Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (31)

Глава 30

Джени сънува гълъб. Но някак ужасно голям. Летеше над къщата и тя се мъчеше да го хване. Не трябваше да го пуска вътре. Той хвръкна към стаята на момичетата и тя го последва. Летеше и кръжеше над тях. Избяга от ръцете й и политна към стаята на бебето. Кацна на люлката. „Не, не, не!“ — разплака се Джени.

Събуди се, сълзите се стичаха по лицето й. Втурна се при бебето. То кротко спеше.

Ерих беше оставил бележка в кухнята. „Послушах съвета ти. Ще рисувам в хижата няколко дни.“

На закуска Тина изведнъж спря да дъвче и каза:

— Мамо, защо не ми каза нищо миналата нощ, когато влезе в стаята ни?

 

След обяд Руни я посети. Тя беше първата, която разбра, че бебето има температура.

Руни и Клайд бяха прекарали коледната вечер с Мод и Джо.

— Джо се чувства добре — информира я Руни. — Много добре му подействало, дето веднага след болницата с Мод заминали за Флорида. Сега и двамата са здрави. Другия месец ще свалят превръзката на Джо.

— Радвам се — обади се Джени.

— И Мод ми рече, че сега е щастлива у дома си. Каза, че Ерих бил много щедър към тях. Ти сигурно знаеш, че той е заплатил всичко до последния цент за лечението и им е дал чек за пет хиляди долара. Писал на Мод, че се чувствал отговорен.

„Отговорен ли?“ — повтори си наум Джени, наведена над кувертюрата. Тя вдигна очи към Руни.

— Не зная какво е имал предвид Ерих. Мод ми го каза. Рече ми още, че й е жал за бебето. Заради лошите клетви, които ти е изрекла.

Джени ги бе запомнила завинаги.

— Изглежда, че наистина Джо е смесил по невнимание отровата с овеса.

— Джо ли ти каза това?

— Казал го е. По-важното е, че Мод ми го разказа, искаше да ти предам по този начин извиненията й. Миналата седмица, щом се върнаха, и Джо отиде при шерифа. Той е много разстроен от клюките, които хората тук шушукат. И най-вече, дето казал, че те бил видял. Не можел да си обясни какво го е накарало да говори такива неща за теб.

„Горкият Джо! Сега прави още по-лошо“ — помисли си Джени.

— Джени, мила, ами ти свърши кувертюрата. Виж само колко е хубава. С какво търпение я изработи!

— Радвам се, че я завърших.

— Ще я закачиш ли до тази на Каролайн в трапезарията?

— Не съм мислила още.

Днес Джени мислеше само за едно, че е станала лунатичка. В съня си тя се опитваше да изпъди гълъба от стаята на децата. Действително ли е била в тяхната стая?

В последните месеци станаха много случки като снощната. Когато отиде на преглед при д-р Елмендорф, ще му разкаже всичко. Ами ако наистина се нуждае от психиатър?

„Страшно ми е“ — рече си Джени. Започна да се съмнява дали Ерих някога ще й прости. Както и да се стараят двамата, никога няма да бъдат предишните. И независимо от това, което Ерих й казваше, тя бе уверена, че той не приема бебето за свое. Джени не можеше да живее, докато съществуваше това недоверие между тях.

Но бебето си беше потомък на Крюгер, имаше нужда от медицинска помощ и от парите на Ерих, които можеха да му я осигурят. Ако детето се възстанови след операцията, а доверието между нея и Ерих не се върне, тя ще напусне този дом. Вече си представяше как ще пристигне в Ню Йорк и ще работи отново в галерията. Представяше си и детската градина, как завежда и взема оттам децата, а после — колкото може по-бързо у дома, за да им приготви вечерята. Няма да й бъде лесно. Но и на други жени като нея също не им е лесно. А те се справят… Всичко би понесла, за да се отскубне от тази изолация и от чувството, че губи връзка със света.

Кошмари. Лунатизъм. Амнезия. Възможно ли е да страда от амнезия? В Ню Йорк никога не бе страдала от безсъние. Била е уморена до смърт, но е имала здрав сън. И тогава нямаше кой знае колко време за момичетата, а сега сякаш изобщо го няма. Докато бе заета с грижите по бебето, Ерих водеше Тина и Бет на излети, на които тя не можеше или не желаеше да ходи. „Искам да си ида у дома“ — мислеше си Джени. Домът не е място, може дори да не е къща или апартамент. Домът е там, където можеш да затвориш вратата и да си спокоен.

В това имение дори сега валеше сняг, духаше силен вятър. Тя обичаше капризите на вятъра. Представи си къщата такава, каквато поиска да я направи още в началото, когато започна с промените — без тежките завеси, масата — до прозореца, приятелите, които очакваше да има, вечерите, на които щеше да присъства или сама да организира.

— Джени — сепна я гласът на Руни, — изглеждаш ми толкова тъжна.

