаха.
— Те са приятели на Ейб — подсети я Никол и посочи с глава Ейб Норт. — Той трябва да отиде да поговори с тях. Не ти ли се струват симпатични?
— Струват ми се — съгласи се Норт. — Но не симпатични.
— Започвам да мисля, че това лято на плажа има; твърде много хора — призна Никол. — Нашият плаж, който Дик направи. Преди това тук беше пълно с камъни. — Тя се замисли, после продължи по-тихо, за да не я чуят трите гувернантки, седнали малко по-далеч под отделен чадър: — Все пак те са за предпочитане пред англичаните от миналото лято, които непрекъснато крещяха: „Колко е синьо морето, нали? Колко е ясно небето, нали? Как се е зачервил носът на малката Нели нали?“
Розмари си помисли, че не би желала Никол да й бъде враг.
— Но вие не видяхте как се биха — продължи Никол. — В деня, преди да дойдете, жененият мъж, този с име, което звучи като марка на синтетичен бензин или маргарин…
— Макиско?
— Да, сдърпа се с жена си и тя му хвърли пясък в лицето. И той, разбира се, седна върху нея и натри лицето й в пясъка. Ние бяхме като наелектризирани. Исках Дик да се намеси.
— Мисля да отида при тях и да ги поканя на вечеря — каза Дик и погледна разсеяно към рогозката.
— Недей — побърза да го спре Никол.
— Мисля, че ще бъде забавно. Щом са тук — трябва да се приспособяваме.
— Приспособили сме се вече достатъчно — настоя тя и се засмя. — Не искам и на мен да ми натрият носа в пясъка. Аз съм лоша и упорита — обясни тя на Розмари, след това повиши глас: — Деца, сложете си банските костюми!
Розмари знаеше, че ще запомни този момент, и един ден, когато чуе за плуване в морето, ще се сеща точно за него. След продължителното бездействие всички тръгнаха към морето с нетърпение, слънцето ги беше нагряло и те навлязоха в прохладната вода със същото удоволствие, с което човек отпива студено бяло вино след хапка люто индийско къри. Подобно на хората от старите цивилизации Дайвърови програмираха часовете на деня си така, че да извлекат най-голяма наслада от това, което имат, за да изпитат пълния вкус на прехода от едно състояние към друго. Тя още не знаеше какво предстои след плуването — сладки приказки на обедната маса, както е прието в Провансалския край. Но каквото и да правеха, не я напускаше чувството, че Дик се грижи за нея, и тя с удоволствие се присъединяваше към останалите, сякаш изпълняваше заповедите му.
Никол подаде на мъжа си необикновената дреха, над която бе работила. Той отиде в палатката за преобличане и предизвика всеобщо объркване, когато се появи с полупрозрачни гащи от черна дантела. Когато се вгледаха, забелязаха, че всъщност те са подплатени с плат, който имаше цвета на кожата му.
— И това ако не е педерастки номер! — възкликна презрително Макиско, след това бързо се обърна към мистър Дъмфри и мистър Кемпиън и добави: — О, моля за извинение.
Розмари се заливаше от смях при вида на дантелените гащета. Детската и наивност откликна най-искрено на тази скъпо струваща и простичка шега на Дайвърови, тя не си даваше сметка, че шегата не е толкова простовата, нито толкова невинна, че тези, които я бяха устроили, се ориентираха не към количеството, а към качеството на това, което можеха да вземат от света; че простотата в държането, добродушието и безоблачните, достойни за детски ясли отношения, стремежът към прости добродетели, всичко това представляваше една отчаяна сделка с боговете и бе постигнато след борби, за които тя не можеше и да подозира. В този момент Дайвърови представляваха за нея върхът, достигнат от една класа; в сравнение с тях повечето хора изглеждаха недодялани. Всъщност в тази среда вече действително бяха настъпили качествени промени, които не бяха видими за Розмари.
Тя остана с тях, когато поднесоха херес и бисквити. Дик Дайвър я погледна спокойно със сините си очи; хубавата му волева уста изговори бавно и замислено:
— От дълго време не съм виждал момиче като вас: вие приличате на растение, което цъфти.
По-късно в скута на майка си Розмари се разплака неудържимо.
— Обичам го, мамо! Безумно съм влюбена в него — не знаех, че мога да изпитам такова нещо към някого? А той е женен и жена му също ми е симпатична. Просто безнадеждно. Ах, как го обичам!
— Бих желала да го видя.
— Поканиха ни на вечеря в петък.
— Щом си влюбена, би трябвало да си щастлива. Би трябвало да се смееш.
Розмари вдигна глава, примигна мило с очи и се засмя. Майка й имаше силно влияние над нея.