Франсис Скот Фицджералд
Нежна е нощта (55)

Седма глава

Но на другата сутрин Никол отиде с Дик на плажа, отново обхваната от съмнения, че той замисля някакъв отчаян ход. След вечерта, прекарана на яхтата на Голдинг, тя усещаше, че става нещо. Намираше се на ръба между старата опора, която винаги й бе давала чувство за сигурност, и предстоящия скок, след който щеше да се намери променена до последната фибра на тялото си — така се страхуваше, че нямаше сили да застане лице срещу лице с тази мисъл. Струваше й се, че тя и Дик са променящи се неясни фигури като блуждаещи сенки, завъртели се във фантастичен танц. В продължение на месеци всяка дума между тях беше със скрит подтекст, със съдържание, което скоро щеше да се разясни при продиктувани от Дик условия. Макар че сегашното и душевно състояние беше може би по-обнадеждаващо — дългите години, през които тя само бе съществувала, бяха оказали съживяващо въздействие върху онези страни от характера й, които началният стадий на болестта беше умъртвил и които Дик не бе успял да достигне не по своя вина, а защото никое същество не може да обгърне изцяло друго, — то все пак я тревожеше. Най-печалното в отношенията им беше, че Дик ставаше все по-безразличен; засега това безразличие се изразяваше в прекомерно пиене. Никол не знаеше дали ще бъде смазана или пощадена — гласът на Дик, кънтящ от неискреност, още повече я объркваше; тя не можеше да предположи каква ще бъде следващата му стъпка по лъкатушната пътека, разстилаща се пред тях, какво ще стане накрая, когато тя скочи към неизвестното.

Последиците не я тревожеха — тя подозираше, че в резултат от всичко ще се освободи от едно бреме, ще прогледне. Никол беше създадена за промени, за движение, нейните пари бяха крилата й и плавниците й. Новото положение на нещата наподобяваше състезателна кола, която в продължение на години е била скрита под каросерията на семейна лимузина, сега каросерията щеше да бъде демонтирана и колата отново щеше да стане такава, каквато беше поначало — бегач. Никол вече предусещаше свежия насрещен полъх — боеше се само от гаечния ключ и от това, че беше в неведение кога ще я зачовъркат с него.

Двамата отидоха на плажа, белите му гащета и нейният бял костюм се открояваха рязко на бронзовите им тела. Никол забеляза, че Дик търси с очи децата сред лабиринта от разгънати чадъри, и като разбра, че той не я наблюдава, изгледа го критично и реши, че той търси децата не защото е загрижен за тях, а защото е загрижен за себе си. Вероятно плажът му всяваше чувство на страх, караше го да се чувствува като детрониран властелин, който тайно наднича в стария си дворец. Тя бе намразила неговия свят, изтъкан от учтивост и изискани шеги, забравяйки, че в продължение на дълги години този свят е бил единственият достъпен за нея. Нека той гледа как плажът — неговият плаж — сега е в плен на безвкусицата; нека търси из него цял ден, без да намери ни камък от стената, с която го беше някога оградил — „китайската стена“, както й казваха, нека не намери по пясъка ни един отпечатък от крака на стар приятел.

За момент на Никол й стана мъчно, че това е така. Спомни си как той беше чистил с греблото натрошените стъкла от старото бунище, спомни си как си бяха купили моряшки панталони и пуловери в една задънена уличка в Ница, а после тези дрехи бяха станали модни и парижките шивачи ги шиеха от коприна; спомни си за простодушните френски момиченца, които се катереха по вълнолома и чуруликаха: „Dites donc! Dites donc!“, запълнените със спокойни занимания предобеди, часовете, прекарани с очи, отправени изцяло към заобикалящия ги свят, към морето и слънцето, многобройните му хрумвания, заровени дълбоко под пясъка на изтеклите само няколко години… Сега плажът беше „клуб“, макар че беше тъй интернационален по състав, че трудно можеше да се каже кой няма достъп до него.

Никол отново стана безжалостна, когато Дик коленичи на рогозката и се огледа повторно. Тя проследи с очи погледа му, който търсеше Розмари сред новите съоръжения, надводния трапец, полюляващите се халки, портативните кабинки, плуващите кули, прожекторите, останали от снощното увеселение, модернистичния бюфет, бял, с безбройно повтарящ се мотив от опростено стилизирани велосипедни вилки.

