Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Cry in the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 51 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Вик в нощта

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Ина)

Глава 32

Тя се върна в къщата в последния ден на януари. Бет и Тина я гледаха като чужда… Бяха някак смълчани.

— Мамо, теб все те няма.

В Ню Йорк тя им отделяше повече време в свободните съботи и недели, отколкото тук през последната година.

Какви подозрения таи Ерих след разговора й с Фран? Тя беше толкова кратка:

— Сетих се, че не бях разговаряла с Фран цяла вечност и вдигнах телефонната слушалка. Колко мило от нейна страна, че и тя ми се обади!

С Фран се чуха отново, след като Ерих си отиде от болницата онази вечер. Фран изпищя от радост: „Имам приятелка, управител на едно училище за медицински сестри близо до Ред Бенк, Ню Джърси. Там се подготвят и учители за детските градини. Казах й, че можеш да преподаваш музика и изкуство. Тя ти е намерила работа. Дори ти търси вече и апартамент.“

Джени си пожела сполука.

Ерих се подготвяше за изложбата в Хюстън. Започна да пренася картините си от хижата.

— Тази я нарекох „Доставчика“ — каза той, сочейки с ръка една маслена творба в сини и зелени тонове. Високо в клоните на един бряст се виждаше птиче гнездо. Майката летеше към дървото с червей в човката. Листата така скриваха гнездото, че бе невъзможно да се видят малките. Но зрителят усещаше тяхното присъствие.

— Идеята за тази картина ми хрумна онази вечер, като те срещнах и взех от ръцете ти момичетата, на Второ авеню — обясни й Ерих. — Ти имаше загрижен вид, защото бързаше Да приютиш децата си у дома и да ги нахраниш.

Ерих говореше с прочувствен тон. Сложи ръка на раменете й.

— Харесваш ли я?

— Прекрасна е!

Само когато гледаше картините на Ерих, Джени не се чувстваше изнервена от присъствието му. Тъкмо в човека на изкуството се бе влюбила тя, в художника, който умееше да долавя пъстротата на ежедневието и сложните чувства, които я съпътстват.

Дърветата в дъното на картината. Тя разпозна норвежките борове, които растяха, покрай гробището.

— Ерих, сега ли си я завършил?

— Да, скъпа.

— Но това дърво вече го няма. Ти почти изсече брястовете покрай гробището заради холандския бряст, дето беше заразен през пролетта.

— Започнах рисунката с дървото, но не можах да изразя чрез него онова, което исках да кажа. Един ден видях птичка с храна в клюна. Тя хвърчеше към малките си и се сетих за теб. Ти ме вдъхновяваш за всичко, Джени.

В началото на съвместния им живот подобно признание би я разчувствано, но сега я плашеше. Знаеше, че то ще бъде последвано от някаква забележка, която ще я извади от равновесие за останалата част от деня.

Забележката не закъсня.

— Изпращам тридесет платна. Сутринта ще ги натоварят. Нали ще останеш тук, за да наблюдаваш работниците?

— Разбира се, че ще съм тук. Къде другаде очакваш да бъда?

— Не се сърди, Джени. Помислих си, че Марк ще поиска да те види, преди да замине.

— Какво искаш да кажеш?

— Люк получи сърдечен удар веднага след като пристигна във Флорида. Но това не му дава право да се опитва да ни разваля брака.

— Ерих, за какво ми говориш?

— Люк ми позвъни миналия четвъртък. Излязъл е от болницата. Той предложи да му гостуваш с момичетата за една седмица във Флорида. Марк тръгва за там. Ще остане около седмица. Люк си въобразява, че ще те пусна във Флорида, за да бъдеш цяла седмица с Марк.

— Колко мило от страна на Люк — каза Джени, съзнавайки, че поканата е отхвърлена.

— Не беше мило от негова страна. Люк просто искаше да те откъсне от мен. Казах му го.

— Ерих!

— Не се учудвай, Джени. Защо, мислиш, Марк и Емили престанаха да се гледат влюбено?

— Нима не са влюбени?

— Джени, опитай се да вникнеш в нещата! Сляпа ли си? Марк е заявил на Емили, че няма да се ожени за нея и че няма да е честно, ако й губи времето.

