Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (34)

Глава 33

До края на нощта тя остана на кушетката цялата слух. Причуваха й се шумове, стъпки, врата да се затваря. „Въображение и нищо друго“ — мислеше си Джени.

В шест часа сутринта стана и едва тогава осъзна, че не беше с нощница. Коприненият джемпър на цветя, който бе облякла за пътуването, се бе измачкал. „Ето защо не можах да спя.“

Горещият душ донякъде прогони умората й. С хавлия около тялото тя отиде в спалнята и отвори чекмеджето на гардероба. Там бяха скътани овехтелите джинси, които носеше в Ню Йорк. Продължи да тършува из дрехите, докато намери старите си пуловери. Ерих я бе помолил да ги изхвърли, но тя не пожела да се раздели с всички. Сега искаше да облече точно тях, да бъде с нещо, купено от нея. Спомни си как бе облечена в деня, когато за пръв път срещна Ерих — с евтиния пуловер от Кевин и с медальона на Нана.

Тук пристигна само с едно бижу и момичетата. Сега Ерих го притежава заедно с момичетата.

Джени се загледа в тъмния дъбов под. Нещо просветна върху него. Тя се наведе и го взе. Беше парче от норка. После отвори широко вратата на килера. На закачалката висеше половината от палтото й. Какво бе станало? Джени посегна да го свали от закачалката. Пръстите й се плъзнаха по хастара му. Отвътре то бе нарязано на ленти.

 

В десет сутринта тя отиде в канцеларията. Клайд седеше зад голямото бюро — онова, което Ерих обичаше да използва — и я гледаше странно. Като че се бе състарил. Тя очакваше да й обясни защо оглеждаше къщата посред нощ, ала той не отрони дума.

— Колко дълго ще отсъства Ерих?

— Не е уточнил, мисис Крюгер.

— Клайд, защо стоеше пред къщата снощи?

— Видяхте ли ме?

— Разбира се.

— Тогава сте видели и нея.

— Нея ли?

Клайд избухна:

— Мисис Крюгер, Руни не е чак толкова луда, колкото някои мислят. Чухте какво твърди тя — че е виждала Каролайн. Миналата нощ не можах да заспя. Знаете, че не пускат Руни у дома за повече от няколко дни. Мислят, че аз й вредя… Няма значение. Нали знаете, мисис Крюгер, че от прозореца ни се вижда част от гробището? Стори ми се, че там нещо мърда. Станах и отидох. — Лицето на Клайд беше бяло като платно. — Мисис Крюгер, аз видях Каролайн! И Руни твърди, че я е видяла. Тя вървеше от гробището към къщата. Проследих я. Същата коса, същата пелерина. Тя влезе през задната врата. Опитах се да вляза след нея, но вратата беше заключена. А не си носех ключовете. Реших да се поразходя и да почакам навън. След малко видях светлина в спалнята, после някой светна и в старата стая на Ерих. И тогава тя се появи на прозореца. И ми махна оттам.

— Клайд, това бях аз. Аз ти махах от прозореца.

— О, Исусе! — прошепна Клайд. — Руни каза, че видяла Каролайн. Тина говори за дамата от картината, аз пък си мисля, че проследявам Каролайн. О, Исусе! — Той втрещен я гледаше право в очите. — А през цялото време, точно както казваше Ерих, това сте били вие!

— Не съм била аз — запротестира Джени. — Отидох горе, защото чух, че някой се разхожда из къщата. — Тя спря изведнъж, стресната от недоверието, изписано по лицето му.

В същия миг побягна към къщата. „Дали наистина не съм се разхождала в съня си до гробището и около къщата? Нали си мислех за бебето!“ А сутринта пък си мислеше колко мрази дрехите, които Ерих й беше купил. И това ли е било сън? Ами онова накълцано на парчета палто? Тя ли го е изрязала в омразата си? Може би никого не е чувала? Може би е била в състояние на лунатизъм и се е събудила, когато се е качвала горе?

Значи тя е била „жената от картината“, която Тина е видяла. Клайд ще каже на лекарите, че жената, която всички мислят за Каролайн, е самата Джени. Ще им каже, че я е проследил до къщата, а тя му е махнала с ръка от прозореца. Ерих ще се върне и ще се погрижи за нея. Дълго седя в кухнята пред чаша кафе, което бе приготвила от предишния ден. После отиде до шкафа и извади кутията с хартия за писма. Бавно започна да пише, като се стараеше да си спомни точно думите на Ерих. Написа и за миналата нощ. „Миналата нощ пак съм се разхождала в съня си. Клайд ме е видял. Вървяла съм около гробището. Сигурно съм отивала при бебето. Събудих се и видях от прозореца Клайд. Махнах му с ръка.“

Клайд стоеше навън пред къщата, на снега, който скърцаше от студа.

