Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender is the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
noisy (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома — том III

Съставител: Николай Попов

Американска. Първо и четвърто издание

Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактори: Красимира Тодорова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова

 

F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963

F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback

F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England

 

Литературна група — ХЛ

04/95366/72511/5557–182-86

 

Дадена за набор: юни 1986 г.

Подписана за печат: септември 1986 г.

Излязла от печат: декември 1986 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 34,50.

Издателски коли 28,98. УИК 29,73

 

Цена 4,03 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Стигна в Инсбрук по здрач, изпрати куфарите си в един хотел и тръгна из града. Слънцето залязваше над император Максимилиан[1], молитвено коленичил над траурните бронзови фигури; в университетската градина крачеха с книги в ръце четирима семинаристи езуити. Мраморните възпоминания на някогашни обсади, сватби, годишнини бързо избледняха, щом слънцето се скри; той си поръча грахова супа с нарязани в нея колбаси, изпи четири чаши пилзенска бира и отказа да изяде огромния десерт.

Въпреки че наоколо се извисяваха планински масиви, Швейцария беше далеч, Никол също. По-късно, когато тръгна да се разхожда по мрак из градината, той се замисли за нея, забрави неприятностите от ежедневието им, изплува само хубавото. Спомни си как веднъж тя се бе затичала с леки крачки към него по влажната трева и пантофките й се бяха намокрили. Бе се покатерила върху обувките му и сгушена до него, повдигна лице, открито като разтворена книга.

— Запомни как ме обичаш — беше прошепнала тя. — Не искам от теб да ме обичаш винаги така, но искам да си спомняш. Някъде вътре в мен винаги ще се крие жената, която съм тази вечер.

Но Дик бе дошъл тук да се разтовари психически и насочи мислите си към това. Беше загубил самоувереността си — не можеше да посочи часа, деня, седмицата или месеца, в който бе станало това. Някога можеше да отсича направо, да разрешава най-сложните уравнения, сякаш бяха най-прости клинични случаи. От деня, в който бе открил Никол, разцъфнала като цвете, подало се изпод един камък край Цюрихзее, до момента, в който бе срещнал Розмари, острието на характера му се бе притъпило.

Бе наблюдавал баща си как води борба за съществуване в бедните енории, това бе породило жажда за пари в една некористолюбива натура като неговата. Не беше здрав стремеж към сигурност — никога не се бе чувствувал тъй сигурен в себе си, тъй господар на волята си, както по времето, когато се бе оженил за Никол. Въпреки това се бе оставил да го превърнат в жиголо, бе позволил да заключат оръжейния му арсенал в сейфовете на фамилията Уорън.

„Сигурно има някакъв начин за уреждане на въпроса в европейски стил; все още не е късно. Пропилях девет години да уча богатите на азбуката на човешката почтеност, но с мен още не е свършено. Имам още неизиграни козове.“

Той се разхождаше между чайните рози и лехите, където бяха наболи влажни и уханни стръкчета папрат. Беше топло за месец октомври, но все пак достатъчно хладно, за да носи плътна дреха от спортен плат, закопчана около врата с ластичен ширит. Една фигура се отдели от черния силует на едно дърво и той разбра, че това е жената, край която бе минал на излизане от фоайето. Сега беше влюбен във всяка хубава жена, която срещаше, в силуета й, откроил се в далечината, в сянката й на стената.

Тя беше с гръб към него, обърната към светлините на града. Той драсна една клечка, тя не можеше да не чуе звука, но остана неподвижна.

Това покана ли беше? Или разсеяност? Отдавна беше вън от света на простите желания и тяхното осъществяване, беше несигурен и не знаеше как да действува. Предполагаше, че има някакъв условен знак, който самотните странници в сенките на банските курорти си разменят, за да се разпознаят бързо един друг.

… Може би той трябваше да направи следващата стъпка. Две непознати деца биха се усмихнали едно на друго и биха си казали: „Хайде да си играем.“

Той се приближи, а сянката пристъпи встрани. Може би ще го поставят на мястото му, както бе чувал в младостта си, че се постъпва с натрапчивите търговски пътници. Сърцето му биеше силно пред неизвестното, неизпитаното, онова, което не бе анализирал и не си бе обяснил. Изведнъж той се обърна и си тръгна. Момичето излезе от сянката на листака, заобиколи една пейка с бавни, но решителни стъпки и се насочи обратно към хотела.

С един гид и още двама спътници Дик пое на другата сутрин към Биркарспитце. Почувствува се добре, когато излязоха над огласяните от хлопатарите високи пасища — Дик с нетърпение очакваше нощуването в хижата, приятно му беше усещането на умора, умелото водачество на гида, съзнанието, че никой не го познава. Но към пладне времето се промени, притъмня, заваля град, загърмя. Дик и единият от другите двама туристи искаха да продължат, но гидът отказа. Със съжаление се спуснаха по стръмнината към Инсбрук, за да започнат отново прехода на другия ден.