Тя се опита да се усмихне.

— Така ти се струва, аз просто… — но гласът й секна.

— Тази Коледа беше най-хубавата, откакто Ардън ни напусна. Можех да ти помагам за децата, да се грижа за бебето ти…

Руни никога не нарече бебето по име.

— Ето и кувертюрата, Руни. Завършена е — каза Джени. Бет и Тина играеха с новите си играчки. Бет вдигна очи към Джени.

— Мамо, ти си много добра шивачка.

— Тази ми харесва повече от онази на стената — обади се Тина. — Татето пък каза, че твоята не била толкова хубава като другата на стената. Подло е да говори така.

— О, Звънчето ми, голяма артистка си — усмихна се Джени, наведе се и я целуна. Детето се притисна до нея, шепнейки: „О, мамо, мамо!“

Толкова малко време им бе отделяла, откакто се роди бебето!

— Искаш ли да доведа и Тиквичко? Ако двете си измиете ръцете, ще можете да го подържите.

— Джени, нека аз да го донеса — прекъсна ги Руни.

— Добре. Тъкмо ще му приготвя овесена каша.

Само след минути Руни се върна в стаята. Тя грижливо държеше бебето. Изглеждаше разтревожена.

— Мисля, че детето има температура.

 

Доктор Боувич пристигна в пет часа.

— Веднага трябва да го заведем в болница.

— Не, моля ви — запротестира с треперещ глас Джени.

— Още утре можем да го върнем — опита се да я успокои той. — Опасно е — децата много бързо вдигат температура. От друга страна, не ми се иска да извеждам детето в този студ. Е, добре — нека видим как ще се чувства синът ви утре сутринта.

Руни остана, за да приготви вечерята. Джени даде аспирин на малкия. Самата тя се чувстваше неразположена. Непрекъснато й беше студено.

— Руни, подай ми, моля те, шала.

Наметна го на раменете си и зави бебето, което държеше на ръце.

— Милата ми — изпъшка Руни. Лицето й беше сиво като пепел.

— Какво ти е, Руни?

— Ами като видях цвета на шала… и тъмната ти коса… само за миг ми се стори, че гледам Каролайн на картината. И ме втресе.

Клайд трябваше да дойде към седем и половина, за да вземе Руни.

— Той няма да ме остави сама да си отида у дома през нощта — довери й Руни. — Казва, че не му се нравят глупавите ми приказки, след като съм била сама навън.

— Какви глупави приказки? — попита разсеяно Джени. Бебето беше заспало в ръцете й. Дишането му беше тежко.

— Знаеш ли — каза Руни и снижи гласа си до шепот, — веднъж, докато си говорех сама на себе си, споменах пред Клайд, че съм видяла Каролайн около къщата. Клайд едва не полудя.

Джени потрепери. По-рано Руни си беше нормална жена. Тя не говореше за Каролайн, преди да се беше родило бебето.

Някой силно почука на вратата. Беше Клайд. Той влезе в преддверието.

— Хайде, Руни — подкани я той. — Да тръгваме. Не съм вечерял.

Руни доближи устни до ухото на Джени.

— Джени, трябва да ми повярваш. Каролайн си е дошла. Повярвай ми. Тя просто е искала да види внука си.

 

През следващите четири денонощия Джени не отмести люлката на детето от леглото си. Не изпускаше малкото от очи. Следеше дишането му. Отпусна се едва когато й се стори нормално.

Всяка сутрин идваше лекарят.

— Следя да не се появят признаци на пневмония — заяви той. — Бебетата лесно настиват й ги удря в дробовете. Само за часове развиват пневмония.

Ерих не се връщаше от хижата. Джени взе на ръце бебето и го сложи в люлката до печката. Така можеше да го наблюдава, докато се занимаваше с Тина и Бет.

Непрекъснато я терзаеше мисълта, че е станала сомнамбул. „Божичко, наистина ли съм се разхождала посред нощите навън?“ Отдалече са я взели за Каролайн, ако е била увита с шала. Как би могла другояче да си обясни видението на Руни, въпроса на Тина: „Защо не говориш с мен, когато влизаш в стаята ни?“, твърдението на Джо, че я видял да се качва при Кевин в колата?

В навечерието на Нова година лекарят с широка усмивка обяви: „Детето прескочи смъртта! Джени, ти си незаменима болногледачка. Сега ти е нужна почивка. Помисли и за себе си. Ако не иска да суче през нощта, не го буди.“

След като го накърмеше в десет вечерта, Джени го връщаше в люлката.

— Ще ми липсваш, Тиквичко. Важното е, че се излекува от тази коварна простуда.

Очите на бебето, тъмносини като небето през нощта, я гледаха сериозно изпод дългите меки мигли.