Снегът.

Но тя беше по чорапи. Ако е била навън, краката й щяха да са мокри. Ботушите, които беше приготвила за пътуването, стояха излъскани и чисти до кушетката. Не ги е обувала въобще.

Всичко останало би могло да бъде въображение, но ако е ходила до гробището, краката й щяха да бъдат вир вода, а чорапите — изцапани. Тя бавно започна да къса писмото, парченце по парченце, докато станаха безброй. Безстрастно наблюдаваше как се разпръсваха из кухнята. За първи път, откакто Ерих замина, чувството на безнадеждност и отчаяние, изпълнило сърцето й, започна да се стопява.

Не беше излизала навън. Но Руни е виждала Каролайн, Тина също, а сега и Клайд. Снощи й се стори, че някой се качва по стълбите. Каролайн бе нарязана на парчета палтото й от норка. Може би й се сърдеше, че е причинила болка на Ерих. Може би още е някъде на горния етаж. Тя се е върнала! Джени стана и започна да вика: „Каролайн! Каролайн!“ Ами ако не я чува? Завика още по-силно. Тръгна по стълбите, стъпка по стъпка. Спалнята беше празна. Усети миризмата на бор. Дали да не остави боров сапун отвън? Може би Каролайн ще се почувства по-добре. Джени посегна към кристалната купа, взе едно калъпче и го постави на възглавницата.

Таванът! Сигурно е на тавана. Ето къде е могла да отиде снощи.

— Каролайн! — извика Джени, като се мъчеше гласът й да звучи ласкаво. — Не се страхувай от мен. Моля те, слез. Помогни ми да си върна децата.

Таванът беше тъмен. Джени започна да се разхожда из помещението. Спря се пред кутията на Каролайн. Там бяха билетът и дневникът й. А къде е останалата част от багажа й? Защо Каролайн продължава да идва в къщата? Толкова се е тревожила, когато е напускала дома си.

— Каролайн — продължи с молещ глас Джени, — моля те, излез да поговорим.

Люлката беше в ъгъла, сега покрита с чаршаф. Джени отиде до люлката, погали я нежно и леко я полюшна. „Моя малка любов! — прошепна тя. — О, малка любов!“ Нещо се хлъзна по чаршафа и докосна ръката й. Беше красива златна верижка, която завършваше с медальон във форма на сърце. В центъра проблясваше красив диамант. Държеше медальона на Нана.

— Нана! — изрече на глас името й Джени и сякаш я обля студена вода. Какво би казала сега Нана? Какво щеше да каже, като разбере, че се опитва да разговаря с мъртва жена?

Стискайки медальона в ръка, Джени изтича по стълбите до втория етаж, после слезе до първия, надникна в кухнята. „Ще полудея“ — мислеше си тя. Спомни си как викаше името на Каролайн. Запита се какво би я посъветвала да направи Нана. „Всичко става по-ясно на чаша чай, Джени.“ „Какво яде днес, Джен? Не е хубаво, дето не се храниш редовно.“

Джени отиде до хладилника, извади приготвените сандвичи. Докато се хранеше, сподели наум с Нана за снощната случка.

„Клайд ми каза, че ме е видял, но краката ми не бяха мокри. Възможно ли е аз да съм Каролайн?“

Сякаш чуваше думите на Нана:

„Няма духове, Джен. Веднъж умреш ли, значи си умрял.“

„Ами как се е озовал медальонът ми горе на тавана?“

„Помисли, Джен!“

Телефонният указател беше долу в шкафа. С една ръка държеше сандвича, а с другата прелистваше страниците. Потърси името на бижутера, на когото продаде медальона си. После набра номера.

— Аз съм мисис Крюгер. Миналата седмица ви продадох медальон. Желая да го откупя.

— Мисис Крюгер, престанете да ми губите времето. Вашият съпруг дойде и ми каза, че сте нямали право да продавате семейна собственост. Взе го на същата цена, която ви платих.

— Съпругът ми ли?!

— Да. Дойде двадесет минути след вас — телефонът прекъсна.

Джени гледаше втренчено в апарата. Ерих я е подозирал и я е проследил още същия следобед. Вероятно е ползвал една от колите в имението. Но как е стигнал медальонът до тавана?