След вечерята и бутилката тежко местно вино в пустата трапезария той се почувствува възбуден, без да знае защо, и започна да мисли за градината. Преди вечеря се бяха разминали с момичето във фоайето, този път тя му бе отправила одобрителен поглед, но той не можеше да се отърси от тягостния въпрос: „Защо?“ „Навремето, стига да исках, можех да имам немалко хубави жени, но не го правех; защо трябва да започвам сега, когато от желанията ми е останало само една сянка, един отломък? Защо?“

Въображението му продължи да работи — старият аскетизъм се пробуди и възтържествува, той не бе свикнал на такива неща. „Бих могъл да отида в Ривиерата и да спя с Дженис Карикаменто или с дъщерята на Вилбурхази. Защо трябва да подценявам изминалите години с нещо евтино и лесно?“

Но възбудата още не му беше минала, той прекоси верандата и се качи в стаята си да размисли. Когато човек е телесно и душевно сам, той затъва в самотата, а самотата поражда още по-голяма самота.

Той закрачи из стаята си и докато размисляше, разстла хубавия си туристически костюм на леко затопления радиатор: отново спря очи върху неотворената още телеграма от Никол. Откакто бе тръгнал да пътува, ежедневно получаваше по една телеграма от нея. Преди вечеря не я бе отворил — може би заради случилото се в градината. Оказа се, че това е каблограма от Бъфало, която му бяха препратили от Париж.

БАЩА ВИ ПОЧИНА СПОКОЙНО ТАЗИ ВЕЧЕР.

ХОЛМС

Той потръпна болезнено от удара и мобилизира съпротивителните си сили; болката като вълна премина през слабините, стомаха и се спря на буца в гърлото.

Препрочете телеграмата. Седна на леглото и въздъхна, загледан пред себе си; първа в главата му проникна старата егоистична синовна мисъл при смъртта на един родител: как ще ми се отрази това, че най-ранната и силна закрила вече я няма?

Тази инстинктивна мисъл отмина, той отново закрачи из стаята, спирайки се от време на време пред телеграмата. Формално Холмс беше помощник енорийски свещеник, с други думи, помощник на баща му, но в действителност той бе управлявал църквата през последните десет години. От какво ли бе умрял баща му? Сигурно поради напредналата си възраст — беше седемдесет и пет годишен. Дълго бе живял. Стана му мъчно, че баща му беше умрял в самота — бе преживял жена си, братята си и сестрите си; имаше братовчеди в щата Вирджиния, но те бяха бедни, нямаха пари да пътуват до Бъфало, затова Холмс бе подписал телеграмата. Дик обичаше баща си — често съпоставяше преценките си с това как би постъпил или какво отношение би взел баща му в даден случай. Дик се бе родил няколко месеца след смъртта на две негови сестрички и баща му, давайки си сметка как ще се държи с него майка му, го беше спасил от разглезване, беше станал негов нравствен учител. Той беше от старо коляно, с уморена кръв, но се бе справил, макар че не му беше лесно.

През лятото баща и син прекосяваха града заедно и отиваха да им лъснат обувките — Дик в колосаното си моряшко костюмче, баща му винаги в изряден и добре скроен пасторски костюм — и бащата много се гордееше с хубавото си момченце. Разказваше на Дик всичко, което знаеше за живота, то не беше много, но беше повечето вярно; прости неща, норми на поведение, които са в обсега на жизнения опит на един свещеник. „Веднъж в един чужд град, тъкмо ме бяха ръкоположили, влязох в една стая, претъпкана с хора, и не можех да разбера коя е домакинята. При мен дойдоха няколко души, които ме познаваха, но аз не се спрях с тях, защото забелязах една жена с посивели коси, седнала до един прозорец в отсрещния край на стаята. Отидох при нея и й се представих. След това спечелих много приятели в този град.“

Баща му бе сторил това от добро сърце — той знаеше какво представлява, дълбоко уважаваше двете горди вдовици, които го бяха отгледали и насадили в него схващането, че няма нищо, което да превъзхожда добрите пориви, честта, любезността и смелостта.

Баща му винаги бе смятал, че скромното състояние, оставено от жена му, принадлежи на неговия син, и в колежа, както и в медицинската академия, четири пъти годишно му изпращаше приходите с чек. Той беше от ония хора, за които в годините, когато всеки трупаше долари, хората отсъждаха самодоволно: „Той е истински джентълмен, но не е човек, който ще напредне.“

… Дик изпрати прислужника да му донесе вестник. Продължи да се разхожда из стаята, спирайки се от време на време пред телеграмата на бюрото, след това прегледа разписанието на корабите за Америка. Поиска телефонен разговор с Никол в Париж и докато чакаше да го свържат, си спомни много неща, искаше му се винаги да е бил тъй добър, както бе възнамерявал да бъде.

Бележки

[1] Император Фердинанд Максимилиан (1832–1867) — австрийски ерцхерцог от Хабсбургската династия, император на Мексико (1864–1867), екзекутиран.