Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (51)

Трета глава

Седмица по-късно, една сутрин, когато преглеждаше кореспонденцията на бюрото си, Дик долови, че навън става нещо: оказа се, че пациентът Ван Коън Морис напуска клиниката. Родителите му — австралийци, ядосано хвърляха багажа в една голяма лимузина, а край тях стоеше доктор Ладислау и безрезултатно се опитваше да спори с Морис-баща, който разпалено жестикулираше. Младежът стоеше настрана и гледаше с цинична усмивка приготовленията за отпътуването, когато пристигна доктор Дайвър.

— Не е ли малко прибързано, мистър Морис? Морис трепна, когато видя Дик — червендалестото му лице и едрите шарки на костюма му светнаха едва ли не като електрически лампи. Той се приближи към Дик, сякаш възнамеряваше да го удари.

— Крайно време е да се махаме, това се отнася и за нас, и за останалите — започна той и спря, за да си поеме дъх. — Крайно време е, доктор Дайвър. Крайно време!

— Не бихте ли дошли в кабинета ми? — предложи Дик.

— И дума да не става! Ще ви кажа какво мисля, измивам си ръцете и нямам повече нищо общо с вас и с това място.

— Съжалявам.

Той заплаши Дик с пръст:

— Точно това казах на този лекар тук. Прахосваме си времето и парите.

Доктор Ладислау направи безпомощен опит да възрази, да се изплъзне с типичната си славянска уклончивост. Дик никога не беше обичал доктор Ладислау. Той успя да накара възбудения австралиец да тръгне с него по пътеката към административната сграда, опитвайки се да го склони да влезе; човекът обаче поклати глава:

— Вие, доктор Дайвър, вие сте причината. Отидох при доктор Ладислау, защото не можах да ви намеря и защото доктор Грегоровиус ще се върне чак довечера, а аз не желая да чакам. В никакъв случай! След като синът ми каза истината, няма да чакам нито минута.

Той се приближи заплашително към Дик, който стоеше с отпуснати ръце, за да го повали в случай на нужда.

— Синът ми е тук, за да се лекува от алкохолизъм, а ми казва, че ви е подушил да миришете на алкохол. Точно така! — Той помириса бързо Дик, очевидно безрезултатно. — Ван Коън каза, че два пъти ви е усетил да миришете на алкохол. Аз и жена ми не сме пили нито капка през живота си. Даваме ви Ван Коън, за да го излекувате, а в продължение на един месец той два пъти ви надушва, че сте пили. Що за лечение е това?

Дик се поколеба; Морис беше напълно в състояние да устрои сцена пред главния вход на клиниката.

— В края на краищата, мистър Морис, има хора, които не биха се отказали от нещо, което смятат за храна, само защото вашият син…

— Но ти си лекар бе, човече! — извика гневно Морис. — Когато работниците си пият бирата, това е лошо, но си е за тях — а ти трябва да лекуваш…

— Прекалявате. Синът ви дойде при нас заради клептомания.

— А на какво се дължи това? — Човекът крещеше почти неистово. — Пиене — само пиене. Почерни се от пиене. На черното бяло ли ще кажеш? Вуйчо ми го обесиха и пак това беше причината! Синът ми идва в санаториум, а докторът мирише на спирт.

— Ще ви помоля да напуснете.

— Вие да ме молите? Ние и без това напускаме!

— Ако бяхте проявили малко въздържаност, можехме да ви съобщим резултатите от досегашното лечение. Разбира се, след като гледате по този начин на нещата, не желаем синът ви да остане като пациент…

— Осмелявате се да ми говорите за въздържаност! Дик повика доктор Ладислау и му нареди:

— Бихте ли казали сбогом на пациента и на семейството му от името на клиниката?

Той се поклони ледено на Морис, влезе в кабинета си и за миг остана неподвижен до вратата. Наблюдаваше ги, докато изчезнаха от погледа му: недодяланите родители, безхарактерната изродена издънка; не беше трудно да си представи как семейството ще обикаля Европа, ще се държи грубо с далеч по-достойни от тях хора, черпейки сили от невежеството си и от парите си. Но въпросът, който Дик си постави, след като колата отпътува, беше до каква степен той бе причината за случилото се. При всяко ядене пиеше кларет, вечер преди лягане също изпиваше по чашка, обикновено греян ром, а в някои следобеди пиеше по чаша джин — след джин е най-трудно да те разберат, че си пил. Дневно му се падаше по четвърт литър алкохол, а това количество трудно можеше да изгори в организма му без остатък.

