Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender is the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
noisy (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома — том III

Съставител: Николай Попов

Американска. Първо и четвърто издание

Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактори: Красимира Тодорова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова

 

F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963

F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback

F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England

 

Литературна група — ХЛ

04/95366/72511/5557–182-86

 

Дадена за набор: юни 1986 г.

Подписана за печат: септември 1986 г.

Излязла от печат: декември 1986 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 34,50.

Издателски коли 28,98. УИК 29,73

 

Цена 4,03 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Дик и Никол решиха да се завърнат на Ривиерата, която смятаха за свой дом. Бяха дали вилата под наем за през лятото и докато изтекат летните месеци, смятаха да прекарат половината от времето в курорти край минерални извори в Германия, а останалата половина в прочутите с катедралите си френски градчета, където винаги с радост прекарваха по няколко дни. Дик пиеше по малко, без особена пристрастеност; намираше се в един от тези моменти от живота, които наричаше период на изчакване; не се посвещаваше изцяло нито на здравето на Никол, която, изглежда, се чувствуваше най-добре, когато е на път, нито изцяло на работата си — просто изчакваше. Времето му се осмисляше само благодарение на децата.

Интересът му към тях се бе увеличил заедно с възрастта им — сега бяха на седем и девет години. Успяваше да поддържа контакт с тях, въпреки че между него и децата стояха гувернантка и учители; неговият принцип беше, че нито методът на принудата спрямо децата, нито страхът от този метод могат да заменят внимателния и постоянен надзор на родителите, които трябва да отчитат всяка тяхна проява, подобно на съставящ баланса счетоводител, така че винаги да се поддържа известно чувство за дълг. Той ги познаваше много по-добре, отколкото Никол, и често пъти, развеселен, след като бе пийнал няколко чашки от различни експортни вина, играеше и разговаряше с тях надълго и нашироко. Обаятелните им личица бяха замислени, почти тъжни — нещо присъщо на децата, рано приучени да не се забравят, когато плачат или се смеят; личеше, че те не изпадат в емоционални крайности, но са доволни от простия режим и простите удоволствия, които им бяха разрешени. Живееха с равномерно запълнено време — това отговаряше на дългогодишния опит на старите семейства от западния свят; бяха възпитавани по-скоро в семейния кръг, отколкото в досег с външния свят. Дик например смяташе, че нищо не развива тъй добре умението да се наблюдава, както принудителното мълчание.

Ленър беше момче, чиито постъпки не можеха да се предвидят, при това притежаваше неизчерпаемо любопитство. Често пъти затрудняваше Дик с въпроси от рода на: „Колко померански кученца трябва да се съберат заедно, за да победят един лъв, татко?“ Топси беше по-лесна. Тя беше седемгодишна, светлоруса, с крехко телосложение като Никол и в миналото това бе създавало грижи на Дик. Но напоследък беше здрава като всяко нормално американско дете. Беше доволен и от двамата, но им даваше да разберат това само негласно. Не им се разрешаваше да нарушават правилата на доброто поведение. „Или човек се научава на държане вкъщи — казваше Дик, — или светът го научава с камшик, което е доста по-болезнено. Никак не ме е грижа дали Топси ме «обожава», или не, няма да ми бъде съпруга, нали?“

Дайвърови запомниха лятото и есента на тази година с още нещо — имаха пари в изобилие. Тъй като бяха изтеглили средствата, вложени в клиниката, а капиталите в Америка бяха нараснали, сега имаха толкова пари, че грижата да харчат сама по себе си ги поглъщаше. Когато пътуваха, всичко беше организирано с приказно разточителство.

