Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (26)

Глава 25

Пролетта дойде късно с проливните си следобедни дъждове и топлото слънце. Земята се покри с гъста и тучна зеленина. Полето от люцерна, сега украсено със сини цветове, бе в очакване на първата коситба.

В далечината по склоновете, които се спускаха към брега на реката, кротко пасеше добитъкът. Клоните на дърветата протегнаха отново ръце, за да съберат ведно шумолящите си листа и да изплетат заслон в зелено. Сърнички притичваха през гората, застояваха се, заслушваха се и бързаха да се шмугнат в храстите, където намираха защита.

Дори къщата грейна от хубавото време. Колкото тежки да бяха завесите вътре, не можеха да устоят на полъха отвън — смес от теменужки, нарциси и рози.

За Джени промяната в природата бе добре дошла. Топлината от пролетните слънчеви лъчи прогони студа от тялото й. Ароматът на цветя, проникващ отвън, измести тежката борова миризма в стаите. Сутрин тя ставаше от леглото, отваряше прозорците и се наслаждаваше на свежия нежен ветрец. Не й помогнаха хапчетата, които взимаше сутрин — хапнеше ли нещо, веднага го повръщаше. Ерих настояваше да не става от леглото — носеше й закуската там. Малко по-късно гаденето преминаваше.

Сега той оставаше вкъщи всяка вечер.

— Не искам да си сама, скъпа. Готов съм за изложбата в Сан Франциско.

Трябваше да тръгне на двадесет и трети май.

— Доктор Елмендорф каза, че дотогава отново ще стъпиш на краката си.

— Надявам се и аз. Сигурен ли си, че не ти преча да рисуваш?

— Съвсем сигурен съм. Приятно ми е да прекарвам повече време с момичетата. Няма да повярваш, но мога да организирам времето си, както пожелая — между Клайд в канцеларията, управителя на завода за варовици й бащата на Емили в банката.

Сега Ерих сам водеше момичетата до конюшнята при понитата всяка сутрин. Руни идваше редовно. Джени напредваше в плетенето на пуловера. Руни дори й започна модела за кувертюрата, която щеше да изработи след това.

За Джени все още бе загадка появата на палтото й в колата на Кевин. Ами ако е дошъл и се е опитал да влезе през вратата откъм верандата? В такъв случай вратата ще е била отворена. Да приемем, че е влязъл. Там е и вратата на килера. Може и да се е паникьосал. Откъде ще знае дали вътре не спи икономката? Може и да е взел палтото й от закачалката с цел да инсценира среща с нея, след това е подкарал колата в грешна посока. Бръкнал в джобовете й за пари и оттам измъкнал ключа. После… после колата стремглаво тръгнала към реката.

Но това не обясняваше обаждането по телефона.

След следобедния сън момичетата обичаха да бродят из полето. Джени сядаше с плетка на верандата и ги наблюдаваше. Руни беше извадила от тавана всякакви материали за дрехи, за тапициране на мебели, голям топ тъмносин памучен плат. Навремето Джон го купил, за да ушият завеси на малката спалня, когато се преместил там. „Казах му, че ще бъдат много тъмни, но той не обичаше съветите. Само след някой и друг месец ме накара да ги сваля от прозорците. И тогава сложихме тези, които сега виждаш“ — поясни Руни.

Джени не се решаваше да седне на люлката — там бе седяла Каролайн. Затова избра един плетен стол с висока облегалка и удобни възглавници. Знаеше, че на тази веранда бе седяла Каролайн, учила се е на плетене и шев, наблюдавала бе детето си как играе в полето.

Джени не чувстваше повече липсата на компания — сега тя бе тази, която отклоняваше поканите на Ерих да вечерят в ресторанта. „Все още изпитвам отвращение към храната“ — бе най-честото й оправдание пред него.

Когато излизаха на покупки, Ерих винаги вземаше и децата. Връщаха се от града потънали в разговор за хората, които бяха срещнали, за местата, където бяха спирали, за сладкишите и млякото.

Ерих вече спеше в малката спалня.