Джени се върна до писалището, извади лист карирана хартия. Само преди час бе готова да напише писмото, което Ерих й продиктува. Сега тя искаше да види пред себе си друго „черно на бяло“.

Седна на масата в кухнята. На първия ред написа; „Няма духове“, на втория: „Не съм била навън миналата нощ.“ Искаше да добави още нещо. Написа го с големи букви: „НЕ СЪМ ПРЕСТЪПНИК!“

Реши да започне отначало. Да опише всичко. Злото дойде от първия телефонен разговор с Кевин…

 

Клайд не се появи повече около къщата. На третия ден тя сама отиде в канцеларията. Беше десети февруари. Той разговаряше по телефона. Тя седна и се загледа в него. Когато Ерих беше тук, Клайд стоеше в сянка. Сега гласът му звучеше делово. Тя слушаше как урежда продажбата на двегодишно биче за над сто хиляди долара.

— Клайд, не считаш ли за необходимо да се посъветваш по телефона с Ерих, когато продаваш толкова скъпоструващ бик?

— Мисис Крюгер, когато Ерих е тук, понякога се занимава с бизнеса. Но истината е, че никога не се е интересувал от управлението на фермата или варниците.

— Разбирам те, Клайд. Аз имах доста време за размисъл. Кажи ми, къде беше Руни в сряда вечерта, когато ти помисли, че си видял Каролайн?

— Какво искате да кажете с това „къде беше Руни“?

— Просто питам. Обадих се в болницата и разговарях с доктор Филстром, психиатъра.

— Зная кой е. Това е лекарят на Руни.

— Точно така. Но ти не ми каза, че в сряда Руни е била в отпуска.

— В сряда вечерта Руни беше в болницата.

— Не е! Била е при Мод Икърс. Тогава Мод е имала рожден ден. А ти е трябвало да отидеш на търг да добитък. Обещал си й, че ще вземеш Руни от тях вечерта. Руни е мислела, че си в Сент Клауд.

— Бях там. Върнах се около полунощ у дома. Бях забравил, че Руни е на рожден ден при Мод.

— Клайд, не допускаш ли, че Руни се е измъкнала от Мод вечерта и се е разхождала около къщата?

— Не.

— Клайд, но тя често го прави. Ти го знаеш. Не е ли възможно да си я видял загърната в шала и в далечината и в тъмното ти се е сторило като пелерина? Я си спомни, как изглежда Руни с разпуснати коси?

— От двадесет години Руди ходи само с прибрана на кок коса. Освен когато… — той се поколеба.

— Освен кога?

— Само нощем.

— Клайд, не разбираш ли какво искам да ти кажа? Моля те, отговори ми на още един въпрос. Ерих в сейфа ли заключи златния медальон, или го даде на теб?

— Сложи го в сейфа. Каза ми, че ти си проявила небрежност, а той иска бижуто да не се изгуби. И че в сейфа ще бъде на сигурно място.

— Не си ли споделял това с Руни?

— Може и да съм го направил просто докато разговарям с нея, ей така, за да мине времето в приказки.

— Клайд, Руни знае комбинацията на сейфа, нали?

— Може би — каза той и се намръщи.

— Тя идва у дома много по-често, отколкото ти предполагаш.

— Навярно.

— И е възможно тя да се е разхождала из имението в сряда вечерта. Клайд, моля те, отвори сейфа и ми покажи медальона.

Той мълчаливо се подчини. Пръстите му трепереха, докато набираше цифровата комбинация. Вратата се отвори. Клайд посегна и извади малка кутийка. Отвори я.

— Медальонът не е тук — каза той с пресипнал глас.

 

Две вечери по-късно Ерих се обади по телефона.

— Джени! — В гласа му имаше нещо измъчено.

— Ерих! Ерих!

— Къде си, Джени?

— Долу на кушетката — каза Джени и погледна часовника. Минаваше единадесет. Беше задрямала.

— Защо си там?

— Чувствам се сама горе, Ерих. — Искаше да му каже в какво подозира Руни.

— Джени — продължи той с ядовит глас, който я разсъни. — Искам да си там, където ти е мястото, в нашата стая, в нашето легло. Искам да си облечена в синьозелената нощница. Чуваш ли ме?

— Моля те, Ерих… Кажи, как са Тина и Бет?

— Чувстват се прекрасно. Прочети ми писмото.

— Ерих, разбрах, че може би ти не си прав — беше твърде късно да вземе думите си назад. — Искам да кажа, може би двамата не се разбрахме.

— Ти още ли не си написала писмото?

— Започнах да го пиша… Но мисля, че нищо в него не е вярно. Сигурна съм.

