Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (36)

Глава 35

Джени тръгна да търси хижата призори. В четири сутринта включи радиото и чу прогнозата за времето. Очакваше се температурите рязко да спаднат. От Канада се спускаше студена вълна. Предвещаваха снежна буря. До утре вечерта вълната щеше да обхване и района на Гранайт Плейс.

Джени свари кафе и го наля в термоса. Щеше да го вземе със себе си. Облече един пуловер под ски-грейката. Гърдите й горяха. Цяла нощ я бе мъчила мисълта за бебето. Сега не можеше да мисли за Тина и Бет — можеше само да се моли за тях: „Запази ми ги, Господи! Върни ми ги живи и здрави!“

Допускаше, че хижата е на около двадесет минути път от края на гората. Ще започне търсенето от мястото, където Ерих винаги изчезваше между дърветата, ще кръстосва нагоре-надолу колкото и време да й отнеме това.

В единадесет тя се върна в къщата, затопли супата, смени чорапите и ръкавиците, намери друг шал и го уви около лицето си. Тръгна отново.

По здрач, тъкмо когато я бе обзело отчаяние, че ще трябва да прекрати търсенето, реши да се изкачи със ските си по още един хълм. Оттам съзря дървения прихлупен покрив на хижата. Някогашния дом на рода Крюгер в Минесота!

Изглеждаше самотна и необитаема. Но какво бе очаквала тя? Пушек да се вие над комина, да светят лампите и… Да. Дръзнала бе да очаква, че тук ще завари Ерих и децата.

Тя откопча ските, с чука строши стъклото, стъпи върху ниския перваз на прозореца и влезе в хижата. Лъхна я хлад. Тук дълго време не беше горял огън. Слънцето даже не надничаше. Примигвайки, за да свикне с мрака, Джени отиде до другия прозорец. Вдигна транспарантите. Огледа се.

Видя помещение широко около шест метра и една франклинска печка. На пода — избелял персийски килим, канапе… И картини. Всяка педя от стените бе покрита с картините на Ерих. Дори дрезгавата светлина не можеше да прикрие изящната им красота.

Страховете, които я душеха през нощта, сега й се сториха чак смешни.

С какво спокойствие Ерих бе подбирал обектите за рисуване: обора в зимна буря, кошутата, вдигнала глава, готова да побегне към гората, теленцето до майка си. Как е възможно да притежаваш такава чувствителност, да рисуваш толкова талантливо, а да си жесток и подозрителен?

Джени стоеше изправена до редицата от платна. В горния ъгъл на едно от тях нещо привлече погледа й. Изведнъж тя започна светкавично да прехвърля една след друга картините. Подписът в десния ъгъл — ето какво я бе смутило! Той не беше като на Ерих — надраскан със замах, а бе изписан изящно с тънка четка. Подпис, който подхождаше повече на спокойните теми от картините: КАРОЛАЙН БОНАРДИ. Всички до една носеха този подпис.

Внимателно заоглежда картините по стените. Поставените в рамка носеха подписа на Ерих Крюгер, а останалите — на Каролайн Бонарди.

Но нали Ерих й беше казал, че Каролайн не притежавала кой знае какъв талант на художник?

Очите й се плъзнаха напред-назад по платната, подписани от Ерих Крюгер. Сравняваше ги с творбите на Каролайн. Същата светлина, същото борово дърво и в дълбочина, същите багри. Очевидно Ерих бе копирал картините на Каролайн. Не.

Вгледа се още веднъж в платната, подготвени от Ерих за изложбата — до едно носеха името му. Той не ги беше рисувал. Всички картини бяха от един и същ художник. Ерих беше откраднал творбите на Каролайн. Едва сега Джени разбра какво я бе смутило, когато разглеждаше картината с бряста. Брястът беше отсечен месеци преди това!

Вниманието й привлече една скица с въглен. „Автопортрет“! Вероятно Каролайн я бе изработила, преди да нарисува своя шедьовър.

Господи! Чувствата й към Ерих заради таланта му са били чиста измама!

Тогава защо идваше толкова често тук? Какво правеше в хижата?

Тя видя стълбата и се втурна нагоре. Стигна до тавана. Наведе се напред, преди да пристъпи в помещението. Когато се изправи, в очите я блъсна едно кошмарно видение в ярки цветове. Стъписа се. Гледаше собствения си образ. Огледало ли имаше отсреща?

