Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (38)

Глава 37

Двадесет минути по-късно се обади шерифът Гъндърсън.

— Джени, телефонната компания ни информира, че Ерих се е обаждал от Дълът.

Дълът! Северната част на Минесота, на приблизително шест часа път с кола от имението! Ако е отседнал там, би трябвало да тръгне по обяд, за да се озове в осем вечерта под прозореца и да я наблюдава. А кой е бил през това време при децата? Или ги е оставил сами? Живи ли са още? Джени не беше разговаряла с тях почти две седмици!

— Ерих си идва сам — каза тя с пресипнал глас.

— Да. Така е — не се опита, да я успокои шерифът.

— Какво можете да направите?

— Да отнесем въпроса до пресата и телевизията. Ще поместим фактите…

— О, за бога, не! Все едно да подпиша смъртната присъда на Бет и Тина.

— Тогава нека издействам един екип от полицията в Дълът. Ще поставим детектив в къщата да ви охранява. Животът ви е в опасност.

— В никакъв случай, Ерих ще разбере.

Беше почти полунощ. Скоро февруари двадесет и осми щеше да стане март първи. Джени си спомни за суеверието от детинство: ако в последната нощ на февруари заспиш и си кажеш „Заек, заек“ и се събудиш сутринта със „Зайче, зайче“, ще ти се сбъдне желанието. С Нана често го правеха.

— Заек, заек — извика Джени в тихата стая. — Заех, заек — продължи да вика тя още по-високо. — Заек, заек — пищеше Джени, — искам си децата!

Хълцайки, тя се отпусна на възглавницата.

— Искам Тина и Бет!

Сутринта очите й бяха толкова подути, че почти не виждаше. Съвзе се, облече се и слезе долу да свари кафе. Само при мисълта за храна й се догади. Реши да не хаби машината за миене на съдове за една чаша и една чинийка.

Облече ски-грейката си и излезе на разходка. Мина откъм южната страна на къщата. Спря и огледа мястото под прозореца на кухнята. По снега имаше стъпки — стъпки, които идваха от гората и се връщаха към гората. Докато тя е седяла в стаята, Ерих е стоял отвън, забил лице в прозореца, за да я наблюдава.

По обяд шерифът се обади.

— Джени, с доктор Филстром прослушахме лентата от телефонния разговор. Той настоява веднага да се започне издирването на децата. Но все пак ти решаваш.

— Нека помисля — отговори тя. Искаше да се посъветва с Марк.

Руни дойде при нея към два следобед.

— Имаш ли настроение за шев?

— Да.

Руни взе стола и се настани близо до печката. Извади плата.

— Скоро ще се видим.

— С кого?

— С Ерих. Знаеш ли за онова обещание на Каролайн, че тя винаги ще бъде тук на рождения му ден? Откакто е починала, са минали двадесет и шест години. На тази дата Ерих винаги е бил тук. Помниш ли миналата година как бродеше на рождения си ден? Сякаш търсеше нещо.

— Вярваш ли, че ще бъде у дома тази година?

— Една не е пропуснал досега.

— Руни, моля те, не казвай никому… дори и на Клайд.

Поласкана от доверието, Руни кимна одобрително.

— Просто ще чакаме, Джени.

Джени не посмя да сподели твърдението на Руни даже с Марк. Когато той настояваше пред шерифа да дадат обява в пресата, тя отказа. „Да почакаме още една седмица, моля те, Марк.“ Рожденият ден беше на осми, а краят на седмицата — на девети.

„Той ще се върне на осми.“ В това тя бе сигурна. Обкръжат ли имението с полицаи, тя щеше да пропусне и последния шанс да си върне децата.

През последните дни от седмицата Джени се движеше като изпаднала в транс. Непрекъснато си повтаряше: „Боже милостиви, съхрани ги.“ Тя извади кутията от слонова кост, в която бе скътала броеницата на Нана. Сключи ръце над нея, но разбра, че думите на която и да е молитва й се изплъзват. „Нана, хайде, помоли се ти!“ Броеше всеки изминал ден… втория… третия… четвъртия… петия… шестия ден. Молеше се да не завали сняг, пътищата да са проходими.

Седмият ден от март… телефонът сутринта иззвъня. От Ню Йорк я търсеше мистър Хартли.

— Джени, мина много време, откакто не съм разговарял с теб. Как са децата?

— Чувстват се прекрасно. Ние всички се чувстваме прекрасно.

— Джени, тревожи ни голям проблем. От „Уелингтън Тръст“ ни напомниха, че са закупили от нас „Пролет във фермата“ и „Жътва в Минесота“. Платиха ни куп пари, Джени.

— Да.

— Когато почиствали картините, разбрали — колкото и неприятно да ми е, — че Ерих е фалшифицирал подписа. Неговият подпис стои върху друг, на Каролайн Бонарди. Джени, очакваме голям скандал. Утре следобед ще се свика управителният съвет на „Уелингтън“. Ще има и пресконференция. Още вечерта пресата ще гръмне от сензацията.

