Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Cry in the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 51 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Вик в нощта

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Ина)

Глава 2

Истински ад за минувачите бе поледицата по тротоарите на американските авенюта: Пето, „Медисън“, „Парк“, „Лексингтън“, Второ, Трето… и дълги, безкрайно дълги жилищни блокове. Който твърди, че Манхатън е само един тесен остров, той никога не го е прекосявал по заледения паваж. Автобусите се движеха толкова бавно, че тя щеше да стигне по-бързо пеша.

Дневната детска градина се намираше на 49-а улица, близо до Второ авеню. Точно в шест без четвърт Джени се озова пред апартамента на мисис Къртис и натисна звънеца. Със скръстени ръце и стиснати устни, очертали тънък процеп през отблъскващото й лице, мисис Къртис изглеждаше направо разярена.

— Мисис Макпартланд! Днешният ден беше кошмарен! — заяви неумолимо строгата дама. — Тина не спря да плаче. Казахте, че Бет не се напишквала. Нищо подобно!

— Казах, че ползва тоалетната сама — запротестира Джени. — Може би децата още не са свикнали.

И няма да имат тази възможност! Вашите деца са прекалено разглезени. Поставете се на мое място! Целият ми ден е зает с едно тригодишно дете, което се напикава, и с едно двегодишно, което хленчи непрекъснато!

— Мамооо…

Джени обърна гръб на мисис Къртис. В тъмното фоайе, наречено от дамата „място за игра“, върху разнебитена кушетка седяха Бет и Тина, навлечени с дебелите си горни дрехи. Колко ли време са прекарали така?! Тласната от внезапно връхлетяла я нежност, Джени побърза да ги поздрави.

— Здравей, Мишле! И ти, Звънчето ми!

Бузите на Тина бяха мокри от сълзи. Тя я погали с ръка и повдигна нагоре разпилените по челцето й къдрици. Двете бяха наследили лешниковите очи на баща си, неговите дълги мигли и цвета на косата му.

— Наказаха я днес — доложи Бет, сочейки с пръст Тина. — И тя плака, плака.

Тина нацупи устни и протегна ръце към Джени.

— И вие отново закъсняхте — обвиняваше мисис Къртис.

— Извинете — разсеяно отговори Джени.

Очите на Тина бяха потъмнели, а бузите — зачервени. Дано не се е простудила. Ах, това проклето място. Не трябваше кракът й да стъпва тук!

Джени прегърна Тина. Изплашена да не я оставят, Бет бързо се свлече от кушетката.

— Момичетата могат да останат при мен до петък. Правя ви услуга — заяви строгата дама. — Но последна!

Без да се сбогува с нея, Джени отвори вратата.

Студеният вятър я блъсна в лицето.

Навън се бе стъмнило, вятърът се бе усилил. Тина сгуши глава в шията на Джени. Бет се опитваше да скрие личицето си в палтото на майка си.

— Само веднъж се напишках — заоправдава се малката.

— На мама Мишлето! Дръж се здраво. Ей сегичка ще се пъхнем на топло в хубавото автобусче.

Но и трите автобуса префучаха покрай тях претъпкани. Накрая Джени реши да тръгнат пеша. Едва удържаше Тина на ръце. Ако искаше да продължи да я носи, трябваше да влачи Бет. Като стигна края на двата блока, Джени се наведе и прегърна Бет с другата ръка.

— Мамо, аз мога да вървя — запротестира детето. — Голяма съм вече.

— Зная, че си голяма — увери я Джени. — Така ще ми е по-лесно. Дръжте се здраво. Маратонът започва!

До центъра на града оставаха още десет пресечки, оттам до къщата им — две. „Децата не ми тежат — мислеше си тя. — Мои са. Но къде ще се намери подслон за тях от следващия понеделник? Ох, Нана, Нана, толкова ни липсваш сега!“ За повече отпуск не смееше и да си помисли. „Дали Ерих Крюгер е поканил на вечеря Алисън Спенсър?“ — питаше се Джени.

Някой вървеше след нея. Настигна я. Тя се обърна и се стъписа. Беше Ерих Крюгер. Той посегна и взе Бет от ръцете й. Устните на малката ту се отваряха, ту се затваряха от изненада и уплаха. Той усети, че детето ще се дръпне от него, и побърза да се усмихне.

— Ако те нося, ще стигнем по-бързичко у дома. Искаш ли да се надпреварваме с Тина и мама, а? — попита я някак заговорнически Ерих.

