Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Cry in the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 51 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Вик в нощта

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Ина)

Глава 26

На тръгване за Сан Франциско Ерих реши да отиде с кола до летището и там да остави кадилака.

— Освен ако ти по някакви особени причини не искаш да ползваш колата, скъпа!

Намек ли беше това? Последния път, когато той отсъстваше, тя взе колата, за да се срещне с Кевин.

— Не ми трябва — тихо отговори Джени. — Елза ще пазарува, ако е необходимо.

— Имаш си витамини, нали?

— Колкото искаш имам от тях.

— Почувстваш ли се зле, Клайд ще те откара до лекаря.

Стояха на вратата и трите.

— Момичета, целунете татенцето.

Те го прегърнаха. Бет помоли да й донесе подарък.

— И аз искам — измънка Тина.

— О, Ерих, предупреди момичетата, че докато отсъстваш, не могат да яздят.

— Татеее — изхленчиха и двете в глас.

— О, не зная. Джо ми се извини, че не е бил с ума си. Дори се кани да се върне при майка си. Мисля, че ще е добре да му позволим да извежда момичетата. А ти, Джени, за минута не се отделяй от тях.

— Не. По-добре не.

— Защо? Имаш някакво сериозно основание ли? — погледна я той и смръщи вежди.

Тя си спомни думите на Марк. Но каква полза да ги обсъжда с Ерих!

— Прецени ти. Ако мислиш, че за децата е по-сигурно… — Ръцете му се обвиха около тялото й.

— Ще ми липсваш.

— И ти на мен, Ерих.

Придружиха го до колата. Клайд я беше изкарал от гаража. Джо я бе излъскал до блясък. Руни стоеше насреща, готова да дойде при Джени, за да шият заедно. Марк бе дошъл, за да го изпрати.

— Веднага щом пристигна в хотела, ще ти се обадя — каза Ерих. — При теб ще бъде около десет вечерта.

Вечерта тя лежеше в леглото в очакване да звънне телефонът. „Колко е голяма къщата — мислеше си тя. — Всеки може да влезе през входната врата, през коя да е от вратите, да се качи по стълбите, без да го чуя.“ Ключовете висяха в канцеларията. Нощно време тя се заключваше, но денем често оставяше отворено и вътре нямаше никой. Ами ако някой вземе ключ и си извади нов, а оригинала върне на мястото му? Кой ще разбере?

„Но защо се тревожа сега?“ — питаше се Джени.

Този проклет сън, който непрекъснато се повтаряше, това докосване по челото й, по бузите, ушите и косата — всяка вечер се повтаряше. И все по един и същ начин. Тежката борова миризма, усещането на присъствие, на допир и тихото шумолене. А светнеше ли лампата, всичко изчезваше като от магическа пръчка.

Поне да можеше с някого да сподели съня си. Но с кого? Доктор Елмендорф ще я прати на психиатър. Сигурна бе, че ще го стори. А тъкмо това чакаха хората в Гранайт Плейс. Представете си, ще изследват главата на съпругата на Крюгер!

Наближаваше десет. Телефонът иззвъня. Тя скочи и грабна слушалката.

— Ало? — Никой не отговори. Не. Тя чуваше някакъв шум. Не беше дишане, а нещо странно. — Ало — повторно каза Джени и се разтрепери.

— Джени — прошепна някой.

— Кой е?

— Джени, сама ли си?

— Кой е?

— Имаш ли друг приятел от Ню Йорк при теб, Джени? Обича ли да плува?

— За какво ми говорите?

Изведнъж шепотът се превърна в неудържим крясък, после в истеричен смях. Гласът беше неузнаваем.

— Курва! Убийца! Махай се от леглото на Каролайн! Веднага се махай, още сега!

Тя рязко постави слушалката на мястото й. О, боже! Кой ще й помогне?

Закри лицето си с ръце и почувства нервен тик под окото си.

О, боже! Телефонът отново иззвъня.

„Не. Няма да го вдигна сега!“ — зарече се тя.