— Спри ги! Трябва да ги спрем!

— Да ги спрем ли?! Джени, никой не е в състояние да го стори. Фалшификация в изкуството! Това е нещо много сериозно. Особено ако си платил в шестцифрено число, и то за неизвестен художник… И същият този художник е спечелил големи награди… Не може да се премълчи, Джени. Съжалявам… Проблемът не е в моите ръце. Води се вече разследване коя е Каролайн Бонарди. Исках да ти го съобщя като на приятел.

— Ще го съобщя на Ерих. Благодаря, мистър Хартли.

Джени остана дълго със слушалката в ръка. Нямаше начин да спре сензационната новина около Ерих, разследването. Репортерите мигновено ще разгласят, че Каролайн Бонарди е дъщеря на художника Евърет Бонарди и майка на Ерих Крюгер. Разследването ще установи, че всички картини са на повече от двадесет и пет години.

Тя си легна рано с надежда, че Ерих ще се върне у дома по тъмно. Изкъпа се, както в онази първа вечер, но този път изсипа цяла шепа от боровите кристали във ваната. Ароматът им изпълни спалнята. Остави по-дълго косата си потопена във водата, за да попие аромата. Всяка сутрин Джени препираше синьозелената нощница. Сега я облече и не забрави да сложи под възглавницата си калъпче боров сапун. Огледа още веднъж стаята. Нищо не трябваше да бъде разместено, нищо не биваше да смути чувството на Ерих за ред. Вратата на килера беше затворена. Завесите — издърпани толкова, колкото преди. Тя сгъна брокатената покривка, която бе разстлана върху чаршафите с дантелени краища. Накрая се мушна в леглото. Радиостанцията, която носеше в джоба на джинсите, сега се подаваше под възглавницата й. Постави я в нощното шкафче. Заслуша се в часовника, който на всеки час отмерваше времето. „Моля те, Ерих, ела си“ — молеше се тя горещо.

Но първите слънчеви лъчи затрептяха по завесите, а от него нямаше и следа. Джени остана да лежи в леглото до осем. С новия ден нарасна и ужасът — беше повече от уверена, че ще чуе тихите му стъпки, той ще отвори вратата и ще започне да се оглежда за Каролайн, за нея.

Сега пред Джени бяха само часовете до вечерните новини.

Чу прогнозата за времето по радиото й разбра, че няма да вали сняг. Не знаеше как да се облече. Ерих беше толкова подозрителен! Облечеше ли нещо друго освен пуловера, той щеше да я упрекне, че очаква някого.

Напоследък Джени не се застояваше пред огледалото. Но тази сутрин тя не го подмина. Шокира се от вида си: скулите на лицето й бяха изпъкнали, в очите й се четеше уплаха, косата й бе толкова израснала, че достигаше под раменете й. Спомни си тяхната първа брачна нощ. Застанала бе пред същото огледало. Когато избърса парата, видя лицето на Ерих, неговите протегнати ръце, а в тях — нощницата на майка му. Инстинктът я бе предупредил за опасността още в първата брачна нощ, но тя го пренебрегна.

Колко странно, че така дълго се бе съпротивлявала на истината: изгуби бебето, а може би ще изгуби и момичетата само защото не пожела да приеме истинския Ерих!

Облаци се появиха на небето и помрачиха слънчевия следобед. В три часа задуха силен вятър. Джени сновеше между прозорците, вперила поглед в гората, в пътя, който водеше до брега на реката. Искаше да види дали някой няма да се мерне край обора.

В четири един по един си тръгнаха работниците — тя така и не се запозна с тях. Ерих не им разреши да припарят до къщата, а и тя не отиде при тях. Случилото се с Джо й бе достатъчно…

В пет часа включи радиото, за да чуе новините. С равномерния си глас коментаторът съобщаваше за съкращенията в бюджета, за опита да бъде убит президентът на Иран и изведнъж: „А сега едно съобщение от «Уелингтън Тръст». Разкрита е фалшификация с произведения на изкуството. Известният художник от Минесота Ерих Крюгер е фалшифицирал подписа на Каролайн Бонарди. Всички нейни картини той е представил за свои. Каролайн е дъщеря на италианския художник Евърет Бонарди и майка на Ерих Крюгер.“ Джени веднага изключи радиото. Всеки момент телефонът можеше да иззвъни. Часове по-късно репортерите щяха да нахлуят при нея. Ерих щеше да ги види и всичко щеше да свърши.

Можеше ли нещо да предотврати? Не забеляза как се озова от кухнята във всекидневната. Залязващото слънце бе фокусирало сноп лъчи върху портрета на Каролайн. Чак сега Джени се вгледа в жената, изживяла същия ужас. Страдала бе като нея. Каролайн седеше на верандата, завита в тъмнозелена пелерина. Къдрици коса се спускаха над челото й. Гледаше към слънцето, което залязваше. Насреща й тичаше момче…

Фигурата, която тичаше към нея… Ерих бе сега някъде из гората. Джени бе сигурна в това. Имаше само една възможност…

Шалът на Руни! Не. Той не бе достатъчно голям, но ако облечеше нещо… или се завиеше с одеяло… войнишкото одеяло на Джон Крюгер бе почти същият цвят като пелерината на Каролайн.

