Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (28)

Глава 27

На трети юни Ерих се върна у дома. На втори вечерта той се обади на Джени.

— Джени, толкова съм нещастен. Скъпа, всичко бих дал, за да не си толкова разстроена.

Тя почувства, че вече не е така напрегната. Както Марк й бе казал, клюките ще отмрат. Да можеше само да задържи тази мисъл в съзнанието си! Да повярва, че всичко ще се оправи и ще го забравят.

— Джени, как се чувстваш? — Много добре.

— Добре ли се храниш?

— Опитвам се. Как мина изложбата?

— Много, много добре. „Гръмърси Тръст“ откупиха три картини. Добра цена дадоха. Интервютата минаха отлично.

— Толкова се радвам, Ерих. Кога ще си дойдеш?

— Самолетът пристига около единадесет часа. Трябва да съм у дома между два и три следобед. Страшно те обичам, Джени.

Вечерта спалнята не й се струваше така заплашителна. „Всичко ще се оправи“ — повтаряше си тя наум. И за първи път от седмици спа, без да сънува.

Закусваше с Тина и Бет, когато дочу ужасно пищене.

— Мамо! — извика Бет и скочи подплашена от стола. Изтича до вратата.

— Остани на мястото си — заповяда й Джени. После се затича навън.

Звуците идваха от обора. Клайд тичаше от канцеларията с пушка в ръка.

— Мисис Крюгер, останете на място, не мърдайте.

Но тя не можеше да спре. Писъците бяха на Джо. Той беше в конюшнята. Барон се мяташе като бесен. От главата на Джо капеше кръв. Тя видя как Барон го риташе с предните си крака в гърдите.

— О, боже, о, боже! — плачеше и се молеше Джени на глас.

— Дръпни се настрани — извика й отново Клайд. — Ще стрелям.

Изстрел, след който Барон остана като вкаменена статуя върху сламата, а после се строполи върху нея.

Джо успя да се задържи прав до стената и избягна тежестта на падащото животно. Дишаше дълбоко, на пресекулки, в очите му — уплаха, а ръката му се люлееше безжизнена. Клайд хвърли настрана пушката и изтича до него.

— Не го докосвай! — изпищя Джени. — Веднага извикай лекар, по-бързо!

Тя с мъка прескочи трупа на Барон и коленичи до Джо. Започна да го милва по лицето, да бърше кръвта по бузите му. Мъжете от фермата тичаха към тях през полето. Чу и хълцането на Мод Икърс: „Джоуи, Джоуи!“

— Мамичко…

— Джоуи!

Пристигна и колата с лекарите. Те веднага разпоредиха останалите да се отстранят. Взеха Джо на носилка. Очите му бяха затворени, лицето — с цвят на пепел. Един от санитарите прошепна: „Отива си момчето.“

Мод Икърс изпищя.

Очите на Джо се отвориха. Гледаха право в Джени. Отлепи устни и с мъка прошепна: „Никога на никого не съм казал, че съм те видял в колата. Честна дума.“ И се разплака. Докато се качваше в линейката при сина си, Мод се обърна към Джени:

— Ако момчето ми умре, то ще е по твоя вина, Джени Крюгер — извика тя. — Проклинам деня, в който се появи тук. Проклинам всички жени Крюгер за това, което причиниха на моя род. Проклето да е детето, което носиш, без значение от кого е.

Линейката потегли, сирените й разтърсиха въздуха наоколо, нарушавайки тишината на лятната утрин.

Няколко часа по-късно Ерих пристигна у дома. Той нареди да докарат със самолет хирург от клиниката на Майо и се обади за частни медицински сестри. После влезе в обора и се наведе над Барон. Погали мъртвото животно по красивата глава.

Марк вече бе изследвал причината: стрихнин в овеса.

Не се забави и шерифът Гъндърсън. Спря колата си пред главния вход на къщата.

— Мисис Крюгер много хора са чули думите на Джо, че никога на никого не бил казал, че ви е видял да се качвате в колата през онази нощ. Какво е имал предвид?

— Не зная какво е имал предвид.

— Мисис Крюгер, вие сте присъствали, когато д-р Гарет е предупреждавал Джо да държи мишата отрова далеч от хранилката с овеса. Вие сте знаели какъв ефект би имало това за Барон. Чули сте от д-р Гарет, че от стрихнина Барон ще полудее.

— Така ли ви каза д-р Гарет?

— Каза ми, че Джо е боравил непредпазливо с мишата отрова и че вие с мъжа си сте присъствали, когато той го е мъмрил.

— Какво искате да кажете?

— Нищо, мисис Крюгер. Джо твърди, че е получил кутията с готова смес. Но аз не му вярвам. Никой не му вярва.

— Ще живее ли Джо?

— Рано е да се каже. Дори да оживее, ще остане инвалид. Ако се подобри положението му до три дни, ще го изпратят в клиниката на Майо.

Шерифът тръгна. Спря се и се обърна към Джени:

— Поне там ще бъде на сигурно място, както мисли майка му.