Четири, пет, шест-пъти — накрая спря. После отново иззвъня.

„Ерих е!“

Беше малко след десет. Тя грабна слушалката.

— Джени — обади се загрижено Ерих, — какво става? От няколко минути се мъча да се свържа с теб, линията е заета непрекъснато. Добре ли си? Кой говори с теб?

— Не зная. Някакъв странен глас — изрече тя почти истерично.

— Изглеждаш ми разтревожена. Какво ти каза този странен глас?

— Аз… аз не мога да ти повторя думите му.

— Разбирам те — след дълга пауза заяви Ерих. — Нека не го обсъждаме сега.

— Как можеш да кажеш „да не го обсъждаме“! — Шокирана, Джени усети, че самата тя крещи също като онзи, който й се обади. — Аз искам да го обсъждам. Искам. — Хълцайки, тя му предаде думите на непознатия. — Кой може да ме обвинява така? Кой може толкова да ме мрази?

— Скъпа, успокой се. Моля те, Джени.

— Но, Ерих, кой може да бъде?

— Скъпа, помисли. Сигурно е била Руни.

— Защо Руни? Тя ме обича.

— Може и да те обича, но тя обичаше също и Каролайн. Тя иска да върне Каролайн и когато я прихванат, гледа на теб като на натрапница. Скъпа, аз те предупреждавах за нея. Джени, моля те, не плачи. Всичко ще се оправи. Ще се грижа за теб. Винаги ще се грижа за теб.

 

Понякога в дългите й безсънни нощи се появяваха силни спастични болки. Сега те станаха постоянни. В осем часа тя се обади на д-р Елмендорф.

— Елате веднага — каза й той.

Клайд беше излязъл рано за добитъка. С него беше и Руни. Тя не смееше да помоли Джо да я закара с колата. Във фермата работеха колкото си щеш мъже, но Ерих я беше предупредил да не става близка с тях.

Не искаше да се обърне към никого. Обади се на Марк и му обясни.

— Ако имаш възможност…

— Няма проблем — веднага й отговори той. — Ако не възразяваш, ще те докарам и обратно. Може би татко ще го направи. Той се върна от Флорида. Ще остане почти през цялото лято при мен.

Бащата на Марк, Люк Гарет! Джени много искаше да се запознае с него.

Марк пристигна в девет часа. Утрото беше топло. Предвещаваше горещ ден. Джени искаше да облече нещо леко, но осъзна, че почти всички нови дрехи й бяха тесни. Когато Ерих й ги купи, беше зима. Потърси нещо памучно от старите си летни дрехи. Когато се облече, почувства отново себе си. Розовия джемпър бе купила от „Албърт Капраро“ при една разпродажба. Сега полата й беше съвсем малко тясна в талията, но блузонът скриваше слаботата й.

Марк караше четиригодишен крайслер комби. Чантата му беше захвърлена в единия ъгъл, имаше и пакет книги на седалката до него. Впечатли я безредието вътре. За първи път оставаше насаме с Марк.

„И животните инстинктивно усещат, че на него може да се разчита“ — помисли си Джени и му го каза.

Марк я погледна.

— Приятно ми е да го чуя. Мисля, че и доктор Елмендорф има същото въздействие върху теб. Джени, той е добър лекар. Можеш да му се довериш.

От прозореца на колата тя гледаше как акър след акър пред очите й преминаваше земята на Крюгер. Всичкият добитък принадлежеше на рода Крюгер. „А пък аз си представях една кокетна къщичка в малка ферма и няколко царевични ниви“ — разговаряше със себе си Джени.

— Не зная дали си чула, че Джо ще се върне при майка си.

— Ерих вече ми каза.

— Най-доброто решение. Мод е мила жена. Тя знае, че в рода алкохолът е на почит, и ще бди за Джо.

— Мислех, че брат й се е пропил след злополуката?