Реши, че не трябва да се самооправдава, седна на бюрото си и подобно на рецепта, написа режим, с който намаляваше наполовина ежедневната си доза. Лекарите, шофьорите и протестантските свещеници не биваше да дъхат на спирт, както можеха да си позволят това художниците, борсовите агенти и кавалерийските офицери. Дик се винеше само в това, че се бе издал. Но въпросът не се реши с това, той се заплете още повече половин час по-късно, когато Франц, оживен от прекараните две седмици в Алпите, тръгна по алеята, тъй нетърпелив да се залови отново за работа, че се натопи в нея, преди още да стигне кабинета си. Дик го пресрещна.

— Как беше Монт Еверест?

— Както вървяхме, можехме и Монт Еверест да изкачим. Хрумна ни такава идея. Как вървят работите? Как е моята Кете, как е твоята Никол?

— Всичко е наред вкъщи. Но, за бога, Франц, да знаеш каква неприятна сцена имахме тази сутрин.

— Как? Какво е станало?

Дик закрачи из стаята, докато Франц се обади по телефона вкъщи. Когато семейният разговор свърши, Дик каза:

— Морисови си взеха сина — вдигнаха голяма врява. Цветущото лице на Франц посърна.

— Знам, че е напуснал. Срещнах Ладислау на верандата.

— Какво ти каза Ладислау?

— Само това, че младият Морис си тръгнал — ти си щял да ми обясниш. Кажи сега.

— Обикновените нелепи съображения.

— Той беше дявол, това момче.

— Беше случай тъкмо за упойка — съгласи се Дик. — Във всеки случай, когато пристигнах, бащата беше нагънал Ладислау така, че той се беше свил като колониален поданик. Какво ще правим с Ладислау? Ще го задържим ли? Аз съм против — той не е мъж, с нищо не може да се справи. — Дик се поколеба на прага на истината, беше му нужно малко време, за да премисли станалото. Франц седна на края на бюрото, все още с яке и ръкавици. Дик каза:

— Едно от възраженията, които момчето е изложило пред баща си, е, че твоят бележит сътрудник е пияница. Човекът е фанатик на тема алкохол, а потомъкът му, изглежда, е надушил по мен следи от нашенското вино.

Франц седна и присви долната си устна.

— После ще ми разкажеш по-надълго — каза той накрая.

— Защо не сега? — каза Дик. — Не можеш да не знаеш, че аз съм последният човек, който би злоупотребил с пиенето. — Той погледна Франц в очите и Франц отвърна на погледа му. — Ладислау е позволил на човека да се разгорещи до такава степен, че аз трябваше да се отбранявам. Можеше да има и пациенти наоколо и представи си колко трудно би било да се браниш в подобно положение!

Франц свали ръкавиците и якето си. Отиде до вратата и каза на секретарката:

— Не ни безпокойте!

След това се върна и започна да се рови в писмата, струпани на дългата маса, без да мисли за нищо — както обикновено става при подобни положения, — опитвайки се само да придаде подходящо изражение на лицето си, преди да каже онова, което беше намислил.

— Дик, знам, че ти си въздържан, уравновесен човек, макар че не сме напълно на едно и също мнение по въпроса за алкохола. Но дойде моментът, Дик, трябва да ти кажа открито, че неведнъж съм те забелязвал да пиеш по някоя и друга чашка, когато не е моментът за това. Има някаква причина. Защо не опиташ ново отпускане?

— Отпуск — поправи го Дик машинално. — За мене не е разрешение да се махна оттук.

И двамата бяха раздразнени. Франц от това, че му бяха развалили настроението още със завръщането.

— Понякога не проявяваш здрав разум, Дик.

— Никога не съм разбирал как може здравият разум да се прилага към сложни проблеми — освен ако това не означава, че един хигиенист може да извърши по-добре операция от един специалист хирург.

Създалото се положение го изпълваше с отвращение. Да обясняват, да заглаждат нещата — това не беше за хора на тяхната възраст — по-добре щеше да бъде в ушите му да продължи да отеква хрипливото ехо на една стара истина.

— Не върви — каза той изведнъж.

— И на мен тъй ми се струва — призна Франц. — Сърцето ти не е повече в този проект, Дик.

— Знам. Ще се оттегля — можем да се споразумеем как да изтеглим постепенно парите на Никол.

— Помислил съм и за това, Дик — виждах, че моментът наближава. Мога да получа още кредит и към края на годината да върна всичките пари.

Дик не бе възнамерявал да стига тъй бързо до окончателно решение, нито беше предполагал, че Франц с такава готовност ще прекъсне съдружието им, и все пак изпита облекчение. Не без известно отчаяние той отдавна чувствуваше, че етиката на неговата професия затъва в една безнадеждна бърканица.