Едва накрая се сети да погледне към морето, защото малцина продължаваха все още да се къпят във водно синия рай; предимно деца, един младеж с ексхибиционистични наклонности, който прорязваше утринния въздух с демонстративни скокове от петдесетфутовата скала — повечето от гостите на Гос сваляха хавлиите си и разкриваха отпуснатите си меса едва към един часа и се гмурваха набързо, колкото да им мине махмурлукът.

— Ето я — каза Никол.

Тя гледаше как Дик следи с очи Розмари между саловете, но въздишката, която се изтръгна от гърдите й, беше само спомен отпреди пет години.

— Хайде да отидем при Розмари — предложи той. — Иди ти.

— Ще отидем двамата.

Тя поиска да възрази, накрая двамата навлязоха в морето и доплуваха до Розмари, следвана от ято риби, привличани от белотата й като от метална блесна, прикачена към въдичка за пъстърва.

Никол остана във водата, а Дик се покатери на сала до Розмари и те заговориха тъй, сякаш никога не се бяха обичали или докосвали. Розмари беше красива — младостта й беше студен душ за Никол, която все пак се зарадва, когато забеляза, че младото момиче е поне с милиметър по-пълничко от нея. Никол плуваше в кръг наоколо и слушаше Розмари, чието държане изразяваше радост, забавление, очакване — сега тя беше по-самоуверена, отколкото преди пет години.

— Мама много ми липсва, но тя ще ме посрещне в Париж в понеделник.

— Ти дойде тук преди пет години — каза Дик. — И какво забавно хлапе беше тогава с една от тези хотелски хавлии!

— Как добре помниш! Винаги си помнил и винаги само хубавото!

Никол видя, че отново започва старата игра на ласкателство, гмурна се под водата и когато излезе на повърхността, чу:

— Ще си мисля, че сега е преди пет години и пак съм осемнадесетгодишно момиче. Ти винаги си имал способността да ме караш да се чувствувам, как да ти кажа, щастлива — ти и Никол. Струва ми се, че вие сте все още там на плажа под един от тези чадъри — най-милите хора, които съм срещала и които може би ще срещна.

Никол отплува, разбрала, че сянката на унинието се е вдигнала малко от Дик, който беше започнал да флиртува с Розмари, демонстрирайки старото си умение да общува с хората като изящен, но ръждясал от времето инструмент; тя реши, че стига да пийне чаша-две, той ще започне номерата си на гимнастическите халки и заради Розмари ще се изсили да повтори триковете, които някога бе изпълнявал с лекота. Тя бе забелязала, че това лято за първи път той избягваше да се гмурка от високо.

По-късно Дик я настигна между саловете.

— Едни приятели на Розмари имат моторница, онази там. Искаш ли да покараме водни ски? Мисля, че ще бъде забавно.

Тя си спомни, че някога той можеше да прави челна стойка върху стол, поставен на ръба на плъзгащата се по водата дъска, и се съгласи снизходително, както би позволила някоя лудория на Ленър. По-миналото лято те се бяха занимавали с този приятен воден спорт на Цюгерзее и Дик бе вдигнал един стокилограмов мъж на раменете си, пазейки равновесие върху влачената от моторницата дъска. Но жените се омъжват за мъжете си с всичките им способности и по-късно те естествено не им правят особено впечатление, макар понякога да си дават вид, че не е така. Все пак тя каза: „Да, и аз бих искала.“

Но тя знаеше, че той е малко уморен, че само младостта на Розмари го стимулира да се прояви — тя го бе виждала да черпи същото вдъхновение от младите тела на децата им, и хладно си зададе въпроса дали той няма да се изложи. Дик и Никол бяха по-възрастни от останалите в моторницата — младите хора на борда бяха учтиви, държаха се внимателно, но Никол чувствуваше, че мислено те се питат: „Все пак, кои са тия птици?“ и чувствуваше празнота, че Дик не проявява своеобразния си дар бързо да се справи с подобни положения — той се беше съсредоточил изцяло върху това, което му предстоеше да извърши.