— Не знаех това.

— Един мъж никога не постъпва така, ако няма друга жена на сърце.

— Не е задължително да има такава.

— Марк е луд по теб, Джени. Ако не беше той, шерифът щеше да назначи ново разследване за бебето. Ти знаеш това, нали?

— Не, не зная — отговори Джени и спокойствието, което си бе възвърнала в болницата, изчезна. Устните й пресъхнаха. Тялото й започна да трепери. — Ерих, какво ми говориш?

— Ами това, че до нослето на бебето е имало синина. Специалистът каза, че вероятно е предшествала смъртта, но Марк заяви, че той я е причинил, докато му правел изкуствено дишане. Натиснал го бил грубо.

В паметта й като светкавица проблесна споменът — за Марк, който държеше крехкото телце на бебето и се мъчеше Да го спаси.

Сега до нея стоеше Ерих, устните му бяха долепени до ухото й.

— Марк знае, ти също знаеш, че бебето имаше синината отпреди.

— Какви ги говориш, Ерих?

— Нищо, скъпа. Просто те предупреждавам. Двамата с теб знаем колко нежна бе кожата на бебето. В онази последна нощ то е размахвало юмручета и вероятно само се е насинило, но Марк лъже. Също като баща си е. Тук всеки знае какво е изпитвал Люк към Каролайн. И сега, като дойде тук, сяда в онова кресло, за да наблюдава портрета й. Последния ден той трябваше да откара Каролайн до летището. Само да мръднеше пръст, и Люк беше при нея. Готов бе да изпълни и най-малкото й желание. Сега пък Марк иска да върти същите игри. Само че не е познал. Обадих се на друг ветеринарен лекар, д-р Ларс Айвънсън от Хенъпин Гроув. Той ще се грижи за животните ми. Кракът на Марк Гарет никога повече няма да стъпи тук.

— Ерих, не можеш да постъпиш така.

— Мога, и още как. Зная, че не го правиш нарочно, но ти всъщност го насърчаваш, Джени. Разбрах това. Колко пъти той те посети в болницата?

— Само два пъти. Веднъж, за да ме успокои, че бебето е •отново в гробището, а после ми донесе плодовете, които Люк бе поръчал за мен от Флорида. Ерих, ти ставаш мнителен. За най-дребното нещо си подозрителен. Докъде ще стигнем така?

Тя не дочака отговора му. Излезе от стаята и отвори вратата към верандата. Слънцето залязваше зад дърветата. Вечерният вятър полъхваше и люлееше люлката на Каролайн. Ето какво я бе карало да излиза тук, да седи с часове навън. И тя е била отблъсквана от дома си.

Вечерта Ерих я последва в спалнята. Джени се държа студено, не желаеше близостта му. Той също не я пожела. Обърна й гръб и заспа. Тя почувства облекчение.

Джени нямаше да се види отново с Марк. Тя ще бъде в Ню Джърси, когато той се върне от Флорида. Прав ли беше Ерих? Бе ли давала аванси на Марк, или Ерих, както винаги подозрителен, си бе въобразил всичко поради раздялата на Марк и Емили?

„За пръв път Ерих може би е прав“ — реши тя.

На другата сутрин Джени приготви цял списък с покупки, необходими за пътуването. Тя очакваше, че Ерих ще й се скара, след като му поиска колата, но той неочаквано остана безразличен. Само я помоли да остави момичетата при Елза.

Щом Ерих тръгна за хижата, Джени отиде до бижутерийния магазин. Беше се обадила по телефона, за да опише медальона на Нана. Отговориха й, че се интересуват от подобна покупка. Тя веднага телефонира на Фран. Нея я нямаше, но бе включила автомата. „Ще бъдем в Ню Йорк на седми или осми. Не телефонирай повече тук“ — предаде Джени. В магазина й предложиха осемстотин долара. Не беше достатъчно, но друг избор нямаше. С кредитната си карта, която Ерих й даде, тя купи грим, бельо и чорапогащници.

Показа покупките на Ерих.

