Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (6)

Глава 5

— Летим над Грийн Бей Уисконсин. Височина на полета — тридесет хиляди фута. Ще кацнем на летище „Туин Ситис“ в седемнадесет и петдесет и осем. Температурата в Минеаполис е осем градуса по Фаренхайт. Времето е ясно, очаква ви прекрасен следобед. Надявам се, че е било удоволствие да летите с нас. Още веднъж ви благодаря, че сте се доверили на компания „Портуест“.

Ерих взе ръцете на Джени в своите. — Приятно ли ти беше?

— Изключително — усмихна му се тя. И двамата се загледаха в пръстена на Каролайн, който сега носеше Джени.

Бет и Тина, полузаспали, бяха обсипани със специално внимание от стюардесите. Сега двете изглеждаха съвсем различно с новите си кадифени панталони, белите пуловери с лодка яка и къдравите кестеняви коси, които покриваха челата им.

Джени се обърна към прозореца, за да се наслади на пухкавите облаци, които се носеха навън. Изглеждаха като същински възглавници. Щастието не можеше да потуши вътрешното й раздразнение към Кевин. Познаваше лекомислието му, но винаги го бе мислила за добряк. А той излезе изнудвач. Като облак затъмни нейния сватбен ден.

Когато Кевин напусна апартамента й, Ерих се обърна към нея:

— За какво точно ти благодари и какво искаше да каже Кевин? Ти ли го покани в нашия дом?

Въпреки усилията й да му обясни той остана глух към думите й.

— Дала си му и триста долара?! А той колко ти дължи за издръжката на децата?

— Но половината от парите за мебелите са негови.

— А може би ти се е приискало да намериш повод да се срещнете?

— Ерих, как можа да ти мине през ума такава мисъл? — каза тя, сподавяйки сълзите, които напираха в очите й. Не искаше той да ги вижда.

— Джени, прости ми. Ревнувам те. Не мога да понасям някой да се докосва до теб. Не искам вече Кевин дори само с пръст да те пипне.

— Мога да ти обещая, че повече никога няма да стори. Господи, само за едно съм му благодарна, че подписа за осиновяването. До последния момент стисках палци да не се разколебае.

— Парите са всевластни.

— Ерих, да не би да си му платил?

— Не кой знае колко. Две хиляди долара. По хиляда за всяко дете. Евтино, за да се отърве от тях!

— Значи той ти е продал децата си! — прошепна Джени, стараейки се да прикрие ужаса, който изпитваше.

— Щях да му платя петдесет пъти повече.

— Не трябваше да ми го казваш.

— Не бих го направил, но не искам да го съжаляваш… Нека забравим за това. Искаш ли да видиш сватбения си подарък?

Беше палто от лъскава черна норка.

— О, Ерих!

— Хайде, пробвай го.

То бе луксозно, меко, топло и леко.

— В тон е с цвета на косата и очите ти — със задоволство изрече Ерих. — Знаеш ли какво си мислех тази сутрин?

— Не.

Той я прегърна.

— Не съм спал цялата нощ. Ненавиждам хотелите и непрекъснато си мислех само едно: „Джени ще бъде довечера до мен, в моя дом.“ Знаеш ли стихотворението „Джени ме целуна“?

— Не си го спомням.

— Аз пък съм запомнил само няколко реда: „И умора ми тежи, стар съм, но забележи…“ и последния стих — „Джени ме целуна“. Когато натиснах звънеца пред вратата ти, точно за това си мислех. А какво видях? Целува те Кевин Макпартланд.

— Ерих, моля те.

— Прости ми. Да се махнем оттук. Толкова е потискащо.

Тя не можа да обгърне с поглед всичко за последен път.

Той бързаше да я вкара в лимузината си.

Дори и по време на сватбената церемония Кевин не излизаше от ума й. Спомни си за сватбата им преди четири години, в „Санта Моника“. Избрали бяха точно тази църква, защото там се бе омъжила Нана. Нана седеше сияеща на първата редица. Тя не одобряваше Кевин, но го прие, след като Разбра, че Джени го обича. А каква бе сегашната им сватбена церемония?! Вместо пред свещеник тя стоеше пред съдия! „Аз, Дженифър, вземам теб…“ Господи! Едва не изрече „Кевин“. Почувства питащите очи на Ерих и повтори по-ясно и решително думите си: „Аз, Дженифър, вземам теб, Ерих, за…“

„Това, което Господ съедини, никой не може да раздели“ — завърши тържествено съдията. Но нали същите тези думи изрекоха и на сватбата им с Кевин!

Пристигнаха в Минеаполис минута преди разписанието. Голям надпис „Добере дошли в Туин Ситис“ ги приветстваше. С нескриван интерес Джени започна да оглежда летището.

— Била съм из цяла Европа, но никога по-далеч от Пенсилвания — изсмя се тя. — Имам някакво смътно чувство, че се приземявам по средата на прерията.

Тя държеше Бет за ръка, а Ерих носеше Тина. Бет се обръщаше назад към стълбата, която водеше до самолета.

— Нека пак се повозим на самолетчето, мамо.

— Ерих, твоя е заслугата да свикнат на първокласно пътуване — подхвърли тя.

Ерих не я чуваше.

— Наредих на Клайд Джо да ни чака на летището — трябваше вече да е тук.

— Джо ли?

— Един от работниците ми в имението. Не е от най-умните, но отлично се справя с конете и е добър шофьор. Все той ме вози до летището. О, ето го и него.

Джени забеляза, че към тях тича младеж — около двадесетгодишен, със сламеноруса коса, строен, с невинни, широко отворени очи и порозовели бузи. Беше прилично облечен — в топла ватена винтяга, тъмен панталон, дълбоки ботуши и ръкавици. Шофьорската му шапка беше смешно килната върху гъстата светла коса. Като застана пред Ерих, той я свали. Джени се впечатли от това, че младежът беше изключително притеснен.

— Мистър Крюгер, извинете за закъснението. Пътищата са доста заледени.

— Къде е колата? — сряза го Ерих. — Искам жена ми и децата веднага да бъдат настанени. Ние с теб ще останем да чакаме багажа.

— Да, мистър Крюгер — още по-разтревожено каза младежът. — Наистина съжалявам за закъснението.

— Какво е станало чак толкова — намеси се Джени. — Ние и без това подранихме с една минута. — Тя подаде ръка и се представи: — Аз съм Джени.

Той я взе така, сякаш се докосваше до нещо крехко, което се страхуваше да не счупи.

— Аз съм Джо, мисис Крюгер. Всички ви очакват. Всички вече говорят за вас.

— Убеден съм в това — отсече Ерих и побутна Джо пред себе си. Младежът го изчака да мине напред и тръгна след него. Джени разбра, че Ерих беше ядосан. Може би тя не трябваше да се отнася с Джо приятелски. Животът й в Ню Йорк и галерията на мистър Хартли изведнъж й се сториха ужасно далечни.