Не. Лицето не помръдваше, докато тя се приближаваше. Дрезгавата светлина от капандурата играеше върху платното, очертаваше сенки, които й напомняха дух, разперил пръсти.

Поредица от сцени на насилие, нарисувани в ярки цветове. Нейната фигура беше в центъра им: устата й — изкривена от болка, очите — вперени в тела като на кукли. Бет и Тина, проснати на пода! Сините им кадифени костюмчета смачкани, очите им ококорени, езиците им изплезени, дълги, намотани като въжета около гърлата им. Зад нейното лице, в далечината — прозорец с тъмносини завеси. Оттам надничаше Ерих садистично и победоносно. А зад всички тях — една жена в зелени и черни краски с лицето на Каролайн. Пелерината й — увита около тялото като змия. Приведена над плетената люлка, а люлката виси сякаш от дупка в небето. Ръцете й — като прилепи разперени над бебешката главица. Видя и детските длани с разтворени пръстчета — като звезди върху възглавницата…

Фигурата на Каролайн с палтото на Джени бе долепена до стъклото на колата. До нея лицето на Кевин, огромно, ужасяващо, подуто. Каролайн държи юздите на буен гривест кон, вдигнал копита. Под копитата — сламенорусата коса на Джо, паднал на земята. Джо, който се опитва да избяга от конските копита!

В този миг Джени чу вик. Изтръгнал се бе неволно от гърлото й.

Не! Това не беше Каролайн — полужена, полузмия. Това беше ЕРИХ. Очите му надничаха през тъмната коса, широки, вторачени в нея.

Не! Не! Не! Не е възможно тези изкривени и обезобразени лица, тези изчадия на Дявола да стоят редом с изящните пастелни картини на Каролайн!

Ерих не беше художникът на картините, за които претендираше. А тези тук, заредени със силата на злото, принадлежаха на друг вид гений — на един луд!

Джени местеше поглед от своето лице към лицата на децата си, от техните молещи очи към затегнатите като корда езици около белите им шии.

Тя успя да преодолее вцепенението си, смачка и свлече картината от стената. Пръстите й сякаш се докосваха до огън.

Нощта се бе спуснала навън. Джени отново бе на ските си. Вятърът като камшик шибаше платното, заличаваше едва доловимите й следи по снега, прогонваше отчаяните й писъци за помощ. „Помогнете! Помогнете ми!“

Изгубила бе обратния път. Върна се отново пред хижата. Не! Само това не!

Тук щеше да замръзне, да умре, преди да е намерила онзи, който можеше, който щеше да спре Ерих, ако не бе вече късно. Джени изгуби представа за времето, за това, колко дълго бе притискала до себе си това проклето платно, колко дълго бе хълцала. Усети, че гласът й секна, а от гърдите й се изтръгваха само глухи стонове. И изведнъж нещо проблесна между дърветата. Разбра, че е стигнала края на гората.

Проблясъкът беше отражението на луната върху гранитната плоча на гроба на Каролайн.

С последни сили тя прекоси полето. Къщата беше тъмна отвсякъде. Само прозорците на канцеларията светеха — натам се отправи и тя. Вятърът плющеше по картината. Не можеше повече да вика, макар че устните й още шепнеха: „Помогнете! Помогнете ми!“.

Опита се да отвори вратата на канцеларията, но пръстите й бяха премръзнали. Опита се да я блъсне със ските, но не можеше да ги освободи от автоматите. Започна да я блъска с тялото си. Изведнъж вратата се отвори и Джени падна в обятията на Марк.

— Джени! — Гласът му пресекна. — Джени!

— Жива ли сте, мисис Крюгер? — попита я друг мъж, който започна да откопчава ските от краката й. Това едро мъжко тяло, този профили бе познат. Беше шерифът Гъндърсън.

Марк се мъчеше да освободи платното от пръстите й.

— Дай да го видя, Джени! — А сетне ужасът го накара да възкликне: — Боже мой!

— Ерих, Ерих го е нарисувал — шибаше гласът й. — Той уби бебето ми, той се преоблича като Каролайн. Бет… Тина… Може би и тях ще убие…

— Ерих ли го е нарисувал? — чу да пита недоверчиво шерифът.

Тя се нахвърли върху него.