Моторницата отплува на двеста ярда от брега и един от младите мъже плонжира устремно успоредно на борда. Той заплува към дъската, която се мяташе като необуздан кон, овладя я, придаде й праволинейно движение, изкачи се на нея, коленичи, след това моторницата ускори хода си. Той се отпусна назад и започна да криволичи наляво и надясно, като при всяка бавна полудъга прехвърляше страничната вълна на пенестата диря. Застана точно в дирята на моторницата, пусна въжето, балансира за миг, след това се гмурна със задно салто, изчезна във водата, горд като статуя на славата, а когато се появи отново, видяха само главата му, смалена от далечината, и моторницата зави, за да го вземе.

Дойде ред на Никол, но тя отказа; след това на дъската застана Розмари — тя караше умело, но без рискове, под шеговитите аплодисменти на почитателите си. Трима от тях скочиха във водата, оспорвайки си егоистично честта кой ще й помогне да се изкачи в лодката, и в последвалата неразбория успяха да й натъртят коляното и бедрото в страничната дъска.

— Ваш ред е, докторе — каза мексиканецът на кормилото.

Дик и последният от младежите скочиха през борда и заплуваха към дъската. Дик щеше да опита своя номер с вдигане на втори човек на раменете и Никол започна да го наблюдава с презрителна усмивка. Желанието му да прояви атлетическите си качества пред Розмари я дразнеше повече от всичко друго.

Когато двамата мъже стабилизираха дъската, Дик коленичи, подложи врата и плещите си между краката на другия, протегна ръце, улови въжето и бавно започна да се изправя.

Хората от лодката ги гледаха внимателно и разбраха, че той изпитва затруднение. Дик беше на едно коляно: трикът се състоеше в това да се изправиш с едно движение от изходно положение на колене. Той си почина за миг, след това лицето му се сгърчи. Напрегна всички сили и започна да вдига товара си.

Дъската беше тясна, партньорът му, макар че не тежеше сто и двадесет кила, беше непохватен и неумело се хвана за главата му. Когато с последни усилия Дик успя да се изправи, дъската се изметна встрани и двамата се обърнаха в морето.

В лодката Розмари възкликна:

— Чудесно! Почти го направиха.

Когато се насочиха към двамата мъже в морето, Никол се опита да види лицето на Дик. Както очакваше, той беше много нервиран, защото с лекота бе извършил същото едва преди две години.

Втория път бе по-предпазлив. Надигна се малко, намести добре товара си, отново коленичи, след това изпъшка „хайде, хоп!“ и започна да се изправя, но преди да успее да се изправи добре, колената му се прегънаха, той тласна дъската с крака настрани от себе си, за да избегне удара й, и двамата цамбурнаха във водата.

Този път, когато моторницата „Бейби Гар“ зави към тях, всички на борда разбраха, че той е ядосан.

— Имате ли нещо против да опитаме още веднъж? — подвикна той и се отърси от стичащата се вода. — Този път почти успяхме.

— Разбира се, защо не. Давайте!

На Никол й се стори, че е малко пребледнял, и тя се опита да го разубеди:

— Не смяташ ли, че за днес е достатъчно?

Той не отговори. Първият му партньор не желаеше да опитва повече и бе изтеглен на борда, а мексиканецът, който караше лодката, с готовност зае неговото място.

Той беше по-тежък от първия. Когато моторницата ускори хода си, Дик събра сили, легнал по корем на дъската. След това се провря под мексиканеца, пое въжето и се напъна. Но не можа да се изправи. Никол видя как променя положението си и отново се напряга, но когато цялата тежест на другия легна на плещите му, той не успя да се надигне нито сантиметър повече. Опита се отново — издигна се малко, още малко — Никол усети как по челото й избива пот и тя се напряга заедно с него, — сега той само успяваше да запази достигнатата височина, след това се сгромоляса, удари си коленете в дъската, двамата паднаха във водата и дъската за малко не блъсна Дик по главата.

— Бързо към тях! — извика Никол към човека на кормилото; още недоизказала думите си, тя видя, че Дик потъва, и ахна от уплаха, но той отново изплува, обърна се по гръб и мексиканецът се приближи да му помогне. Сякаш измина цяла вечност, докато лодката стигне до тях, но когато те бяха редом с борда й, Никол видя Дик отпуснат във водата, с безизразно лице, сам сред водата и небето и страхът й бързо отстъпи място на презрение.

