Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender is the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
noisy (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома — том III

Съставител: Николай Попов

Американска. Първо и четвърто издание

Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактори: Красимира Тодорова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова

 

F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963

F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback

F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England

 

Литературна група — ХЛ

04/95366/72511/5557–182-86

 

Дадена за набор: юни 1986 г.

Подписана за печат: септември 1986 г.

Излязла от печат: декември 1986 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 34,50.

Издателски коли 28,98. УИК 29,73

 

Цена 4,03 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Томи Барбан беше човек на деня, Томи беше станал герой — Дик го срещна случайно на Мариенплац в Мюнхен, в едно от онези кафенета, където се играе комар на дребно върху персийски килимчета. Вътре се водеха шумни разговори за политика и плющяха карти.

На една от масите беше седнал Томи и се смееше с дръзкия си смях: „Хо-хо, ха-ха-ха! Хо-хо, ха-ха-ха!“ По правило той пиеше малко; негова игра беше смелостта и околните винаги се страхуваха от него. Неотдавна някакъв варшавски хирург бе отстранил една осма от черепа му, който сега зарастваше под косата, и най-слабият от присъствуващите в кафенето би могъл да го убие с един удар на вързана на възел салфетка.

— … Това е принц Чиличев… — очукан, посивял петдесетгодишен русин; господин Макибън и господин Хенън… — Последният беше топчест, чернокос и космат веселяк, който веднага се залови с Дик:

— Преди да се ръкуваме, кажете, какво се увъртате около леля ми?

— Но защо, аз…

— Чухте ме какво казах. Я си признайте, защо дойдохте в Мюнхен?

— Хо-хо, ха-ха-ха! — засмя се Томи.

— Нямате ли си собствени лели? Защо не се увъртате около тях?

Дик се засмя, а човекът намери нов повод да го заяде:

— Стига сме говорили за лелите. Откъде да знам дали цялата работа не е нагласена? Идвате тук, непознат човек, и минал-неминал половин час, започвате да ми разправяте за лелите си. Знам ли какво се крие зад вас?

Томи отново се засмя, след това каза добродушно, но твърдо:

— Достатъчно, Чарли. Седни, Дик — как си? Как е Никол?

Той не изпитваше особени чувства на привързаност към който и да било мъж, изобщо присъствието на други мъже не го вълнуваше — беше спокоен, готов за бой като добре трениран атлет, комуто е поверен второстепенен пост на терена и който повечето време си почива, докато един по-слаб състезател само си дава вид, че почива, а всъщност е в непрекъснато и самоунищожително нервно напрежение.

Хенън все пак не млъкна, той седна на близкото пиано, хвърляше от време на време свирепи погледи към Дик, изсвирваше няколко акорда и под съпровода на замиращите тонове мърмореше: „Лелите ви; но аз не казвам лели, казвам гащи с дантели.“

— Е, как си? — повтори Томи. — Не изглеждаш тъй… — той търсеше подходящата дума — тъй жизнерадостен както обикновено, не си тъй наперен, нали разбираш какво искам да кажа.

Забележката му прозвуча малко като неприятните забележки, че сме поостарели, и Дик се готвеше да се реваншира, като каже нещо за костюмите на Томи и принц Чиличев — по цвят и по кройка те бяха тъй необикновени, че двамата можеха да тръгнат на неделна разходка по Бийл Стрийт, — когато дойде отговорът на незададения въпрос:

— Виждам, че разглеждате дрехите ни — каза принцът. — Току-що пристигаме от Русия.

— Шиха ни ги в Полша, работа са на придворния шивач — каза Томи. — Това е факт — личният шивач на Пилсудски.

— На пътешествие ли сте били? — запита Дик.

Те се засмяха, а принцът несдържано затупа Томи по гърба.

— Да, на пътешествие. Точно така, на пътешествие. На обиколка. На официална визита.

Дик чакаше за обяснение. То дойде от страна на Макибън и се състоеше само от две думи:

— Те избягаха.

— Да не сте били в руски затвор?

— Аз бях — обясни принц Чиличев и впери в Дик безжизнените си жълтеникави очи. — Но не бях в затвора, а се укривах.

— Имахте ли неприятности, докато се измъкнахте?

— Някои дребни неприятности. На границата оставихме трима мъртви червеноармейци зад себе си. Томи уби двама… — Той вдигна два пръсва, както правят французите. — А аз един.

— Тъкмо това не мога да разбера — каза Макибън. — Защо трябва да имат нещо против да напуснете страната?

Хенън се извърна от пианото и им намигна:

— Мак си мисли, че марксист е този, който е свършил колежа „Сейнт Марк“.