Връзката прекъсна.

 

Джени позвъни на вратата на Мод Икърс. Колко месеца бяха изминали от последното й идване тук? Откакто Моди каза да остави Джо на мира!

Мод е била права, като се е тревожила за Джо.

Тъкмо щеше да позвъни още веднъж, когато вратата се отвори. Пред нея стоеше Джо, изтънял, с момчешко лице и хлътнали очи.

— Джо!

Той протегна ръце към нея. Инстинктивно тя ги сграбчи и в изблик на нежност го целуна по бузите. „Джо!“

— Джени, прощавай, исках да кажа мисис Крюгер… — някак неловко изрече той и отстъпи встрани, за да я пропусне…

— Тук ли е майка ти?

— Тя работи. Сам съм.

— Толкова се радвам. Трябва да поговоря с теб. Отдавна исках да го направя, но…

— Знам, Джени. Причиних ти толкова тревоги. Бих искал да падна на колене пред теб и да те помоля за прошка заради онова, което казах при злополуката. Но вече бях при шерифа и му обясних какво съм искал да кажа. Мислех си, че умирам, и се тревожех, задето те измъчих, като ти казах, че съм те видял онази вечер в колата.

Тя седна до кухненската маса срещу него.

— Джо, нима искаш да кажеш, че не си ме видял?

— Точно така. Казах го и на шерифа, и на мистър Крюгер миналата седмица. Има нещо, което ме тревожи при спомена за онази нощ.

— Тревожи те! Какво?!

— Походката. Ти си грациозна, Джени. Ходиш тихо, стъпките ти са бързи и леки като на сърна. А онази, която излезе вечерта от верандата, ходеше съвсем различно. Трудно ми е да го опиша. Беше някак прегърбена, от това косата й падаше напред и закриваше цялото й лице. А ти винаги ходиш изправена.

— Джо, допускаш ли, че тогава си видял Руни, облечена в моето палто?

Джо я гледаше с широко отворени очи.

— Причината да стоя там беше тъкмо Руни. Тя вървеше по пътеката към къщата, а пък аз не исках да я срещна. Руни беше там през цялото време, но друга влезе в колата.

Джени прокара ръка по челото си. Напоследък бе започнала да вярва, че Руни е ключът към загадката. Единствено Руни може да влиза и излиза толкова незабележимо. Тя е могла да чуе разговорите й с Кевин, с Ерих. Руни е могла да се обади по телефона. Руни знае за подвижната стена между двете спални. Всичко си идваше на мястото, ако Руни, облечена в нейното палто, бе срещнала Кевин онази вечер.

А сега? Коя би могла да облече нейното палто? Да организира тази среща? Джени вече нищо не разбираше.

Поне Джо й вярваше, че друга жена е влязла в колата при Кевин.

Тя стана от стола. Безсмислено бе да остава тук. Мод щеше да се ужаси, ако я свареше. Опита се да се усмихне.

— Джо, радвам се, че те видях. Липсваше ми. Добра е новината, че отново ще работиш в имението.

— И аз се зарадвах на предложението на мистър Крюгер. Казах му това, което казвам и на теб сега.

— А какво ти отговори Ерих?

— Да си държа устата затворена и да не давам повод за нови приказки. Заклех се, че ще мълча. Но не ми е забранил да ти го кажа.

Джени искаше да скрие от Джо колко разклатен бе вътрешният й мир. Ерих настояваше тя да подпише писмото, да му потвърди, че не друга, а тя е била при Кевин в колата. Не са помогнали уверенията на Джо, че е забелязал друга жена, преоблечена с палтото на Джени. Тя трябваше да обмисли всичко отново.

— Джени, създадох ти големи ядове. Мисля, че вгорчих живота ви, мисис Крюгер.

— Не се тревожи, Джо.

— Джени, искам да ти кажа още нещо — казах го вече на мама. Такава като теб искам да срещна, ако реша да се женя. Обясних го на мама, а тя се завайка. Винаги ми е казвала, че моят чичо е могъл да живее другояче, ако не е била Каролайн. Но от деня, в който стана злополуката с мен, той не е близвал капка алкохол и сега си живеят заедно.

— С кого живее чичо ти?

— Когато станала злополуката с майката на Ерих, чичо си имал момиче. Но Джон Крюгер разтръбил навсякъде, че Джошуа проявил небрежност, защото си бил изгубил ума по Каролайн, а това разстроило много неговата годеница. Развалили годежа. Чичо се пропил. След толкова много години сега двамата са отново заедно.

— Джо, коя е тя?

— Вашата икономка Елза.