— Но… — отвори уста Бет.

— Джени, ще ми помогнеш ли? Бих взел и другата, но сигурно и тя няма да се съгласи.

— Така е — потвърди Джени. — Много съм ви благодарна, мистър Крюгер, само че…

— Джени, престани да ме наричаш мистър Крюгер! Моля те. Защо ме изостави при тази досадна жена от „Арт Нюз“? Очаквах да ме спасиш от нея. Щом разбрах, че си излязла, веднага си помислих къде може да си отишла. Сетих се за детската градина. Там онази ужасна дама ми каза, че току-що сте си тръгнали. Реших да отида до апартамента ти и пътьом виждам пред себе си едно хубаво момиче, което има нужда от помощ. Ето ни заедно.

Джени усети, че ръката на Ерих държи здраво лакътя й. Странно! Вместо уморена и потисната тя се почувства щастлива.

— Всяка вечер ли изживяваш този ад? — попита я Ерих с тон, в който имаше неверие и загриженост.

— В такова време винаги успяваме да се качим на автобуса. Но тази вечер те бяха толкова претъпкани, че едва имаше място за шофьора.

Кварталът между „Лексингтън“ и „Парк авеню“ беше само от къщи, облицовани с червени тухли. Джени посочи към третата от горната редица.

— Тази е — каза тя, оглеждайки улицата с умиление. За нея тези еднофамилни къщи предлагаха уют и спокойствие. Построени бяха преди около сто години, когато Манхатън е бил претъпкан с тях. Сега повечето бяха пометени от небостъргачите.

Тя се спря пред къщата, за да пожелае приятна вечер на Ерих, но той отказа да се сбогува.

— Няма да си тръгна, докато не те оставя у дома.

Джени неохотно побърза да мине пред него във фоайето на партерното помещение. Закрила бе разсъхналата се тапицерия с евтин плат на жълти и оранжеви фигури. Тъмнокафяв килим покриваше по-голямата част от изтъркания паркет. Креватчетата на децата бяха вмъкнати в ниша, долепена до стената на банята? Репродукции на Шагал прикриваха олющените места по стените. Саксии с цветя освежаваха перваза до кухненската мивка.

Щом се почувстваха свободни, Тина и Бет се разтичаха из стаята. Бет се въртеше около Джени.

— Колко е хубаво, че сме у дома, нали, мамо? — Сетне погледна към сестра си и добави: — И Тина се радва.

Джени прихна да се смее.

— Мишлето ми, зная какво искаш да кажеш. — Тя се обърна към Ерих и рече, сякаш му се извиняваше: — Нали виждате, тесничко ни е, но си харесваме дома.

— Разбирам защо. Много е приятно тук.

— Нищо особено не е. Дори не гледаме на това жилище като на собствено. Сградата подлежи на събаряне и никой не хвърля парите си за ремонт!

— Друг апартамент ли ще купиш?

Джени започна да разсъблича Тина.

— Не съм подавала молба за закупуване. Един такъв апартамент ще ми струва поне седемдесет и пет хиляди долара. Ще чакам, докато ни изгонят от съда. Тогава ще му мисля.

С Бет се зае Ерих.

— Я да свалим тези дебели дрехи от теб… — Той бързо разкопча палтенцето на малката и се обърна към Джени: — Нека се разберем. Самопоканих се. Ако за тази вечер си имаш други планове, изгони ме, ако не — посочи ми пътя към супермаркета.

Изведнъж двамата се озоваха лице в лице.

— Какво решаваш, Джени? Супермаркетът или вратата?

Стори й се, че във въпросите му долови скрита тъга. Преди тя да отговори, Бет хвана Ерих за панталоните.

— Искаш ли да ми прочетеш приказка?

— Разбира се. Значи оставам — отсече той. — Мамо, ти повече нямаш думата.

Джени се замисли. Наистина ли Ерих искаше да остане? Очевидно бе, че искаше. Обзе я неочаквано въодушевление.

— Не е нужно да пазаруваш. Ако харесваш пържоли, имаме колкото щеш.

Тя му наля чаша шабли, после включи телевизора и се залови с къпането на децата. По-късно, докато приготвяше вечерята, Ерих започна да чете приказки на момичетата.