Достатъчно беше да ги види човек как слязоха от влака в Бойен, където щяха да гостуват две седмици. Напускането на спалния вагон започна още на италианската граница. Помощничката на гувернантката и камериерката на мадам Дайвър дойдоха при тях от второкласния вагон, за да им помогнат да се справят с багажа и с кучетата. Мадмоазел Белоа трябваше да внимава за ръчния багаж, затова остави силиъмските териери на едната прислужница, а двойката китайски кученца мопс — на другата. Невинаги обстоятелството, че една жена се обкръжава с много живот, е доказателство за духовна бедност — това може да показва и прекомерна широта на интересите, а Никол, освен в периодите, когато здравето й се влошаваше, беше в състояние да се грижи за всичко това. От фургона разтовариха четири обемисти куфара за костюми, един куфар за обувки, три куфара за шапки и две кутии за шапки, един сандък с куфарите на прислужниците, един портативен класьор за документи, пликове и хартия, една аптечка, спиртник, сервиз с прибори за излети, четири тенис ракети, стегнати в преси и поставени в калъфи, един грамофон и една пишеща машина. В свободното място, запазено за багажа на семейството и прислугата, бяха наредени още двадесетина куфарчета, пътни чанти и пакети; всичко това, дори продълговатата кутия за бастуни — номерирано. По този начин багажът можеше да се провери за две минути на перона на която и да е гара, за да се установи кое ще се дава на гардероб и кое не. Никол имаше два списъка — „Списък с лекия багаж“ и „Дългият списък“, — тя непрекъснато проверяваше тези списъци и ги носеше в чантата си на картончета с метални рамчици. Беше си измислила тази система още като дете, когато пътуваше с болната си майка, и тя беше тъй сигурна, както системата, по която работят интендантските офицери, нагърбили се с прехраната и снаряжението на три хиляди души.

Когато Дайвърови слязоха от влака, в долината вече се смрачаваше. Селяните ги гледаха с благоговение, тъй както прародителите им преди един век бяха гледали италианските поклонения на лорд Байрон. Щяха да гостуват у графиня Ди Мингети, бившата Мери Норт. Жизненият й път, започнал в стаичката над дюкяна на нюйоркския тапетчия, я бе довел до един изключителен брак.

„Граф Ди Мингети“ беше титла, дадена от папската курия; състоянието на съпруга на Мери идваше от това, че той беше собственик на манганови залежи в Югозападна Азия. Кожата му не беше достатъчно светла, за да може да пътува в пулманов вагон южно от линията Мейсън-Диксън[1]; в жилите му течеше кабилско-берберско-индуската кръв на населението, обитаващо Северна Африка и Азия, което европейците предпочитат пред мелезите, мяркащи се по пристанищата.

Когато двете високопоставени семейства — едното от Изтока, другото от Запада — се срещнаха на перона на гарата, блясъкът на Дайвърови заприлича на скромната простота на пионерите заселници, сравнена с разточителството на семейството домакин. Посрещачите бяха придружени от един майордом — италианец — с жезъл, четирима слуги с тюрбани на мотоциклети и две жени с полузабулени лица, застанали почтително малко зад Мери, които приветствуваха Никол с поздрава „салаам“[2], така че тя подскочи от неочаквания им жест.

За Мери, както и за Дайвърови, това приветствие беше малко комично; Мери се засмя, за да им покаже, че не приема сериозно тези неща, но когато представи мъжа си и произнесе азиатската му титла, гласът й прозвуча гордо и високо.

Докато се преобличаха за вечеря в стаите си, Дик и Никол си разменяха удивени гримаси; богатите, които искат да минават за демократични, се държат в личния си живот така, сякаш блясъкът ги е поразил.

— Малката Мери Норт знае какво иска — промърмори Дик с насапунисано лице. — Ейб я научи да се държи и ето че сега се е омъжила за един раджа. Ако Европа се болшевизира, тя сигурно ще се омъжи за Сталин.

Никол вдигна очи от несесера си.

— Внимавай какво говориш, Дик — каза тя, но се засмя. — Те са много високопоставени. Когато пристигнат някъде, военните кораби ги посрещат с оръдейни салюти или нещо подобно. Когато е в Лондон, Мери се вози с дворцова кола.