Историята на бягството беше напълно издържана в приключенската традиция — аристократът, който се укривал в продължение на девет години при бившия си прислужник и работил в държавна хлебопекарница; осемнадесетгодишната дъщеря, живуща в Париж, която се запознала с Томи Барбан… Докато му разказваха, Дик реши, че тази сбръчкана останка от миналото струва живота на трима млади хора. Стана въпрос дали Томи и Чиличев са изпитали страх.

— Когато ми беше студено, да — каза Томи. — Винаги се страхувам, когато ми е студено. И през войната изпитвах страх, когато ми беше студено.

Макибън се изправи.

— Трябва да си вървя. Утре сутринта тръгвам за Инсбрук с колата заедно с жена ми и децата — и гувернантката.

— И аз отивам утре там — каза Дик.

— О, наистина ли? — възкликна Макибън. — Защо не дойдете с нас? Колата е голяма — пакард, ще бъдем само жена ми, децата и аз — и гувернантката…

— Няма да мога…

— Тя всъщност не е гувернантка — добави Макибън и изгледа красноречиво Дик. — Впрочем жена ми познава сестрата на жена ви, Бейби Уорън.

Но Дик не желаеше да приема прибързани ангажименти.

— Обещах на двама души да пътувам с тях.

— О — каза Макибън разочаровано. — Добре, тогава довиждане. — Той развърза от съседната маса каишките на два териера с ръждивокафява козина, но пак не си тръгна. Дик си представи претъпкания пакард, запрашил за Инсбрук, натоварен с Макибънови, децата им, багажа им и лаещите кучета — и гувернантката.

— Във вестника пише, че те знаели кой го е убил — каза Томи. — Но братовчедите му не били съгласни да се изнесе в пресата, защото това станало в един бар. Как ви се струва?

— Въпрос на семейна чест.

Хенън удари силно по клавишите на пианото, за да привлече вниманието към себе си.

— Не мисля, че първите му неща ще се задържат — каза той. — Да оставим настрана европейците, само в Америка има десетина души, които могат да направят това, което направи Норт.

Едва сега Дик разбра, че говорят за Ейб Норт.

— Разликата е там, че Ейб го направи пръв — каза Томи.

— Но съм съгласен — настояваше Хенън. — Създаде си славата на добър композитор, защото пиеше толкова много, че приятелите му трябваше някак си да обяснят това.

— Какво говорите за Ейб Норт? Какво се е случило с него? Неприятности ли има?

— Не чете ли „Хералд“ тази сутрин?

— Не.

— Той е мъртъв. Пребили го в един бар в Ню Йорк. Едва успял да допълзи до Ракет-клуб и там умрял…

— Ейб Норт?

— Да, разбира се, те…

— Ейб Норт? — Дик се надигна от мястото си. — Сигурни ли сте, че е мъртъв?

Хенън се извърна към Макибън:

— Не е допълзял до Ракет-клуб, а до Харвард-клуб. Сигурен съм, че той не членуваше в Ракет.

— Така пише във вестника — настояваше Макибън.

— Сигурно има грешка. Уверен съм. „… Пребит в един бар…“

— Между другото познавам повечето от членовете на Ракет-клуб — каза Хенън. — Сигурно е било Харвард-клуб.

Дик стана. Томи също. Принц Чиличев потъна в някакви свои безцелни разсъждения, може би преценяваше какви са шансовете му да избяга един ден от Русия — тази мисъл го бе занимавала толкова дълго, че едва ли бе успял вече да я прогони от главата си — и тръгна заедно с тях.

„… Ейб Норт, пребит до смърт…“

По пътя за хотела Дик едва си даваше сметка накъде са тръгнали. Томи каза:

— Чакаме шивача да ни ушие някой и друг костюм и отиваме в Париж. Искам да стана борсов агент, а ако се покажа в такъв вид, няма да ме наемат. У вас, в Америка, всеки трупа милиони. Наистина ли тръгваш утре? Дори няма да можем да вечеряме заедно. Оказа се, че принцът имал някаква стара приятелка в Мюнхен. Обади й се, но ни обясниха, че починала преди пет години, и ще вечеряме с двете й дъщери. Принцът кимна утвърдително:

— Може би ще успея да уредя и за доктор Дайвър.

— Не, не — побърза да отговори Дик.

Той спа дълбоко и се пробуди от бавните стъпки на траурното шествие под прозореца. Дълга върволица мъже с униформи, с познати шлемове от хиляда деветстотин и четиринадесета, затлъстели мъже с рединготи и цилиндри, буржоа, аристократи, простолюдие. Те бяха членове на една от организациите на ветераните, тръгнали да сложат венци на гробовете на загиналите. Шествието вървеше бавно, хората се поклащаха тържествено, за да възкресят някогашното величие, но то бе отминало безвъзвратно, мъката беше забравена. Лицата им бяха само привидно опечалени, но Дик почувствува, че нещо напира в гърлото му и го задавя, той скърбеше за смъртта на Ейб и за собствената си младост отпреди десет години.