— Чудя се. Чух баща ми и Джон Крюгер да говорят за това. Джон винаги казваше, че Джошуа бил пиян в деня на злополуката… Може би Джош изтъква трагичния инцидент като извинение за пиянството си.

— Дали Ерих ще ми прости за всички тези клюки? Разрушават брака ни.

Тя не очакваше, че ще произнесе въпроса на глас. Той се изтръгна неволно от нея. Дали да каже на Марк за телефонното обаждане, за отговора на Ерих?

— Джени…

Последва дълга пауза, преди Марк да заговори.

— Джени, не мога да ти кажа колко различен беше Ерих, преди да те срещне. Самотник беше той. Непрекъснато прекарваше времето си в хижата. Сега ние разбираме защо. Но дори да е така, опитай се да си го обясниш. Едва ли баща му го е целунал като дете. Каролайн беше тази, с която той споделяше, тя го прегръщаше и прокарваше пръсти през косата му, когато му говореше. Такава гальовна беше и с хората около себе си. Колко са такива като нея! Ние външно сме сурови. Каролайн беше полуиталианка, както знаеш. Помня, че татко я занасяше за нейните латински обноски. Можеш ли да си представиш какво му е било на Ерих да знае, че тя ще замине. Нищо чудно, че се е разстроил толкова много, когато е разбрал за бившия ти съпруг. Дай му време. Приказките ще отминат. Другия месец хората вече ще одумват някой друг.

— Толкова е лесно, като те слуша човек.

— Не е лесно, но не е чак толкова страшно. Той я остави пред вратата на лекаря.

— Ще остана да си почета нещо. Прегледът няма да те забави много.

— Претоварили сте се — започна лекарят. — Не ми харесва това. Изгубили сте много килограми.

— Не мога да се храня.

— Заради бебето трябва насила да ядете. Мляко, сладко, мед. Движете се колкото е възможно повече, не се залежавайте. Тревожи ли ви нещо?

„Да, докторе — искаше й се да му каже. — Тревожа се, защото не зная кой ми се обажда по телефона, когато отсъства съпругът ми. Болна ли е Руни? А Мод? Тя ненавижда рода Крюгер, а отчасти и мен! И кой друг знае кога Ерих отсъства?“

— Тревожите ли се за нещо, мисис Крюгер? — повтори лекарят.

— Не.

Тя предаде думите на лекаря на Марк. Ръката му беше изпъната зад седалката. Той излъчваше сила, доброта и спокойствие. Не можеше да си го представи разгневен. Хвърли книгата на задната седалка и запали колата.

— Джени, нямаш ли приятелка или братовчедка, която да дойде да прекара няколко месеца с теб? — предложи Марк. — Толкова си самотна тук. Мисля, че това ще ти помогне да избиеш някои неща от ума си.

„Фран“ — досети се тя. Почувства копнеж по Фран. Прииска й се тя да дойде веднага. Спомни си за приятните вечери, прекарани заедно, за нейния възторг от идеалния й приятел. Но Ерих веднага намрази Фран. Джени се опита да си спомни за други приятелки. Никоя не би могла да изхарчи четиристотин долара за самолетен билет само за да прекара една седмица на гости. Всичките й приятелки си имаха семейства и работа.

— Не — отговори тя. — Нямам никой, който да ми гостува. Фермата на Гарет беше в северната част на Гранайт Плейс, на края на градчето.

— До земята на Ерих сме като дребни картофчета — каза Марк. — Притежаваме шестстотин и четиридесет акра. Имам клиника в имението…

Къщата на Марк бе такава, каквато тя си представяше, когато Ерих й описваше своята. Бяла, просторна, с веранда отпред.

Стените във всекидневната бяха заети от шкафове за книги. Бащата на Марк седеше удобно в стола си и четеше. Вдигна очи, когато Джени влезе. Тя наблюдаваше изражението на лицето му.

И той като сина си беше едър мъж, с широки рамене. Гъстата му коса бе цялата побеляла. През стъклата на очилата му се виждаха синьосиви очи. Веждите му бяха сивкаво-бели. На Марк бяха черни. Но в очите на Люк Гарет имаше същите игриви пламъчета като в тези на Марк.