— Намерихте ли момичетата ми? Защо сте тук? Мъртви ли са децата ми?

— Джени — успокояваше я Марк, — Джени, аз повиках тук шерифа, защото не можах да те намеря. Кажи ми къде откри тази картина.

— В хижата… Пълно е с картини, но не ги е рисувал Ерих, а Каролайн.

— Мисис Крюгер…

На шерифа тя можеше да излее гнева си, мъката си.

— Още нещо да ми кажете, мисис Крюгер? Нещо, което изведнъж сте си спомнили? — започна да го имитира тя. После не се сдържа и се разплака.

— Джени, вината не е на шерифа — намеси се Марк, — моя е. Татко ми подсказа и аз трябваше да предвидя, но…

Шерифът разглеждаше картината. Внезапно очите му се свиха, мускулите на лицето му затрептяха. Той бе вторачил очи в горния ъгъл на картината, откъдето се подаваше люлката. Тя сякаш се спускаше от дупка в небето и фигурата на Каролайн беше приведена над люлката.

— Мисис Крюгер, Ерих идва при мен. Каза ми, че се носели слухове из града за смъртта на бебето. Поиска да направим аутопсия на тялото му.

Вратата се отвори.

— Господи! Ерих си идва — изтръпна Джени.

Но като от изневиделица при тях се втурна Клайд.

— Какво правите тук? — В същия миг ядът му изчезна. Той забеляза картината. Лицето му побледня.

— Клайд, кой е влязъл тук? — чуха гласа на Руни. Тя приближаваше. Стъпките й скърцаха по снега.

— Скрийте това нещо — умоляваше Клайд. — Не трябва да го вижда. Ето тук — и той побърза да скрие платното в близкия шкаф.

Руни стоеше на прага. От лицето й струеше спокойствие, очите й, бистри, бяха широко отворени. Джени почувства, че тънките ръце на Руни я обгръщат.

— Джени, къде са момичетата? Мога ли да ги видя? — Думите й я шибнаха като камшик.

— Руни, да тръгваме — подкани я Клайд. — Утре ще ги посетиш. Лекарят иска да си почиваш.

Той я хвана за ръка настоятелно.

— Хайде, да се връщаме у дома.

Докато чакаха Клайд да се върне, Джени разказа защо е тръгнала към хижата.

— Марк, ти ми отвори очите. Миналата нощ, когато ти казах, че се чувствам спокойна за децата си, защото са под грижите на Ерих, ти не ми отговори нищо. По-късно… докато бях в леглото… разбрах, че си бил загрижен за тях. Помислих си, щом Руни не е, нито Елза, аз не съм, а Марк се безпокои за децата, тогава е… Ерих. Ерих трябва да е. Още в първата да брачна нощ той ми подаде да облека нощницата на Каролайн. Искаше аз да съм Каролайн… дори отиде да си легне в старата си стая. Ами онези калъпчета боров сапун върху възглавниците на децата? Усетих, че е негово дело. А Кевин? Той сигурно е писал… или телефонирал, че ще дойде в Минесота. Ерих през цялото време си е играл с мен като котка с мишка. Знаел е за срещата ми с Кевин. Знаел е за слуховете из града.

— Джени!

— Не. Остави ме да се доизкажа. Тогава Ерих ме заведе в същия ресторант. Когато е разбрал, че Кевин може да спре осиновяването, той го е извикал по телефона. Затова обаждането е било от дома ни. С Ерих сме еднакво високи, ако съм с токчета. Облече ли моето палто… и черната перука, той изглежда отдалече също като мен. Така е влязъл в колата при Кевин. Ударил го е смъртоносно. И Джо. Той ме ревнуваше от Джо. В онзи злополучен ден Ерих се върна по-рано. Знаеше за мишата отрова… Но бебето ми, моето бебе, той мразеше. Може би заради рижата му коса. Още с раждането, когато го е кръстил Кевин, е замислил да го убие.

От нея ли излизаха тези дрезгави приглушени стонове? Тя не можеше да спре да говори. Трябваше всичко да им каже, да излее мъката си.

— Колко пъти съм имала чувството, че в съня ми някой се надвесва над мен. Той е отварял междинната врата, бил е с перука. Вечерта преди раждането на бебето аз се събудих. Докоснах клепачите на очите му. Едва тогава разбрах какво ме е плашело — меките и гъсти мигли на Ерих са ме докосвали в тъмнината.

