Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender is the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
noisy (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Франсис Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома — том III

Съставител: Николай Попов

Американска. Първо и четвърто издание

Редакционна колегия: Димитри Иванов, Мариана Неделчева, Николай Попов

Водещ редактор: Людмила Евтимова

Редактори: Красимира Тодорова, Жечка Георгиева

Художник: Жеко Алексиев

Художник-редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Лили Александрова

 

F. Scott Fitzgerald. Tender is the Night

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, London, 1963

F. Scott Fitzgerald. The Crack Up A New Directions Paperback

F. Scott Fitzgerald. The Last Tycoon

Penguin Books Ltd. Harmondsworth, Middlesex, England

 

Литературна група — ХЛ

04/95366/72511/5557–182-86

 

Дадена за набор: юни 1986 г.

Подписана за печат: септември 1986 г.

Излязла от печат: декември 1986 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 34,50.

Издателски коли 28,98. УИК 29,73

 

Цена 4,03 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Трета глава

— Мислехме, че може би и вие участвувате в представлението — каза мисис Макиско. Тя беше миловидна млада жена с лукави очи и досадно бъбрива. — Не знаем кой участвува в представлението и кой не. Оказа се, че един от мъжете, с когото съпругът ми се държи особено любезно, е главното действуващо лице — всъщност второто по значение.

— Представление? — запита Розмари, без да разбира. — Какво представление?

— Ние не знаем, мила моя — каза мисис Ейбрамс и се затресе с конвулсивния смях на пълните жени. — Не участвуваме в него. Ние сме галерията.

Мистър Дъмфри, рус млад мъж с женствени маниери, забеляза:

— Мама Ейбрамс сама е цяло представление. А Кемпиън го заплаши с монокъла си и каза:

— Не прекалявай, Ройъл!

Розмари ги изгледа неловко, искаше й се майка й да е с нея. Тези хора не й се нравеха, особено след като можеше да ги сравни с онази група на другия край на плажа, която я бе заинтересувала. Майка й не блестеше със светски маниери, но си имаше свои правила за държане, които бързо и решително ги изтръгваха от подобни положения. Но Розмари беше знаменитост само от половин година и френското възпитание от детските години, примесено с придобитите по-късно демократични американски обноски, понякога я довеждаше до неловки положения като сегашното.

Мистър Макиско, слаб, тридесетгодишен мъж с червеникава, покрита с лунички кожа, реши, че шегата с „представлението“ не е забавна. Той откъсна очи от морето, погледна бързо жена си и се обърна към Розмари настъпателно:

— Отдавна ли сте тук?

— Само от един ден.

— О!

Очевидно убеден, че темата на разговор е вече променена, той изгледа останалите.

— Ще останете ли през цялото лято? — запита невинно мисис Макиско. — Ако останете, ще можете да видите цялото представление.

— За бога, Вайолет, стига вече! — избухна мъжът й. — Не можеш ли да измислиш някаква нова шега?

Мисис Макиско се обърна към мисис Ейбрамс и прошепна достатъчно високо, за да я чуят и останалите:

— Той нервничи.

— Не нервнича — възрази Макиско. — Трябва да ви съобщя, че не нервнича.

Слънцето явно го бе хванало — кожата на лицето му се бе зачервила и леко посивяла; какъвто и израз да си придадеше, изглеждаше неубедителен. Изведнъж той смътно си даде сметка за състоянието си, стана и тръгна към водата. Жена му го последва, а също и Розмари, която реши да използува възможността, за да се отдели от тях.

Мистър Макиско пое дълбоко въздух, скочи в плитчината и с вдървени движения запляска по Средиземното море — очевидно си въобразяваше, че плува кроул. Въздухът му се свърши, той се изправи и се огледа, учуден, че брегът още не е изчезнал от погледа му.

— Още не съм се научил да дишам. Тъй и не можах да разбера как се диша. — Той погледна въпросително към Розмари.

— Мисля, че се издишва под водата — обясни тя. — На всяко второ загребване извръщате глава и поемате въздух.

— От всичко най-трудно ми е дишането. Ще отидем ли към сала?

Мъжът с лъвската глава лежеше на сала, който се полюляваше от вълните. Когато мисис Макиско понечи да се хване за него, една вълна внезапно наклони сала и той я удари по ръката. Мъжът скочи и й помогна да се изкачи.

— Боли ли? — Той говореше бавно и стеснително; Розмари не беше виждала досега такова тъжно лице: високи скули като на индианец, дълга горна устна и големи, хлътнали, златистокафяви очи. Бе заговорил само с крайчеца на устата си, сякаш искаше думите му да стигнат до мисис Макиско по някакъв заобиколен и ненатрапващ се начин; след минута той скочи във водата, дългото му тяло се плъзна по повърхността по посока на брега и постепенно спря.

Розмари и мисис Макиско го наблюдаваха. След като престана да се движи по инерция, той изведнъж пречупи тялото си, тънките му бедра изплуваха над повърхността, той се гмурна и изчезна, без да остави дори една водна пръска след себе си.