 

На трети февруари беше първата годишнина от сватбата им. — Защо не я отпразнуваме в Хюстън, мила? Там ще ти поднеса подаръка си — предложи й Ерих.

— Чудесно — възкликна тя, ала не беше добра актриса, за да прикрие истинските си чувства. „Боже мой, колко скоро всичко ще свърши!“

От месеци очите й не бяха искрили така. Тина и Бет сякаш я разбираха. Гледаха я мълчаливо и одобрително.

— Помните ли, когато бяхме в самолета? Колко приятно ви беше! Пак ще летим със самолет до един голям град.

Ерих се появи.

— За какво си говорите?

— Разказвам им за пътуването до Хюстън, за това, колко хубаво ще ни бъде.

— Джени, виждам, че се усмихваш. Знаеш ли откога не съм те виждал толкова щастлива?

— Твърде отдавна.

— Тина, Бет, елате с мен до магазина. Ще ви купя сладолед.

Бет се притисна до ръката на Джени.

— Искам да остана с мама.

— Тогава и аз няма да отида никъде — каза Ерих. Сякаш не желаеше да я остави сама с децата й. Вечерта на пети Джени се зае да опакова багажа.

Взе толкова, колкото би й било необходимо за три дни.

— Кое кожено палто да облека, дългото или късото? — обърна се тя към Ерих. — Как е времето там?

— Джени, защо си толкова превъзбудена?

— Не съм. Просто съм загубила навика да пътувам. Ще ми трябва ли дълга рокля?

— Може би. Дългата тафтена пола и блузата са най-подходящи. Сложи си и медальона на Нана.

Игра ли бе това, или тя бе твърде подозрителна? Опита се думите й да прозвучат естествено:

— Чудесна идея!

— Помолих Джо да ни закара до летището в Минеаполис — каза Ерих.

Полетът им беше в два часа.

— Джо ли?

— Да, той може да започне отново работа при мен.

— След всичко случило се?

— Джени, ние вече сме го забравили.

— Ерих, след всичките слухове ти отново го вземаш на работа! Как да те разбирам? — рече тя и прехапа устни.

Руни щеше да се върне от болницата около четиринадесети. Бяха убедили Клайд да я остави пълни шест седмици на лечение. Джени искаше да се сбогува с нея. Може би щеше да й пише писмо, което Фран да пусне от някой град, когато пътува. Друго не би могла да направи.

Дойде време за тръгване. Децата бяха облечени с кадифените си костюмчета, носеха и спортни шапки. Сърцето й се вълнуваше.

От прозореца в спалнята с крайчеца на очите си тя видя гробището. След закуската се отби и до гроба на бебето, за да се сбогува.

Ерих тръгна с колата.

— Ще взема Джо — каза той. — Хайде, момичета, елате с мен. Оставете мама да се облече на спокойствие.

— Готова съм! Минутка още! Идвам с вас! Но той като че ли не я чу.

— Мамо, побързай! — извикаха Бет и Тина и изтичаха по стълбите след Ерих. Джени вдигна рамене. Хубаво беше, че ще има на разположение поне още пет минути, за да провери дали бе взела всичко със себе си. Парите от медальона бяха скрити във вътрешния джоб на костюма й. Опаковала го бе в багажа.

Преди да тръгне по стълбите, тя надзърна в детската стая. Елза бе оправила леглата, бе разтребила навсякъде. Всичко изглеждаше така, сякаш момичетата никога няма да се върнат тук.

Дали и Ерих е почувствал същото?

След десет минути тя излезе на верандата. Цялата гореше. Те скоро ще се появят с колата. Той винаги в последния момент тръгваше за летището. Тя излезе на пътя в очакване да види колата.

След като напразно го бе чакала половин час, реши да се обади в дома на Икърс. Пръстите й трепереха, докато набираше номера. На два пъти трябваше да прекъсне, преди да завърти отново.

Обади й се Мод.

— Какво искате да кажете с това „Тръгнаха ли вече“? Преди четиридесет минути видях Ерих с момичетата в колата. Джо ли? Джо не ги откара до летището. Откъде ви хрумна тази идея?