— Ще ти помогнем, докторе… Хвани го за крака… ха така… сега заедно…

Дик седна задъхан, с празен поглед.

— Знаех си, че не трябваше да се опитваш — не можа да се сдържи Никол.

— Той се измори първите два пъти — обади се мексиканецът.

— Беше глупаво — настоя Никол. Розмари тактично мълчеше.

След минута Дик дойде на себе си и каза, все още задъхан:

— Този път и хартиена кукла не бих могъл да повдигна.

Последва заразителен смях, който разпръсна напрежението, предизвикано от провала му. Всички бяха внимателни с Дик, когато слизаше на кея. Но Никол беше раздразнена — сега всичко, което той вършеше, я дразнеше.

 

 

Тя седна с Розмари под един сенник, а Дик отиде до бюфета да вземе нещо за пиене. За тях донесе херес.

— Първата чаша, която съм пила, беше с вас — каза Розмари и в изблик на ентусиазъм добави: — О, тъй се радвам да ви видя и да знам, че сте добре. Боях се… — тя не доизказа мисълта си, след това се коригира — че може би не сте добре.

— Сигурно си чула, че съм започнал да се провалям?

— О, не — просто… просто чух, че си се променил. И така се радвам да видя със собствените си очи, че не е вярно!

— Вярно е — отвърна Дик и седна при тях. — Нещата отдавна започнаха да се променят — но отначало не личеше. Външно не личи известно време, след като духът е сломен.

— Събирате ли се с хора тук, на Ривиерата? — побърза да го прекъсне Розмари.

— Ривиерата е добър терен, ако човек пожелае да открие интересни екземпляри. — Той посочи с глава към хората, които се разхождаха наоколо по златистия пясък. — Чудесни кандидати за компания. Виж как нашата стара приятелка мисис Ейбрамс се държи като херцогиня от свитата на кралица Мери Норт. Не й завиждай — помисли си колко дълго мисис Ейбрамс е трябвало да пълзи на ръце и колене по задното стълбище на „Риц“, за да стигне до приемния салон, как се е задавяла от праха на килимите. Розмари го прекъсна:

— Но това наистина ли е Мери Норт? — Тя гледаше жената, която бавно приближаваше към тях, обкръжена от групичка хора, от чието държане личеше, че са свикнали да бъдат център на внимание. Когато стигнаха на десет крачки от тях, погледът на Мери се спря за част от секундата върху Дик и Никол — това беше един от тези неприятни погледи, които подсказват на гледания, че са го забелязали, но ще се престорят, че не го виждат, поглед, какъвто нито Дайвърови, нито Розмари Хойт си бяха позволили да хвърлят някому през живота си. На Дик му стана смешно, когато Мери забеляза Розмари, промени намерението си и се приближи. Тя заговори с Никол приятелски и сърдечно, кимна на Дик, без да се усмихне, сякаш беше болен от заразна болест — в отговор на което той се поклони иронично, — и поздрави Розмари.

— Чух, че сте тук. За дълго ли?

— До утре — отговори Розмари.

Тя също беше забелязала как Мери пренебрегва Дик и Никол, за да говори с нея, и от чувство за солидарност се постара да охлади ентусиазма й: не, тя не беше свободна за вечеря.

Мери се обърна към Никол с превзетост, примесена със съчувствие.

— Как са децата? — запита тя.

В същия момент те пристигнаха и Никол трябваше да ги изслуша: те искаха да им се разреши да влязат отново в морето, макар че гувернантката не разрешаваше.

— Не — отвърна Дик вместо нея. — След като мам-зал не разрешава — не може.

Никол се съгласи, че делегираният авторитет трябва да се зачита, и отхвърли молбата им, а Мери — която, подобно на героиня на Анита Лус^[1], имаше вземане-даване само със свършени факти и не притежаваше достатъчно умение дори да научи едно френско пуделче да не ходи по нужда в приемната — изгледа Дик тъй, сякаш се бе държал като последен грубиян. Раздразнен от досадните й пози, Дик запита с присмехулна загриженост:

— Как са вашите деца — и техните лели?

