Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (22)

Глава 21

Новото кученце беше ретривър. Дори неопитното око на Джени долови, че кучето е от добра порода.

На пода беше същата постелка, с която Ранди си играеше. Паничката с водата все още бе изписана с неговото име — червени букви, изрисувани от Джо.

Дори майката на Джо бе умилостивена от този дар.

— Ерих Крюгер е честен човек — говореше тя на Джени. — Изглежда, напразно го обвиних, че е направил нещо на кучето на Джо миналата година. Ако го беше убил, щеше да дойде и да каже, както постъпи сега.

„Само че сега аз го видях“ — помисли си Джени, но веднага се упрекна, че е несправедлива към Ерих.

— Пипай го много внимателно — инструктираше сестра си Бет. — Да не го нараниш.

— Много мили деца са — продължи Мод Икърс. — Приличат на вас с изключение на косите.

Днес Джени почувства нещо различно в отношението на Мод към нея. Сякаш се поколеба, преди да я покани — беше сдържана. Джени не би приела от всеки чаша кафе, но се учуди, че не й го предлагат.

— Как е името на кученцето? — попита Бет.

— Ранди — каза Мод. — Джо реши, че това е друг Ранди.

— Естествено — изкоментира Джени. — Знаех си, че Джо няма така лесно да забрави предишния Ранди. Твърде добросърдечен е.

Седяха на масата в кухнята. Джени се усмихваше на другата жена. Но за нейно учудване по лицето на Мод сякаш се четеше упрек, а и тя не закъсня да го произнесе на глас:

— Оставете сина ми на мира, мисис Крюгер. Той е едно обикновено селско момче. Имам си достатъчно грижи вече с него, като гледам, че брат ми го мъкне по кръчмите. Джо твърде много мисли за вас. Може би не е моя работа да ви го казвам, но сте омъжена за най-известния човек в нашата община и трябва да държите на положението си.

Джени дръпна назад стола си и се изправи.

— Какво искате да ми кажете с това?

— Мисля, че много добре ме разбрахте. С жена като вас човек може само беля да си навлече. Съсипаха живота на брат ми заради онази злополука в обора. Не може да не сте чули, че Джон Крюгер го обвини за смъртта на Каролайн. Допуснал небрежност, защото си загубил ума по нея. Джо е всичко, което имам на този свят. Не искам да му се случват злополуки и неприятности от този род. — Думите излизаха все по-яростни от устата й. Бет и Тина спряха да играят с кученцето. — И още нещо да ви река: много сте глупава, като допускате бившия си съпруг да се влачи тук, когато всеки знае, че Ерих е в хижата и рисува.

— Какво говорите?

— Не клюкарствам. Една вечер бившият ви съпруг беше дошъл и питаше за пътя до къщата. Един такъв висок. Представи се. Похвали се, че сте го поканили да дойде. Каза, че от „Гътри“ току-що са го наели, за да играе. Аз му показах пътя до дома ви, но честно да ви кажа, не ми беше приятно.

— Веднага трябва да телефонирате на шерифа Гъндърсън и да му кажете всичко, което знаете — каза Джени с престорено равен глас. — Кевин никога не е идвал при мен в къщата, и шерифът го издирва. Той е вписан в списъка на изчезналите.

— Как така не е идвал? — повиши още повече глас Мод.

— Не е. Казвам ви, че не е идвал. Моля ви, веднага се обадете на шерифа Гъндърсън. И много ви благодаря, че ни позволихте да видим кученцето.

Кевин е идвал до къщата на Мод!

На всичко отгоре й се похвалил, че Джени го е извикала. А Мод му показала пътя за къщата, която е на три минути с кола.

Кевин обаче не беше пристигнал.

— Мамо, не стискай така ръката ми — упрекна я Бет.

— О, извинявай, любов моя. Не съм го направила нарочно. Тя трябва да се махне оттук. Веднага. Не. Това вече не беше възможно. Не би могла да го направи, преди да разбере докрай какво се е случило на Кевин.

А най-важното… тя носеше в утробата си човешко същество — петото поколение Крюгер, което принадлежи на това място, чието законно наследство по правото на първородството е тази земя.

По-късно Джени си спомняше за вечерта на седми април като за последните спокойни часове. Когато се прибра с децата, Ерих го нямаше. „Чудесно — мислеше си тя. — Поне няма да ми се налага да се преструвам. Като го видя, ще му кажа за разговора с Мод. Тя сигурно вече се е обадила на шерифа. Дали Ерих ще се върне тази вечер? Но защо му е било на Кевин да казва, че аз съм го повикала тук? Какво ли е станало с него?“

— Какво искат за вечеря дамите? — обърна се тя шеговито към момичетата.

— Кренвирши — каза Бет.

— Сладолед — добави с надежда Тина.

— Знаменито — възкликна Джени. Тя чувстваше как лека-полека момичетата й се изплъзват. Тази вечер поне това няма да се случи.