Ерих беше заминал без нея. Взел й бе децата и бе заминал. Парите й останаха в багажа, който беше натоварен в колата. По някакъв начин той бе разбрал за плана й.

Набра номера на хотела в Хюстън.

— Искам да оставя съобщение за Ерих Крюгер. Предайте му да се обади на жена си, щом пристигне.

— Има някакво недоразумение — отговори й гърлен мъжки глас с тексаски акцент. — Преди две седмици резервацията бе анулирана.

 

В два часа при нея се появи Елза.

— Довиждане, мисис Крюгер.

Джени седеше във всекидневната, вперила очи в портрета на Каролайн.

— Довиждане, Елза — промълви тя, без да се обръща. Елза не си тръгна веднага.

— Сърце не ми дава да ви оставя така, мисис Крюгер.

— Да ме оставиш ли? — Изведнъж нещо я накара да излезе от летаргията, в която бе изпаднала. — Какво искаш да кажеш?

— Мистър Крюгер ми каза, че заминава с децата надалече. Щял да ми се обади кога ще се върнат.

— Кога ти го каза, Елза?

— Сутринта, когато влизаше в колата. Тук ли ще останете?

В строгото лице на Елза Джени прочете състрадание. Забелязала го бе след смъртта на бебето, макар да не го очакваше.

— Да, ще остана.

Цели часове, след като Елза си отиде, Джени все седеше във всекидневната и все чакаше. Ерих щеше да се обади по телефона. Беше повече от сигурна. А как щеше да разговаря с него? Да му каже, че се кани да замине, да го напусне? Той беше го разбрал. Да му обещае, че ще остане при него? Нямаше да й повярва.

Къде ли е откарал момичетата?

В стаята притъмня. Трябваше да светне лампите, но дори и за това не й стигаха силите. Луната изгря и се показа през дантелените завеси. Хвърли бледите си лъчи върху картината.

Джени отиде в кухнята, направи си кафе и седна до телефона. В девет телефонът иззвъня. С разтреперана ръка тя посегна към слушалката.

— Ало — каза тя с толкова приглушен глас, че едва ли можеше да се чуе.

— Мамо — извика Бет, — защо не си искала да дойдеш с нас? Нали ни обеща?

— Бетинко, къде си?

Нещо пропука в телефона. „Искам да говоря с мама“ — настояваше Бет.

— Мамо — обади се и Тина, — не летяхме със самолетчето, както ни обеща.

— Тина, къде си?

— Здравей, скъпа — обади се накрая Ерих с топъл успокояващ глас. — Тина и Бет хленчат около мен.

— Ерих, къде си? Защо го направи?

— Защо съм го направил ли? Скъпа, ти ли ме питаш? Просто ти попречих да ми вземеш децата. Спасих ги от опасността, която ги грозеше.

— Опасност?! За каква опасност ми говориш, Ерих?

— Джени, предупредих те, че ще се грижа за теб, но няма да ти разреша да ми отнемеш моите момичета.

— Няма да го сторя, Ерих. Доведи ги у дома.

— Това не е достатъчно. Иди до писалището. Вземи лист хартия и писалка. Аз ще почакам на телефона.

Момичетата плачеха, но тя чу и шум от камион, който минаваше по пътя. Той може би се обаждаше от крайпътна кабина на магистралата. „Ерих, къде си?“

— Казах ти да вземеш писалка и хартия. Аз ще ти продиктувам нещо. Запиши го. Побързай, Джени!

Писалището в стил „Едуард“ беше заключено с голям златен ключ. Тя се опита да отключи чекмеджето, но издърпа ключа. Той падна. Наведе се да го вземе. От рязкото движение в главата й нахлу кръв. Почувства се замаяна. Наложи се да се придържа до стената, бързайки към телефона.

— Готова съм, Ерих.

— Ще ти продиктувам едно писмо. То е до мен. „Скъпи Ерих!“

Със слушалката между ухото и рамото си, Джени написа двете думи. Той говореше ужасно бавно.

Разбрах, че съм много болна. Станала съм лунатичка. Върша ужасни неща и не си спомням за тях. Излъгах, че не съм влизала в колата на Кевин. Аз го повиках тук, за да го убедя да ни остави на мира. Не съм искала да му причиня толкова голямо зло.