— Джени, така е по-удобно. Не съм до теб, но винаги се чувствам достатъчно близо. Не лягам при теб, защото се изкушавам да те докосвам. Междувпрочем, ти спиш неспокойно. Сама вероятно се чувстваш по-добре.

Трябваше да му бъде благодарна, но не можеше. Кошмарите нощем зачестиха. Тя продължаваше да усеща докосването на плът, на лице в тъмнината, нечии дълги коси галеха бузите й. Не смееше да каже на Ерих за това. Той щеше да я помисли за луда.

В деня преди заминаването си за Сан Франциско Ерих й предложи заедно да отидат в обора. Гаденето беше изчезнало в последните два дни.

— Искам да си там, когато момичетата яздят. Джо ми създава ядове.

„Защо ли?“ — запита се с ужас тя.

— Чувствам, че хората говорят как по цели нощ скита с чичо си. Лошо му влияе Джошуа Брадърс, но той е много привързан към него. Не искам момичетата повече да излизат с Джо. Трябва да се отърва от този човек.

В обора беше и Марк. Гласът му — обикновено спокоен — сега бе приповдигнат и рязък.

— Не знаеш ли колко е опасно да оставяш миша отрова на пет стъпки от яслите с овес? Я си представи, че попадне в храната на животните! Ами тези коне ще полудеят! Джо, за бога, какво става с теб напоследък? Чуй ме добре, ако се повтори, ще кажа на Ерих да те уволни. Децата яздят кончетата всеки ден. Конят на Ерих дори за опитен ездач като него не е лесен. Ако Барон вкуси от тази отрова, ще смаже всеки около себе си.

Ерих пусна ръката на Джени.

— Какво става тук?

Джо, с почервеняло лице, едва сдържаше сълзите си.

— Бях приготвил отровата за плъховете, внесох кутията тук, защото заваля, и съм я забравил.

— Уволнен си — отсече Ерих.

Джо погледна към Джени. Искаше ли да й каже нещо важно, или просто я молеше? В това тя не беше сигурна. Джени направи крачка напред и взе ръката на Ерих.

— Моля те! Джо се държи прекрасно с децата. Толкова търпеливо ги учеше на езда. Ще им липсва ужасно.

Ерих изучаваше лицето на Джо. Промърмори на Джени:

— Ако това е от значение за теб. — После се обърна към Джо с думите: — Още една грешка, Джо — я отворена врата или куче, побягнало към моята собственост, или нещо друго от този род — той погледна към кутията с отровата, — и знаеш какво те очаква. Ясно ли е?

— Да, господине — прошепна Джо. — Благодаря ви, мистър Крюгер.

— Дължиш го на мисис Крюгер — добави Ерих. — Не желая момичетата да яздят, докато не се върна у дома. Ясно ли е?

— Да — съгласи се тя покорно.

Джо изглеждаше като болен. На челото му имаше синина.

Марк напусна обора заедно с тях.

— Ерих, роди се теленце. Затова съм тук. Дръж Джо под око. Миналата нощ се е бил някъде.

— За бога, защо му е било нужно да се бие? — попита раздразнено Ерих.

Лицето на Марк посърна.

— Дай на този, който не е свикнал с алкохол, чаша ликьор и гледай какво става.

— Мини да обядваш с нас, Марк — предложи Ерих. — Отдавна не сме те виждали.

— Ела, моля те и аз — обади се Джени тихо.

Когато стигнаха до канцеларията, Ерих предложи да се отбие до пощата, а останалите да продължат за дома.

— Марк, налей по едно шери — извика Ерих.

— Готово! — отговори Марк. Изчака Ерих да се отдалечи и бързо прошепна на Джени: — Имам да ти кажа две неща. Чух за бебето. Поздравявам те. Как се чувстваш?

— Сега по-добре.

— Джени, искам да те предупредя, добре стори, че спаси Джо от безработицата, но не му направи добра услуга. Знаеш ли защо се е бил? Защото има чувства към теб и ги защитава. Той те боготвори и момчетиите по кръчмите, където ходи нощем, му се присмиват. За Джо ще е по-добре да е далеч оттук.

— И от мен, така ли?

— Честно казано — да.