— Знаеш ли, че вече сме на осем седмици? Колко голямо момче си станал! — разговаряше тя с бебето, докато развързваше спалния му чувал. — А сега ритай на воля. — После го взе и го притисна до себе си, вдишвайки приятния аромат на пудра. — Колко хубаво миришеш! Лека нощ, Тиквичко.

Джени остави отворена междинната врата и се мушна в леглото. След няколко часа идваше Нова година. Преди година по това време празнуваше с Фран и приятелките й. Те знаеха, че Джени не можеше да излиза навън заради малките, и се отбиха в апартамента й. По-предишната Нова година посрещнаха с Нана. Фран обичаше да се шегува с нея: „Сигурно Нана е вече на небето. Облегнала се е на прозореца и се кара на някакъв си, който вдига шум.“ Смяха се всички.

— Джени, очаква те щастлива Нова година — уверяваше я Фран. — Предчувствам го, усещам го с костите си.

Щастлива Нова година! Когато се върне в Ню Йорк ще каже на Фран да си провери костите — те явно я мамеха.

Ами бебето?! Появата му през тази година омаловажи всичко останало. „Вземам си думите назад. Годината беше наистина щастлива“ — помисли си Джени.

Слънчевите лъчи проникваха в спалнята, когато тя се събуди. Стрелките на порцелановия часовник върху нощната масичка сочеха осем без пет. Бебето беше спало непробудно цялата нощ, прескочило бе храненето в шест. Джени скочи от леглото, бутна вратата и се надвеси над люлката. Дългите мигли хвърляха спокойни сенки над бледите бузки. Ръцете му бяха разтворени и дланите с тънки разперени пръстчета приличаха на звезди.

Бебето не дишаше.

 

По-късно тя си спомни за писъците си, за това, как тичаше боса по нощница с бебето на ръце по снега към канцеларията. Там бяха Ерих, Клайд, Люк и Марк. Марк грабна детето от ръцете й, сложи устни върху неговите устица.

— Задушило се е в креватчето, мисис Крюгер — установи д-р Боувич. — То бе болнаво. Не зная дали щеше да издържи операцията. За него така е по-добре.

Руни хълцаше и повтаряше: „О, не! Не биваше!“ „Нашето бебе!“ — стенеше Ерих.

„Моето малко момче. Ти му отказа името си“ — горчиво си мислеше Джени.

— Защо Бог взе при себе си нашето бебе? — питаха Тина и Бет.

Наистина! Защо им го взе?

— Ерих, да го погребем при майка ти. При нея няма да се чувства самотно — каза Джени и закърши безпомощно ръце.

— Съжалявам, Джени — отсече Ерих. — Не искам да обезпокояваме Каролайн!

 

След кратка литургия Кевин Макпартланд беше погребан при другите три бебета, починали по време на три поколения. С пресъхнали от плач очи Джени наблюдаваше как спускат в гроба малкия ковчег. Спомни си, че първата сутрин тя гледаше гробовете на децата и се чудеше възможно ли е човек да понесе такава загуба — загубата на детето си. Ето че й се случи и на нея!

Започна да стене. Ерих протегна ръката си. Тя я отблъсна.

Всички се върнаха в къщата — Марк, Емили, Руни, Люк, Клайд, Ерих и тя. Беше мразовито. Елза ги очакваше. Приготвила бе сандвичи. Очите й бяха подути от плач. „Значи и Елза е страдала“ — помисли си Джени. Стана и неловко.

Ерих ги покани във всекидневната. Марк се доближи до нея. Поднесе й чаша с напитка.

— Изпий я. Ще те сгрее. — Брендито опари гърлото й. Не беше вкусвала алкохол от момента, когато разбра, че е бременна. Сега това нямаше повече никакво значение.

Тя приседна на стола с подкосени крака. Отпи от напитката. Трудно й бе да преглъща.

— Ти трепериш, Джени — каза й Марк. Руни го чу.

— Ще ти донеса шала — предложи тя.

„Не искам онзи, зеления — съпротивляваше се вътрешно Джени, — не този, с който стоплях детето“ — но Руни вече я загръщаше.

Люк не сваляше очи от Джени. Тя знаеше защо. Опита се да отметне шала от раменете си.

Ерих беше разрешил на Тина и Бет да донесат куклите и люлките си във всекидневната, за да бъдат всички заедно. В очите на момичетата Джени прочете уплаха.

— Мамо, виж, ето така Бог ще завива нашето бебе горе на небето — обади се Бет и нежно придърпа завивката на куклата до брадичката.

В стаята настъпи тишина. Наруши я ясният като звънче гласец на Тина.

— И ето така онази дама — тя посочи към портрета на Каролайн — зави бебето през нощта, когато Бог го взе на небето… — Момиченцето бавно разтвори дланите си и натисна с тях лицето на куклата.

Джени чу дълбока въздишка. От устните й ли се отрони? Погледите на всички бяха обърнати към портрета. Като по сигнал после се обърнаха към Джени — изплашени, питащи.