Джени поглеждаше скришом към него. Децата седяха в скута му, а той четеше „Трите мечета“ с подходящ артистичен тон. Тина не издържа и заспа, Ерих внимателно подложи ръка под главата й. Бет изслуша докрай приказката, без да сваля очи от него. Накрая му заяви:

— Много хубаво четеш. Почти като мама.

Ерих повдигна вежди към Джени и се усмихна победоносно.

Сложиха децата в креватчетата им и седнаха да вечерят на малката масичка с изглед към градината. Снегът в градината бе все още бял. По оголените клони на дърветата се отразяваше светлината от къщата. Гъсти и високи, вечнозелените храсти закриваха плета, който делеше собствеността от близкостоящите дворове.

— Едно село в града — подхвърли Джени. — Щом заспят децата, аз се облягам тук на чаша кафе и си представям, че гледам моето имение. „Заливът на костенурката“ обхваща десет къщи по посока на града. Фантастично място. Зад всяка от тях има разкошна градина. На шега наричаме района „Залива на костенурката“, но винаги ще съжалявам, ако трябва да напусна този дом.

— Къде мислиш да идеш?

— Не зная. Имам на разположение още шест месеца, за да умувам. Все ще се намери нещичко и за нас. Искаш ли чаша кафе?

Някой позвъни на вратата. Ерих погледна Джени, без да скрива досадата си. Джени прехапа устни.

— Вероятно е съседката ми, Фран. По това време тя има навик да наминава.

Беше Кевин. Той изпълни вратата, по момчешки красив в скъпия си ски-пуловер и с небрежно метнат на раменете шал. Тъмночервеникавата му коса бе добре подстригана, а лицето му — загоряло от слънцето.

— Влез, Кевин — покани го Джени, стараейки се да не звучи пресилено. „Ама че време избра — помисли си тя. — Заслужава си го!“

Кевин нахълта в стаята и набързо целуна Джени, тя се смути, осъзнавайки, че очите на Ерих са вперени в тях.

— Дечурлигата заспаха ли? — попита Кевин. — Лошо. Надявах се да ги видя. О! Ти имаш компания!

Отведнъж гласът му стана хладен, прозвуча типично по английски. „Актьорът си е актьор — мислеше си Джени. — Бившият съпруг се среща с новия приятел на бившата си съпруга. Истинска комедия!“ Тя представи мъжете един на друг. Те си кимнаха мълчаливо, без да се усмихнат. Кевин пръв се опита да разведри атмосферата.

— Колко хубаво мирише тук, Джен. Какво си сготвила? — рече той и погледна към печката. — Божичко, каква пържола! Я да я опитам. Чудна е! Как глупаво те оставих да ми избягаш. Непоправима грешка!

— Точно така — обади се Ерих с леденостуден глас.

— Да — потвърди неохотно Кевин. — Виж сега, Джен, не искам да те задържам. Просто се отбих пътьом. Може ли да те видя за минутка насаме?

Тя отлично знаеше какво ще последва. Днес беше получила заплатата си. С надежда, че Ерих няма да забележи, Джени стисна портмонето си в ръка и излезе във фоайето.

— Кев, повярвай, нямам…

— Джен, поохарчих се за Коледа с подаръците за теб и децата — прекъсна я той. — Хазяинът ще ме изхвърли, ако не му платя веднага. Моля те, заеми ми 30 долара.

Тридесет! Кевин, не мога…

Трябват ми, Джен.

— Кевин, нека поговорим — каза Джени и неохотно бръкна в портмонето. — Сигурно скоро ще загубя работата си…

Кевин набързо сгъна банкнотите, мушна ги в джоба си и се обърна към външната врата с думите:

— Старият тарикат няма да те изпусне, Джен. Той умее да цени скъпото. Заблуждава те, за да те спечели. Кой ще му върши толкова работа за заплата като твоята? Ще видиш!

Когато се върна в стаята, Ерих разтребваше масата. Бе пуснал да тече вода в мивката. Той взе тигана с остатъка от пържолата и тръгна да го хвърли в кофата за боклук.

— Не я изхвърляй. Децата ще я изядат утре на вечеря.

Ерих не я послуша. Гледаше я право в очите.

— Но не и след като бившото ти артистче я докосна. Колко му даде?

— Тридесет долара. Той ще ми ги върне.

— Че за какво друго бе дошъл тук! Ще те целува, ще си прави майтапи и ти обира парите, за да ги изхарчи в някой скъп бар. Нали?

— Притискат го с наема.