— Добре — съгласи се той. Чу, че Никол е на вратата и иска карфица, и подвикна: — Не знам дали ще мога да получа малко уиски; ожаднявам от планинския въздух.

— Тя ще се погрижи — извика Никол през вратата на банята. — Това беше една от жените, които видяхме на перона. Свалила си е булото.

— Какво разправя Мери за живота си? — запита я той.

— Тя не говори много. Интересува се от хората с потекло — зададе ми куп въпроси за родословното ми дърво, а аз не знаех какво да отговоря. Оказа се, че мъжът й има две доста мургави деца от предишния си брак — едното от тях страда от някаква азиатска болест, но не могат да разберат каква точно. Трябва да предупредя децата да стоят настрана. Струва ми се малко странно. Предполагам, че Мери ще ни разбере и няма да се разсърди. — За миг тя остана загрижена.

— Тя ще разбере — успокои я Дик. — Детето е сигурно на легло.

Докато вечеряха, Дик заговори с Хюсеин, който бе ходил в английско училище. Хюсеин се интересуваше от борсата и от Холивуд и Дик с възбуденото си от шампанското въображение започна да му разказва фантастични неща.

— Билиони? — запита Хюсеин.

— Трилиони[3] — увери го Дик.

— Аз не предполагах, че до такава степен…

— Е, може би милиони — отстъпи Дик. — На всеки гост в хотела се дава харем — всъщност не е харем, но жените не са по-малко.

— Не само на актьорите и на продуцентите?

— На всеки отседнал в хотела — дори на търговските пътници. Та дори и на мен искаха да ми изпратят десетина, но Никол не позволи.

Когато останаха сами в стаята си, Никол го смъмри:

— Защо пи толкова много уиски? Пред него не трябваше да казваш тази твоя дума пущ.

— Извинявай, исках да кажа пунш. Грешка на езика.

— Дик, това не ти прилича.

— Още веднъж моля за извинение — напоследък не приличам много на себе си.

През нощта Дик отвори прозореца на банята, който гледаше към тесния, кръгъл вътрешен двор на замъка. Дворът се сивееше и между стените отекваха странни, печални като на флейта звуци. Двама мъже пееха на някакъв източен език или диалект, пълен с „к“ и „л“ — той се надвеси, но не можа да ги види; очевидно това беше някакъв религиозен обред; изморен и емоционално празен, той мислено ги остави да се молят и за него, макар че не виждаше за какво друго, освен да не затъне окончателно в обхващащото го униние.

На другия ден излязоха на един склон, покрит с рядка гора, и стреляха по едни слабички птичета, някакви далечни и бедни роднини на яребиците. Всичко беше устроено така, че представляваше нескопосна имитация на английски лов, имаше и група неопитни гончии, Дик стреля над главите им и едва не ги засегна.

Когато се върнаха, Ленър ги чакаше в техния апартамент.

— Татко, ти ми каза да ти съобщя веднага, ако сме били близо до болното момче.

Никол бързо се приближи разтревожена.

— … Мамо — продължи Ленър, като се обърна към нея, — него го къпят в същата баня, тази вечер го окъпаха преди мен и аз трябваше да се къпя в неговата вода, тя беше мръсна, не я бяха сменили.

— Какво? Как така?

— Видях ги, когато изведоха Тони от банята, след това извикаха мен и водата беше мръсна.

— Но — ти окъпа ли се?

— Да, мамо.

— Боже мой! — обърна се тя към Дик.

Той запита Ленър:

— Защо не каза на Люсиен тя да ти напълни ваната?

— Люсиен не може. Крановете са особени — снощи тя се изпръска с вряла вода и оттогава я е страх да ги пипа, затова една от тези жени…

— Влез сега в тази баня и се окъпи отново.

— Да не ме издадете, че съм ви казал — предупреди ги Ленър от прага.

Дик напръска ваната с дезинфекционно средство, след това излезе, затвори вратата и каза на Никол:

— Трябва да поговорим с Мери, ако не, по-добре да се махаме.