— Май вие сте Джени Крюгер?

— Да, аз съм — отговори тя и усети, че й хареса от пръв поглед.

— Нищо чудно, че Ерих… — не се доизказа той. — Много исках да се запозная с вас. Надявах се, че ще ви видя, когато бях тук през февруари, но нямах шанс…

— Нима сте били тук през февруари? — каза тя и се обърна към Марк. — Защо не си довел баща си у нас?

Марк вдигна рамене.

— Ерих ми даде да разбера, че двамата карате медения си месец у дома. Имам още десет минути на разположение, преди да отворя клиниката си. Какво ще пиеш? Чай или кафе?

Марк отиде в кухнята и тя остана насаме с Люк Гарет. Чувстваше се така, сякаш бе на оглед пред училищен инспектор и всяка минута щеше да я попита: „Харесват ли ви курсовете при нас? Доволна ли сте от нашите преподаватели?“

Тя не скри мислите си от Люк. Той се усмихна.

— Опитвам се да размишлявам, да анализирам. Как вървят нещата при вас?

— Зависи от това какво сте чули.

— Ами за катастрофата, сполетяла бившия ви съпруг. За разпита.

— Значи знаете всичко — каза тя и повдигна рамене, като че ли искаше да отхвърли от себе си всичко, стоварило се върху крехките й плещи. — Не мога да виня хората за това, което си мислят. Палтото ми действително бе намерено в колата. Онзи следобед някаква жена се обадила по телефона в театъра от нашия телефонен апарат.

— Мисля, че има някакво логично обяснение и когато го открият, всичко ще се нареди.

Тя се поколеба дали да му каже за Руни, но се отказа. А и не искаше да повтаря думите на онзи, който й се обади през нощта. Марк влезе, последван от висока слаба жена с поднос. Приятната миризма на сладкиша за кафето й напомни за едно от големите кулинарни постижения на Нана — бисквитен сладкиш за кафе. От спомена очите й плувнаха в сълзи.

— Не сте щастлива тук, нали, Джени? — попита Люк.

— Очаквам да бъда — отговори тя чистосърдечно.

— И Каролайн казваше точно така — нежно подхвана Люк. — Помниш ли, Марк, онзи, последния следобед, когато качих багажа й в колата?

Няколко минути по-късно Марк тръгна за клиниката и Люк я откара вкъщи. Шофираше смълчан и разсеян и след няколко опита да го заговори тя също замълча. Люк спря колата пред главния вход. Джени забеляза, че погледът му се задържа върху люлката на верандата.

— Проблемът е — обади се изведнъж той, — че на това място тук нищо не се е променило. Ако направите снимка на къщата и я сравните с друга отпреди тридесет години, ще бъдат еднакви. Нищо ново не е направено, нищо не е поправено, нищо не е преместено. Може би това създава усещането у хората, че Каролайн е тук, и те очакват да я видят. Сякаш вратата ще се отвори и тя ще излезе усмихната и ще се затича да те посрещне, и, както винаги, ще настоява да останеш за обяд. След като се разведох с майката на Марк, Каролайн стана втора майка за него.

— А за вас? — попита Джени. — Какво беше тя за вас? Люк я погледна с пронизващите си очи, които изведнъж помръкнаха.

— Всичко, което съм искал от една жена — каза той. После рязко се изкашля, сякаш да прочисти гърлото си, страхувайки се, че е разкрил твърде много за себе си.

Като слезе от колата, Джени се обърна към Люк:

— Обещай ми, че когато Ерих се върне, ще ми гостувате с Марк.

— Много ще се радвам. Всичко ли взе от колата?

— Да.

— Джени! — извика той след нея. Тя се обърна. Видя, че лицето му бе свито от мъка.

— Прости ми. Просто приликата ти с Каролайн е толкова голяма, че чак ме плашиш. Джени, бъди предпазлива! Пази се от злополуки!