Марк я люлееше в прегръдките си.

— Той ми взе децата. Той ми ги взе.

— Мисис Крюгер, можете ли да намерите отново пътя за хижата? — попита шерифът Гъндърсън с тон, нетърпящ възражение.

„Ето нещо разумно“ — реши тя.

— Да. Ако тръгнем от гробището.

— Джени! Не бива — опита се да възрази Марк. — Ще минем по следите ти.

Не! Няма да ги остави сами! Събра последни сили и ги заведе до хижата — Марк, Клайд и шерифа. Запалиха газовите лампи. Помещението се окъпа в мека викторианска светлина. Тя подчертаваше още повече разяждащия студ. Започнаха огледа на картините, носещи подписа на Каролайн Бонарди. Надникнаха и в шкафовете, но там нямаше нищо друго освен чинии и прибори за хранене.

— Все някъде трябва да се съхраняват боите за рисуване — подхвърли Марк.

— Но таванът е празен — каза отчаяно Джени. — Имаше само платна… помещението е малко.

— Чак толкова малко не е — възрази Клайд. — Размерите му са колкото на хижата. Сигурно е разделено по някакъв начин.

В десния ъгъл на тавана откриха вратичка, убягнала от погледа на Джени. Там беше пълно с кошници, претъпкани с картини — всичките на Каролайн. Имаше бои, две куфарчета и триножник. Джени забеляза сходството на двете куфарчета с онова, което бе намерила на тавана в къщата. В едното беше сгъната дългата зелена пелерина, там беше и черната перука.

— Пелерината на Каролайн — прошепна Марк.

Джени започна да тършува из материалите за рисуване — въглен, терпентин, бои, четки и чисто бели платна. Не намери нищо, което да им подскаже накъде е заминал Ерих.

Клайд търсеше в един от сандъците, пълен с платна, близо до вратата.

— Вижте! — извика той ужасен. В ръката си държеше една сюрреалистична картина, рисувана в зелено с нюанс на застояла вода — Ерих като малък с Каролайн в поредица от сцени. Ерих държи стик за хокей в ръка. Каролайн стои наведена над теленце. Ерих я блъска. Тялото й проснато в цистерната. Очите й го гледат. Със етика той удря лампата над цистерната. Очите на Ерих са демонични, смеещи се на агонията на жената във водата.

— Той е убил Каролайн! — изстена Клайд. — Когато е бил на десет години, е убил майка си!

— Какво каза? — попита Руни. Погледите на всички се обърнаха към вратата. Там стоеше Руни. С широко отворени очи, които спокойствието беше напуснало. — Още ли мислите, че не бях права, като казвах, че има нещо гнило?

Руни не гледаше към картината, която Клайд държеше, а зад него. От сандъка се показваше друго платно. Дори Джени, която не бе на себе си, разпозна лицето на Ардън. То надничаше от прозореца на хижата… Зад нея стоеше Ерих с пелерината и черната перука. Ръцете му бяха около шията на девойката. Ардън зарита в гроба. Пръст се сипе над синята й пола. А името, изписано на нейния гроб — КАРОЛАЙН БОНАРДИ КРЮГЕР. В ъгъла стоеше подписът на Ерих Крюгер.

— Ерих е убиецът на детето ми! — изплака Руни. Когато всички се прибраха в къщата, Марк прегърна Джени. Не говореше. Думите за утеха бяха излишни.

Шерифът Гъндърсън веднага тръгна към телефона.

— Всичко, което Ерих е извършил, е дело на умопомрачен. Не трябва да губим и минута повече.

Спокойствието в гробището отново бе нарушено. В замръзналата пръст около гроба на Каролайн се забиваха лопати. За изненада на всички присъстващи Руни беше спокойна.

Джени погледна за миг надолу и мярна късчета от син вълнен плат.

— Тук е. Тук е! — извика един от мъжете, спуснал се в гроба. — За бога, махнете майката!

Клайд държеше здраво Руни за ръка и се опитваше да я отведе настрани.

— Сега поне знам — каза Клайд.

 

Зората надничаше в огромната къща на Крюгер. Марк направи кафе.

„Откога ли е започнал да подозира, че децата ми са в опасност?“ — питаше се Джени. Не се сдържа и се обърна с този въпрос към Марк.