Втурна се по стъпалата към тавана. Отвори кедровия сандък. На дъното му видя сивкавокафявото одеяло. То беше от същата материя като пелерината. Ножица? Ножица имаше в кошничката за шев.

Слънцето продължаваше да клони на залез. След минути то щеше да изчезне съвсем от хоризонта.

С разтреперани ръце тя изряза голяма дупка в одеялото — колкото да провре глава. После наметна шала около раменете си. Одеялото падна надолу на дипли като пелерина. Косата й? Беше по-дълга, отколкото на Каролайн. Но на картината Каролайн я бе вдигнала на кок.

Застана пред огледалото в кухнята, вдигна косата си нагоре, а с пръсти нави кичури около челото. Стегна я с голямата барета.

Каролайн бе наклонила леко главата си, а ръцете й бяха в пелерината, дясната над лявата…

Джени застана в западната част на верандата. „Сега аз съм Каролайн — мислеше тя. — Ще се движа също като нея. Ще седя като нея, ще наблюдавам залеза, както тя винаги е правела. Ще гледам към малкото момче, което тича насреща ми.“

Отвори вратата. Блъсна я студен вятър в лицето. Затвори и тръгна към люлката. Насочи поглед към залязващото слънце и седна в нея.

Спомни си как трябваше да нагъне шала — единият му край да пада леко над люлката, както в картината. Наклони глава надясно, скръсти ръце под пелерината — дясната над лявата, после бавно, много бавно се залюля.

Люлееше се напред-назад и наблюдаваше цветовете на залеза — пурпурночервено, оранжево, златисто — и облаците, които вятърът разпръсваше, вслушваше се в шума от норвежките борове в края на гората.

Напред-назад. Сега за Джени съществуваха единствено залезът на слънцето и момчето, което тичаше към майка си. „Ела, малко момче, ела. Ела, Ерих, ела.“

Изведнъж дочу хълцане. То се усилваше. После писъци. „Ай-йеи… Дяволе от гроба… махни се… иди си!“

От гората се задаваше една фигура. Тя залиташе. Носеше на рамо пушка. Беше в тъмнозелена пелерина, с дълги черни коси, които вятърът развяваше, с изпъкнали очи. По лицето — страх…

Джени стана от люлката. Мъжът спря. Насочи пушката към нея и се прицели.

— Ерих, не стреляй! — извика Джени. Втурна се към вратата, натисна дръжката, но вратата беше заключена. Повдигна краищата на одеялото и се опита да тича. Тичаше на зигзаг по стълбата на верандата, през полето. Чуваше изстрелите зад гърба си. Те я следваха. Нещо я парна по рамото… разля се топлина по ръката й. Тя тичаше, но нямаше къде да избяга. Странните писъци долитаха до нея: „Дяволе… дяволе…“ Вдясно светеше краварникът. Ерих не беше влизал там, откакто бе загинала Каролайн. Обезумяла, Джени блъсна вратата и я остави отворена — вратата я водеше към гюмовете с мляко.

Ерих беше зад гърба й. Тя се втурна в обора. Кравите се бяха върнали от паша. Стояха кротко по местата си. Гледаха я с влажните си нежни очи.

Джени тичаше слепешком. Стигна до края на помещението. Там беше цистерната. В нея нямаше вода. Тогава тя обърна лице към Ерих.

Той стоеше само на няколко крачки. Спря и се разкикоти. Свали пушката от рамото си и се прицели — също както в кученцето на Джо. Двамата се гледаха право в очите — две фигури, загърнати в тъмнозелени пелерини, с дълги коси. Неговата беше несръчно накъдрена и замотана в кок. Светлите му кичури се подаваха изпод перуката, къдриците над челото му приличаха на лозови мустачета.

— Дяволе… Дяволе…

Тя затвори очи и прошепна: „О, боже!“. Чу изстрела, после вик… но не беше от нейното гърло, нито от нейните устни. Отвори очи. На земята лежеше проснат Ерих. От устата и носа му течеше кръв.

Зад него стоеше изправена Руни.

— Това е за Ардън — тихо каза тя. На Джени й се подкосиха коленете.

— Ерих, живи ли са момичетата?

— Да… — прошепна той. Очите му бяха замъглени.

— Има ли някой при тях?

— Не… сами…

— Ерих, къде са?

— Те са… — Той потърси ръката й, стисна китката й. — Съжалявам, мамо, съжалявам, мамичко… не исках… да… те… нараня.

Очите му се затвориха. Тялото му се сгърчи и Джени почувства как натискът върху ръката й отслабна.