Тя се съгласи и той продължи:

— Хората си мислят, че техните деца по рождение са по-чисти от децата на другите и че болестите им са по-малко заразни.

Дик мина в другата стая, наля си от каната и задъвка ядосано един бисквит, докато от банята се чуваше шумът на течащата вода.

— Кажи на Люсиен, че трябва да се научи да борави с крановете…

В същия момент на вратата се появи азиатката:

— El Contessa…

Дик й направи знак да влезе и затвори вратата.

— По-добре ли е болното момче? — запита я той приветливо.

— Да, по-добре е, но все още често има изриви.

— Жалко — много ми е мъчно за него. Но трябва да внимавате нашите деца да не бъдат къпани в същата вода. Това е изключено — уверен съм, че вашата господарка много ще се ядоса, ако научи, че сте направили такова нещо.

— Аз! — Тя изглеждаше като поразена. — Но аз само видях, че вашата камериерка не може да пусне крана — показах й как става и пуснах водата.

— Да. Но след като се е къпал болен, трябва да източите всичката вода и да измиете ваната.

— Аз?

Жената пое дълбоко дъх, сякаш се задушаваше, сподави конвулсивно ридание и избяга от стаята.

— Не можем да й позволим да усвоява западната цивилизация за наша сметка — каза той твърдо.

Същата вечер, на масата, той реши, че ще е по-добре да съкратят гостуването си: оказа се, че Хюсеин знае за собствената си страна само това, че там имало много планини, кози и козари. Той беше сдържан човек — за да го накара да се отпусне, Дик трябваше да положи искрени усилия, а сега той ги пазеше само за семейството си. Малко след вечеря Хюсеин остави Мери, Дик и Никол сами, но старото приятелство го нямаше — разделяха ги обезпокояващите междукласови дистанции, които Мери бе успяла да преодолее. Дик почувствува облекчение, когато в девет и половина Мери получи една бележка, прочете я и стана.

— Ще ви помоля да ме извините. Мъжът ми ще замине за ден-два и аз трябва да го изпратя.

На другата сутрин Мери влезе в стаята им по петите на прислужника, който донесе кафето. Тя беше облечена за разлика от тях и личеше, че е на крак вече от известно време. Лицето й се беше изопнало от сдържан гняв.

— Каква е тази история, че Ленър бил изкъпан в мръсна вана?

Дик запротестира, но тя го прекъсна:

— Какво означава това, че сте заповядали на сестрата на мъжа ми да измие ваната на Ленър?

Тя стоеше права и ги гледаше ядосано, а те лежаха неподвижни в леглата си, притиснати от подносите.

— Неговата сестра! — възкликнаха Дик и Никол едновременно.

— Заповядали сте на една от сестрите му да измие ваната!

— Не сме — отвърнаха те в един глас. — Казахме на една туземна слугиня…

— Казали сте на сестрата на Хюсеин.

— Мислехме, че те двете са слугини — можа само да промълви Дик.

— Беше ви обяснено, че те са химадун.

— Какво? — Дик стана от леглото и облече един халат.

— Обясних ви това още първата вечер, когато бяхме до пианото. Не ми разправяй, че си се забавлявал толкова много, че не си чул.

— Как го каза? Не разбрах началото. Не свързах това с… Не видях какво общо има, Мери. Единственото, което можем да направим, е да отидем при нея и да се извиним.

— Да отидете и да се извините! Обясних ви, че когато най-възрастният член на семейството — когато най-големият син се ожени, двете най-големи сестри се посвещават на неговото семейство и стават химадун, един вид придворни дами на жена му.

— Затова ли Хюсеин напусна къщата снощи? Мери се поколеба; след това кимна утвърдително.

— Не можеше иначе — заминаха всички заедно. Така изисква честта му.