Мери не отговори; тя ги остави, като най-напред сложи съчувствено ръка на главата на Ленър, за негово явно неудоволствие. Когато се отдалечи, Дик каза:

— Като си помисля само колко време съм прахосал, за да я науча на държане.

— Аз я харесвам — възрази Никол.

Горчивите думи на Дик изненадаха Розмари, която винаги го бе смятала за всепрощаващ и всеразбиращ. Изведнъж тя се досети какво бе чула за него. По време на разговор с някакви хора от Държавния департамент, пътуващи на същия кораб — европеизирани американци, стигнали до положение, при което трудно можеше да се каже към коя нация принадлежат, във всеки случай не към някоя от Великите сили, а може би към някакво царство, подобно на балканските, съставено от тях и подобните им, — бе споменато вездесъщото име на Бейби Уорън и някой бе казал, че по-младата сестра на Бейби си почернила живота заради някакъв пропаднал лекар. „Него вече никъде не го приемат“ — беше казала жената.

Тези думи бяха разтревожили Розмари. Тя не можеше да си представи Дайвърови да гледат по такъв начин на обществото, че подобен факт, ако това наистина беше факт, да има някакво значение за тях; въпреки това намекът за враждебно и организирано обществено мнение срещу тях не излезе от главата й. „Вече никъде не го приемат.“ Тя си представяше как Дик се изкачва по стълбите на една разкошна къща, дава си визитната картичка, а лакеят му отговаря: „Вече не ви приемаме“; след това тръгва по булеварда и същите думи му повтарят безброй лакеи на безброй посланици, министри, шарже д’афер…

Никол се чудеше как да се измъкне. Тя предполагаше, че Дик, стимулиран от присъствието на Розмари, ще пусне в ход чара си и ще събуди в нея старите чувства. И наистина след миг го чу да заличава неприятното впечатление от злобните си думи:

— Мери не е лоша — тя напредна много. Но трудно е да продължиш да обичаш хора, които не те обичат.

Розмари влезе в неговия тон, извърна се към Дик и зачурулика:

— О, ти си тъй мил! Не мога да си представя, че има хора, които не могат да ти простят, независимо от това какво си им направил. — След това, давайки си сметка, че ентусиазмът й нарушава правата на Никол, тя закова очи в пясъка между двамата. — Исках да ви питам какво мислите за последните ми филми — ако сте ги гледали.

Никол не каза нищо, защото бе гледала само един неин филм и го беше намерила посредствен.

— Трябва да се обясни по-надълго — каза Дик. — Представи си как Никол би ти казала, че Ленър е болен. Какво правиш в действителния живот? Как постъпват хората? Играят като актьори — с мимика, с глас, с думи, — лицето изразява мъка, гласът изразява, че си потресена, думите изразяват съчувствие.

— Да — разбирам.

— Но в театъра — не. В театъра най-добрите актриси са си създали име с това, че са пародирали очакваната емоционална реакция — била тя страх, любов или съчувствие.

— Разбирам — каза тя, макар че не разбираше много добре.

Никол загуби нишката на мисълта му и започна да става нетърпелива, а Дик продължи:

— Опасното за една актриса е да изявява очакваната реакция. Ето, да предположим, че някой ти каза: „Човекът, когото обичаш, умря.“ В действителния живот ще изпаднеш в отчаяние. Но на сцената задачата ти е да забавляваш хората — публиката може сама „да реагира“. Актрисата трябва да има грижата най-напред за репликите си, след това трябва да прикове вниманието на публиката отново към себе си, да го отклони от убития китаец или за каквото там става дума. Затова тя трябва да направи нещо, което е неочаквано. Ако публиката мисли, че героинята е коравосърдечна, тя се изявява пред тях като нежна, ако я мислят за нежна — прави обратното. Трябва да излезеш от прототипа на ролята си — нали разбираш?

— Не съвсем — призна Розмари. — Какво имаш предвид с това „да излезеш от ролята си“?

— Вършиш нещо неочаквано, за да отклониш вниманието на публиката от даден обективен факт, за да го насочиш към себе си. След това отново влизаш в ролята си.

Никол не можеше да понася повече. Тя рязко се изправи, без да се опитва да прикрие нетърпението си. Розмари, която от няколко минути смътно долавяше нейното състояние, се обърна примирително към Топси:

— Би ли искала да станеш актриса, когато пораснеш? Мисля, че от теб ще излезе добра актриса.