Позволи им да вземат чиниите със себе си и седнаха на канапето да гледат „Вълшебникът от Оз“. Ядяха кренвирши и отпиваха от чашите кока-кола, докато наблюдаваха постановката. Когато и двете заспаха, Джени ги занесе в спалнята им. Разсъблече ги, закопча им пижамките, изми лицата им с влажен топъл пешкир и ги сложи в леглата. Кръстът я наболяваше. Повече няма да може да ги носи на ръце. Тежаха й. Набързо разтреби стаята, огледа канапето, да не би да са останали трохи.

Спомни си за вечерите в апартамента, когато беше изморена — оставяше чиниите в пълната с вода мивка, вземаше си чаша чай в леглото и една приятна книжка. После си спомни за сутрините, когато тичаше с децата до детската градина, постоянната грижа за пари, самотата.

Часът беше девет, когато тя мина през стаите, за да провери има ли оставени лампи да светят. В трапезарията тя спря пред кувертюрата на Каролайн. Каролайн е искала да рисува, но е била подигравана за желанието си. Беше хвърлила силите си в нещо полезно. Цели единадесет години е трябвало да минат, преди да бъде прогонена. Дали и тя е изпитвала чувството, че е външен човек, който не принадлежи към този род?

Бавно изкачвайки стълбите, Джени разбра колко й е близка жената, която бе живяла в тази къща.

Чудеше се дали Каролайн е влизала в тази спалня със същата безнадеждност, която сега тя изпитваше.

Късно сутринта шерифът Гъндърсън се появи отново. Джени пак бе сънувала своите чудати сънища — разхожда се в гората и вдишва аромата на боровете. Търсеше ли в сънищата си хижата?

Когато се събуди, се почувства зле. Дали сутрешното й неразположение имаше нещо общо с бременността? И доколко тревогата й за Кевин е свързана с това нейно състояние?

В девет, както обикновено, Елза се появи — тиха и мрачна. С прахосмукачка и препарати за почистване на прозорците тя изчезна от погледа й.

Все още четеше приказка на момичетата, когато Уендъл Гъндърсън пристигна. Не се беше облякла и само наметна пеньоара си върху нощницата. Дали Ерих щеше да възрази, че в този вид разговаря с шерифа? Пеньоарът беше затворен с цип до шията й.

Знаеше, че е бледа. Бе събрала косата си в кок. Шерифът се появи на външната врата.

— Мисис Крюгер, мисис Крюгер! — повтори той и в гласа му Джени долови възбуда. — Миналата нощ по телефона ми се обади Мод Икърс.

— Аз я помолих за това.

— Така каза и тя. Не ви се обадих веднага, защото исках да обмисля накъде може да се е отправил Кевин, щом не е дошъл при вас.

Възможно ли бе шерифът наистина да й вярва? Лицето му, гласът му бяха толкова сериозни. Не. Той изглеждаше като играч на покер, който тепърва започва да разиграва картите си.

— Помислих, че като чужд човек не е улучил портала на къщата ви и е тръгнал в друга посока… към брега на реката.

„О, боже! Брегът на реката! Ами ако Кевин е карал бързо и все направо? Пътят там е доста тъмен, може и да е стигнал до реката!“

— Засега само разследваме, но съм длъжен да ви кажа какво се е случило. Намерихме в реката бял буик. Покрит е с лед. Издърпахме го на брега.

— Кевин?! — Знаеше вече какво ще й каже шерифът. Лицето на Кевин се появи пред очите й като светкавица.

— В колата е тялото на някакъв мъж, мисис Крюгер. Трудно е да се разпознае лицето, но, общо взето, съответства на описанието на Кевин Макпартланд. Облеклото е същото, с което е бил вечерта. А в джоба има шофьорска книжка на Макпартланд.

— О, Кевин! — тихо изстена Джени. — О, Кевин! — опита се да говори, но разбра, че не може.

— Ще ни трябвате за идентифицирането.

Не. Тя искаше да изкрещи „Не“. Кевин беше толкова суетен. А сега, казват, бил обезобразен. Не могат дори да го разпознаят. О, боже!

— Мисис Крюгер, може би ще поискате да наемете адвокат? — Защо?

— Защото става дума за смъртта на Макпартланд й вас ще ви разпитват. Сега, ако не искате, не казвайте нищо повече.

— Ще отговоря на вашите въпроси… каквито и да са те.

— Добре. Ще ви попитам отново дали Макпартланд е идвал вечерта в понеделник, на девети март?

— Казах вече, не е идвал.

— Мисис Крюгер, имате ли топло кестеняво зимно палто?

— Да. Не. Искам да кажа, дадох го. Защо?

— Спомняте ли си къде сте го купили?

— Да. В Ню Йорк, в магазин „Маси“.

— Страхувам се, че има много още да обяснявате, мисис Крюгер. В колата, на седалката, до неговото тяло е намерено точно такова палто с етикета на „Маси“. Трябва да го погледнете и да кажете за същото ли става въпрос.