— Добър плувец — забеляза Розмари. Отговорът на мисис Макиско беше неочаквано хаплив:

— Да, но е слаб музикант. — Тя се обърна към мъжа си, който след два несполучливи опита бе успял да се изкачи на сала и се опитваше да се задържи с неловки движения, които само го караха да залита.

— Казах, че Ейб Норт може да е добър плувец, но е слаб музикант.

— Да — съгласи се Макиско намръщено. Очевидно той беше въвел жена си в този свят и смяташе, че тя не трябва да си позволява твърде много.

— Ценя най-много Антайл[1] — обърна се мисис Макиско предизвикателно към Розмари. — Антайл и Джойс. Предполагам, че не сте чували много за тези хора в Холивуд, обаче мъжът ми написа за „Одисеи“[2] първата критика, която излезе в Америка.

— Пуши ми се цигара — каза Макиско спокойно. — Това ми се струва по-важно в момента.

— В него има дълбочина — не мислиш ли, Албърт?

Изведнъж Розмари престана да чува гласа й. Жената с перлите се бе присъединила към двете си деца във водата, а Ейб Норт стремително изплува изпод едното от тях и го вдигна на раменете си. Детето крещеше от страх и от възторг, а жената наблюдаваше с чудно спокойствие, без да се усмихне.

— Това негова жена ли е? — запита Розмари.

— Не, това е мисис Дайвър. Те не са в хотела. — Като обективи на фотографически апарат очите й не слизаха от лицето на жената. След миг тя се обърна предизвикателно към Розмари: — Били ли сте в чужбина по-рано?

— Да, като ученичка живеех в Париж.

— О! Тогава сигурно знаете, че за да прекарате тук добре, първото нещо е да се сближите с някои истински френски семейства. А какво правят тези хора? — Тя обърна лявото си рамо към брега. — Залепили са се един за друг. Ние, разбира се, имахме писма от общи приятели, които ни препоръчаха на най-добрите художници и писатели в Париж. Беше много хубаво.

— Предполагам.

— Мъжът ми привърши първия си роман, нали разбирате?

— О, така ли — отвърна Розмари. Не мислеше за нищо, само се питаше дали майка й е заспала в тази горещина.

— Използувана е идеята на „Одисей“ продължи мисис Макиско. — Само че вместо двадесет и четири часа мъжът ми взема сто години. Той взема един стар западнал френски аристократ и го съпоставя с века на техниката…

— За бога, Вайолет, престани да разказваш за това наляво и надясно — прекъсна я Макиско. — Не искам всекиму да стане известно съдържанието, преди книгата да е излязла.

Розмари изплува обратно на брега, наметна с хавлията зачервените си вече рамене и се изтегна на слънце. Мъжът с жокейската шапка сега сновеше от чадър на чадър, понесъл бутилка и чашки; скоро той и приятелите му се оживиха и събраха разтворените си чадъри един до друг — Розмари предположи, че някой ще отпътува и за последен път пият по чашка на плажа. Дори децата доловиха, че под чадърите става нещо интересно, и се насочиха към тях, а на Розмари й се струваше, че цялото оживление идва от мъжа с жокейската шапка.

Беше пладне, това се чувствуваше в морето и в небето — дори белите очертания на Кан на пет мили от тях вече не изглеждаха свежи и прохладни, а чезнеха като мираж; една червена платноходка се приближи до брега, а следата зад нея като пенлива нишка я свързваше с малко по-тъмното открито море. Сякаш целият бряг беше замрял, оживено беше само под чадърите, които процеждаха слънчевата светлина.

Кемпиън се приближи на няколко крачки от Розмари, но тя затвори очи и се престори на заспала. После полуотвори клепачите си и забеляза два неясно очертани стълба — бяха краката му. Той понечи да влезе в един облак с пясъчен цвят, но облакът отплува в безкрайното нажежено небе и Розмари наистина заспа.

Тя се събуди обляна в пот и видя, че на плажа е останал само мъжът с жокейската шапка, който сгъваше последния чадър. Докато Розмари още лежеше и примигваше, той се доближи и каза:

— Щях да ви събудя, преди да си тръгна. Не е хубаво да изгорите още първия ден.

— Благодаря ви. — Розмари огледа силно зачервените си крака. — Боже мой!

Тя се засмя весело — това беше покана за разговор, но Дик Дайвър вече беше понесъл палатката и чадъра за плаж към чакащата го кола, затова тя влезе във водата да се измие от потта. Той се върна, взе едно гребло, някаква лопата и едно сито и ги пъхна в една пукнатина между скалите. Огледа целия плаж, за да види дали не е забравил нещо.

— Знаете ли колко е часът? — запита Розмари.

— Около един и половина. Двамата се загледаха към морето.

— Не е лош час — каза Дик Дайвър. — Не е най-лошият час от деня.

Той я погледна и за миг тя се потопи в ясната синева на очите му, импулсивно и без страх. След това той нарами останалата част от багажа си и се запъти към колата, а Розмари излезе от водата, изтърси хавлията си и тръгна към хотела.

Бележки

[1] Джордж Антайл (1900) — американски пианист и композитор, формулирал позициите на футуризма.

[2] „Одисей“ — най-известното произведение на ирландския белетрист и поет Джейм Джойс (1882–1941)