— Не се самозаблуждавай, Джени. Колко пъти вече ти излиза с този номер? Предполагам, че всеки път, когато получиш заплата?

Джени се усмихна тъжно.

— Пропусна миналия месец, Ерих, моля те, остави чиниите на мен.

— Достатъчно работа ти предстои.

Джени взе безшумно една от кухненските кърпи. „Защо Кевин избра тъкмо тази вечер, за да нахълта тук?“ — помисли си тя. Колко глупаво беше, че му даде парите.

Постепенно лицето на Ерих се отпусна от раздразнението. Той взе кърпата от ръцете й.

— Стига за тази вечер — каза усмихнат. Наля вино в чисти чаши, поднесе ги пред нея. Двамата седнаха на кушетката. Тя седеше като на тръни. Опитваше се да анализира чувствата си, но не можеше. Ерих щеше да си отиде след малко. Утре сутрин той се връщаше обратно в Минесота. Утре вечер тя отново ще бъде сама с децата тук. Спомни си личицата им, грейнали от радост, докато той им четеше приказката. Спомни си за мига, в който той се появи пред нея и пое Бет от ръцете й. Благословен миг! Колко приятни бяха обядът и вечерята с него! Само присъствието му бе достатъчно, за да пропъди грижите и самотата й.

— Джени — прозвуча нежно гласът му, — за какво си мислиш?

Тя се опита да се усмихне.

— Не мисля изобщо. Просто бях… да речем — доволна.

— Аз също. Не помня откога не съм се чувствал така добре. Джени, убедена ли си, че не си все още влюбена в Кевин Макпартланд?

— Мили боже! Разбира се, че не съм — засмя се тя.

— Тогава защо си склонна да му даваш пари?

— От криворазбрано чувство за отговорност, струва ми се. Загриженост, че няма с какво да си плати наема.

— Джени, утре рано сутринта излитам, но за уикенда ще се върна в Ню Йорк. Свободна ли ще бъдеш в петък вечер?

Той ще се върне, за да я види. Почувства същото облекчение и задоволство, както при внезапната му поява на Второ авеню.

— Свободна съм. Ще намеря кои да гледа децата.

— А събота? Дали ще се зарадват децата, ако ги заведем в Зоологическата градина в Централния парк? Ако не е студено… О, после ще обядваме заедно при Румпелмайер.

— Ерих, те ще пощуреят от радост!

— Съжалявам, че не мога да остана още малко в Ню Йорк. Имам договорена делова среща в Минеаполис. О, мога ли да…

Беше забелязал албума със снимките върху полицата на коктейлната масичка.

— Ако желаеш. Не е кой знае колко интересен.

Ерих запрелиства албума, докато отпиваха от виното.

— Това съм аз в деня, когато са ме взели от „Майчин дом“. Осиновена съм. А тези са новите ми родители.

— Изглеждат приятна двойка.

— Не си ги спомням. Загинали са при автомобилна катастрофа, когато съм била на четиринадесет месеца. После ме е отгледала Нана.

— Това ли е снимката на баба ти?

— Да. Била е на петдесет и три години, когато съм се родила. Помня как в първи клас се върнах разплакана от училище, защото всички деца надписваха картички за Деня на бащата. А аз си нямах баща. Тогава тя ми каза: „Джени, слушай, аз съм ти майка, аз съм ти баща, аз съм твоята баба и твоят дядо. Аз съм всичко, от което ти се нуждаеш. На мен напиши картичката за Деня на бащата!“ Ръцете на Ерих обгърнаха раменете на Джени.

— Сега чак разбирам защо Нана ти липсва толкова.

Джени продължи забързано да разказва:

— Нана работеше в туристическо бюро. Какви чудесни пътувания направихме с нея! Ето ни в Англия. Тогава бях на петнадесет години. О, тук сме на Хавайските острови!

Когато стигнаха до сватбените й снимки с Кевин, Ерих затвори албума.

— Късно е вече — отсече той. — И ти сигурно си много уморена.

На вратата Ерих взе двете й ръце в своите, докосна ги с устни. Тя беше свалила ботушите си и стоеше пред него по чорапи.

— Дори и в този вид ти страшно приличаш на Каролайн — каза той усмихнато. — С токчета изглеждаш висока, а без тях си мъничка. Джени, фаталистка ли си?

— Каквото е писано, ще стане. В това вярвам.

— Така ще бъде.

Той затвори вратата след себе си.