— Джени, след като те оставих в къщата онази вечер, аз се обадих по телефона на татко. Бях видял как той се разстрои от думите на Тина, че дамата от картината притискала с ръка бебето. Татко ми каза, че още от дете Ерих е бил психично болен. Каролайн била споделила, че Ерих е ненормално привързан към нея, до вманиачаване. Забелязала, че той я наблюдава, докато тя спи, държал нощницата й под възглавницата си, увивал се в нейната пелерина. Завела го на лекар, но Джон Крюгер забранил да го лекуват. Заявил, че никой от рода Крюгер не е бил психично болен. Това било приумица на Каролайн. Ерих прекарвал твърде дълго време с нея и оттук идвал проблемът. Каролайн е била пред душевен срив. Направила е всичко по силите си, дори се отказала от родителски права със съзнанието, че Джон ще изпрати Ерих в пансион. Надявала се, че промяната ще му подейства добре. Но след смъртта й Джон не изпълнил обещанието си. Ерих така и не получил необходимата помощ. Когато баща ми чу Тина да казва, че е видяла Каролайн, той веднага се досетил какво е станало в действителност. Това е спомогнало да получи сърдечен удар. Разбира се, баща ми няма никакви доказателства. Но тъкмо това го е накарало чрез мен да помоли Ерих ти и децата да прекарате ваканцията във Флорида.

— Мисис Крюгер — колебливо се обади шерифът. Очевидно се страхуваше, че тя продължава да го обвинява. — Доктор Филстром е вече тук. Помолихме го да огледа онова, което донесохте от хижата. Сега той би искал да разговаря с вас.

— Джени, спомняш ли си какво ти каза Ерих последния път по телефона? — попита я Филстром.

— Беше ядосан. Аз се опитах да му обясня, че не е прав в обвиненията си спрямо мен.

— Спомена ли момичетата?

— Увери ме, че те се чувствали добре.

— Колко време измина, откакто за последен път се чу с момичетата по телефона?

— Девет дена.

— Разбирам. Ще бъда откровен. Струва ми се, че Ерих е нарисувал картината малко преди да замине с децата. Има много подробности, които ме карат да мисля така.

— Искате да кажете, че момичетата не са мъртви? — с въздишка на облекчение попита Джени.

— Не искам да подхранвам излишни надежди. Но помисли и ти: Ерих е все още фанатично влюбен в идеята, че си изцяло под негова власт. Фантазира си, че иска да живее с теб. Тъкмо затова настоява да подпишеш тази изповед. Знае, че те държи единствено чрез децата. Постигне ли съгласие с теб, има шанс.

Джени се изправи. „Тина, Бет, ако сте мъртви, ще го зная.“ Както знаеше, че Нана няма да преживее онази нощ, както предчувстваше, че нещо непоправимо се е случило с бебето й.

Но Руни не е знаела. Цели десет години е очаквала да се върне дъщеря й. А през всичкото време гробът на Ардън се е виждал от прозореца на къщата й. Колко пъти бе намирала Руни над гроба на Каролайн! Какво я е карало да отива там? Дали е осъзнавала, че посещава едновременно и гроба на детето си? Джени попита за това доктор Филстром.

— Възможно ли е, докторе?

— Не зная. Мисля, че инстинктивно Руни е знаела — Ардън не би могла да избяга завинаги. Тя е познавала добре дъщеря си.

— Искам децата си — изстена Джени. — Сега ги искам. Може ли Ерих да ме мрази толкова силно, така да ме нарани?

— Говорим за умопобъркан — каза д-р Филстром: — Той те е искал, защото ти си приличала на майка му. Същевременно те е мразил, защото си я замествала. Живеел е в смъртен страх да не те загуби. Не е бил сигурен в любовта ти.

— Мисис Крюгер, ще дадем съобщение по телевизията. Някой може и да ги е видял. Ще научат не само в Минесота, но и в съседните щати. Клайд ще се постарае да открие какви други имоти притежава Ерих. Помнете — бил е тук, и то само пет часа след като е телефонирал. Ще търсим в радиус на пет часа път оттук с кола.

Телефонът иззвъня.

Всички скочиха. Шерифът Гъндърсън посегна към слушалката, но Джени инстинктивно блъсна ръката му.

— Здравей — каза тя с ясен глас. „Боже, дано да е Ерих!“.

— Мамо… — Беше Бет.