Тя пишеше механично. Не искаше да го прекъсва, да се оправдава. Думите му я пробождаха. Изведнъж ръката й се отпусна.

— Ерих, няма да напиша такова нещо. То не отговаря на истината.

— Остави ме да завърша. Просто слушай. — И той започна да говори по-бързо.

Джо заплашваше да каже, че ме е видял, когато съм влизала в колата. Не можех да му попреча. Сънувах, че съм смесила отровата с овеса. Но си знаех, че не е сън. Аз исках да приемеш бебето като свое, а ти знаеше, че е от друг. Мислех, че за нашия брак ще бъде най-добре, ако бебето умре. То ми отнемаше цялото време и внимание. Тина ме е видяла при бебето. Видяла ме е, когато съм натискала с ръце лицето му. Ерих, обещай ми, че никога няма да ме оставиш сама с децата. Не мога да нося отговорност за постъпките си.

Писалката се търкулна от ръката й. „НЕ!“

— Джени, ще се върна, когато ти напишеш и подпишеш това писмо. Ще го сложа в сейфа си. Никой няма да знае за това.

— Ерих, моля те. Няма да го направиш, нали?

— Джени, аз мога да отсъствам месеци, години, ако е необходимо. Познаваш ме. Ще ти се обаждам на седмица или две веднъж. Помисли си.

— Не!

— Джени, зная какво си сторила. — Гласът му стана по-мек. — Ние се обичаме. Но не мога да рискувам да те изгубя, не мога да рискувам и живота на момичетата.

Телефонът прекъсна. Тя остана като вцепенена с хартията между пръстите.

— Мили боже — проплака Джени, — моля те, помогни ми! Не зная какво да правя.

Отиде до телефона и се обади на Фран.

— Няма да дойдем.

— Джени, какво се е случило? — Връзката беше лоша. Дори силният глас на Фран сега звучеше приглушено.

— Ерих е взел децата със себе си на екскурзия. Не зная кога ще се върнат.

— Джени, искаш ли да дойда при теб? Имам четири дни отпуска.

„Ако Фран дойде, Ерих ще побеснее“ — мина й през ума. Тъкмо телефонният разговор с Фран от болницата доведе нещата дотук.

— Не, Фран. Не идвай. Дори не ми се обаждай. Просто се моли за мен.

Тя не можеше да остане в спалнята, нито да спи в която и да е от стаите на горния етаж: тъмният и дълъг коридор, затворените врати, празната стая на децата, на бебето…

Легна на кушетката до голямата печка и се зави с шала, който Руни й бе изплела. Топлината се изключваше автоматично точно в десет вечерта. Джени реши да накладе огъня сама. Имаше дърва в люлката. Когато я докосна, тя се разлюля. „О, Тиквичко!“ — изстена Джени, като си спомни красивите очи на бебето, малкото юмруче, което стискаше пръста на ръката й.

Това писмо тя не би могла да напише. В следващия изблик на ревност Ерих щеше да го предаде на шерифа. Колко ли дълго би могъл да отсъства?

Тя чуваше часовника да отмерва един… два… три часа. Беше задрямала, когато я стресна леко поскърцване. Не, това не беше халюцинация. Дочуха й се стъпки. Бавни. Една след друга. Тя скочи от кушетката и се загърна с шала. Излезе в коридора. Там нямаше никого. Отиде в спалнята, светна лампата. И тук беше празно.

Нека провери в старата стая на Ерих. Вратата беше леко открехната. А не я ли беше затворила преди това? Влезе и светна лампата. Никой. И все пак в къщата някой ходеше! Джени чувстваше нечие присъствие. Лъхна я мирис на бор. Защо ли е така силен? С тихи стъпки тя се запъти към прозореца. Трябваше да го отвори, да вдиша свеж въздух. Постави ръце на перваза и се загледа в тъмнината. На двора видя фигура на мъж, който гледаше към къщата. Луната проблясваше по лицето му. Беше Клайд. Какво правеше той тук? Тя му махна с ръка. Той се обърна и побягна.