Никол я изгледа право в очите и с гласа на дядо си каза бавно и отчетливо:

— Абсолютно неуместно е да се набиват подобни идеи в главите на чуждите деца. Не трябва да се забравя, че ние може би градим съвсем други планове за тях. — Тя се обърна остро към Дик: — Ще закарам колата вкъщи. Ще изпратя Мишел да вземе теб и децата.

— Не си карала от месеци — възпротиви се той.

— Това не значи, че съм забравила.

Без да погледне Розмари, чието лице явно „реагираше“, Никол ги остави под чадъра.

Преоблече се в кабините. Изразът на лицето й беше все още твърд като безжалостна маска. Но когато зави по пътя между сводестите пинии, атмосферата се промени — една катеричка се стрелна между клоните, вятърът раздвижи зеленината, в далечината се разнесе кукуригане, през спокойния гъстак се процеждаха слънчевите лъчи, — гласовете от плажа заглъхнаха. Никол се успокои, почувствува се свежа и щастлива; мислите и бяха ясни като гласовити звънчета — имаше усещането, че е излекувана — при това по нов начин. Самочувствието й започна да разцъфва като голяма хубава роза и тя хвърли поглед назад към лабиринтите, из които се беше лутала години наред. Мразеше плажа, мразеше местата, където бе кръжила като планета около слънцето си — Дик.

„Но аз съм почти наред — помисли си тя. — Нищо не ми липсва, макар че съм сама, без него.“ И като щастливо дете, обхваната от желание действително нищо да не й липсва, съзнавайки смътно, че това бе искал и Дик, тя се отпусна на леглото си веднага щом се прибра, и написа до Томи Барбан в Ница късо, предизвикателно писмо.

Но това беше през деня — привечер, когато неминуемо настъпва нервно изтощение, доброто й настроение помръкна, пронизано от стрелите на залеза. Боеше се от онова, което си беше наумил Дик: отново почувствува, че сегашното му поведение се определя от предначертан план, а тя се боеше от неговите планове — те се осъществяваха и се градяха върху изчерпателна логика, която бе извън обсега на нейните възможности. Така или иначе, тя бе предоставила на него грижата да обмисля; дори когато го нямаше, всяко нейно действие се предопределяше от това, какво би одобрил той и какво не, затова сега чувствуваше, че не може да мери сили с него. И все пак осъзнаваше, че сега трябва да мисли сама; вече знаеше номера на страшната врата на въображението, прага към бягството, което не води до изход; знаеше, че сега и в бъдеще най-голямата й грешка ще бъде да се самозаблуждава. Това беше дълъг урок и тя го бе научила. Или мислиш — или предоставяш на другите да мислят за теб и изпадаш в подчинение, те те оформят като тесто, пречупват естествените ти предпочитания, налагат ти определено държане и те стерилизират.

Вечеряха спокойно с Дик, пиха доста бира и се смяха с децата в стъмнилата се стая. След това той изсвири няколко песни от Шуберт и нови джазови мелодии от Америка, а Никол затананика над рамото му с малко дрезгавия си приятен контраалт:

Татко, майко, много съм ви задължен,

че сте се срещнали в тоз ден…

— Тази не ми харесва — каза Дик и понечи да обърне страницата.

— О, продължавай! — възкликна тя. — Нима цял живот ще се стряскам, щом чуя думата „татко“!

Благодарен съм на коня, теглил през нощта кабриолета,

били сте пийнали — излязъл ми късмета…

По-късно седнаха с децата на мавританския терасовиден покрив да гледат фойерверките над двете казина, далеч долу край брега. Самотно и тъжно беше да знаеш, че сърцето ти е празно за другия и неговото за теб.

На сутринта, когато се върна от покупки в Кан, Никол намери бележка, в която Дик обясняваше, че е взел малката кола и е заминал за Прованс, където ще прекара няколко дни сам. Още недочела бележката, телефонът иззвъня — Томи Барбан, обаждаше се от Монте Карло: получил писмото и потеглил. Когато тя каза, че се радва на посещението му, почувствува отразена в слушалката топлината на устните си.