Никол също стана и двамата с Дик започнаха да се обличат, а Мери продължи:

— А какво означава всичко това за водата във ваната? В тази къща не може да се случи подобно нещо! Ще попитаме Ленър.

Дик седна на леглото и даде скрито знак на Никол тя да оправи работата. Междувременно Мери отиде до вратата и заговори на италиански с един от прислужниците.

— Чакай малко — каза Никол. — Няма да допусна това.

— Вие ни обвинихте — отвърна Мери с тон, с който никога по-рано не се беше обръщала към Никол. — Сега имам право да видя.

— Не съм съгласна да се води тук детето. — Никол си навлече дрехите презглава, сякаш беше люспеста рицарска ризница.

— Добре — каза Дик. — Ще доведем Ленър. Да разберем как стои този въпрос с ваната — било истина или измислица.

Ленър влезе полуоблечен, чувствувайки се беззащитен не само физически, но и психически, и изгледа ядосаните лица на възрастните.

— Слушай, Ленър — обърна се към него Мери, — откъде накъде си помислил, че снощи си се къпал във вода, която е била преди това употребена?

— Кажи — добави Дик.

— Водата беше мръсна, това е всичко.

— Не чу ли да източват ваната, твоята стая е до банята.

Ленър каза, че не е изключено, но настоя на своето — водата била мръсна. Беше малко смутен, но направи опит да съобрази:

— Водата нямаше как да е била източена… защото…

Те го притиснаха:

— Защо?

Ленър стоеше в малкото си кимоно и будеше съчувствието на родителите си и нетърпението на Мери. Той заключи:

— Водата беше мръсна, защото по нея плуваше сапунена пяна.

— Когато не си сигурен какво говориш… — започна Мери, но Никол я прекъсна:

— Стига, Мери. След като във водата е имало сапунена пяна, логично е да се заключи, че тя е била мръсна. Баща му заръча да дойде…

— Във водата не може да е имало сапунена пяна.

Ленър изгледа укорително баща си, който го беше издал. Никол го хвана за раменете и го изведе от стаята; Дик сложи край на напрежението, като се засмя.

Мери сякаш си спомни миналото, старото приятелство, даде си сметка колко се беше отчуждила от тях и каза примирително:

— С деца като си, все така става.

Тя си спомни някогашните дни и се почувствува още по-неловко.

— Би било глупаво да си отивате — Хюсеин, така или иначе, трябваше да предприеме това пътуване. В края на краищата вие сте мои гости и сте извършили нетактичност, за която не сте виновни.

Но Дик се ядоса на снизходителния й тон и от думата „нетактичност“, обърна й гръб и започна да подрежда нещата си с думите:

— Неприятно е за тези две млади жени. Бих искал да се извиня на тази, която влезе тук.

— Само да бяхте слушали по-внимателно при пианото!

— Но ти, Мери, си станала тъй досадна: слушах, доколкото ми стигаха силите.

— По-спокойно, Дик! — спря го Никол.

— Връщам ти комплимента — каза Мери кисело. — Довиждане, Никол. — Тя излезе.

След всичко това не можеше и въпрос да става тя да ги изпраща; майордомът уреди заминаването им. Дик остави официални бележки за Хюсеин и сестрите му. Нямаше какво друго да се направи, освен да си тръгнат, но всички се чувствуваха зле, особено Ленър.

— Сигурен съм — настоя той във влака, — че водата във ваната беше мръсна.

— Достатъчно — прекъсна го баща му. — Стига по този въпрос — иначе ще се разведа с теб. Знаеш ли, че във Франция има нов закон и родителите могат да се разведат с децата си?

Ленър избухна в смях и семейство Дайвърови беше отново сплотено — Дик се запита колко пъти още ще успява да постигне това.

Бележки

[1] Границата между американските щати Пенсилвания и Мериланд, считана за демаркационна линия между Южните и Северните щати.

[2] Поклон с лявата длан на челото. — Б.пр.

[3] Американците казват трилиони на билионите. — Б.пр.